Истината ни прави свободни

сряда, 29 ноември 2017 г.

Защитната реч пред съда на един остракиран от системата на тъй бляскавото ни образование учител по философия и гражданско образование



До Районен съд – гр. Пловдив
Гражданска колегия, I-ви състав

ЗАЩИТНА РЕЧ В ПИСМЕН ВИД

от Ангел Иванов Грънчаров, ищец по гражданско дело № 7330/2017 г.
по описа на РС – Пловдив, Гражданска колегия, I-ви състав

Уважаема госпожо Съдия,

Представям в изискуемия от съда едноседмичен срок своята писмена защита. Ще обособя отделните моменти, на които искам да акцентирам, в точки и подточки:

I. Главната ми теза е, че моето уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 5 е по изцяло несъстоятелни фалшиви, лъжливи, скалъпени мотиви; доказвам тезата си по следния начин:

1.) Най-важното „писмено доказателство” на ответната страна са поредицата от т.н. „констативни протоколи”, писани от самата директорка при нейните тъй чести посещения на мои часове; тя произвеждаше тия по замисъла си чисто компроматни документи (имащи характера на обидни доноси) със зашеметяваща скорост, ала въпреки наименованието им въпросните документи всъщност са съвсем свободни съчинения на имащата известни увлечения по литературата директорка (иначе е преподавателка по български език и литература).

 

2.) В тия тъй художествени, по-скоро „поетично-лирични” (изпълнени с несъмнен и краен експресионистичен субективизъм, дори с прекалено много изцяло неприкрити, разголени, предимно абсолютно негативистични чувства и пр.) „протоколи”, представляващи всъщност шедьоври на сътворения от директорката нов жанр на абсурдистката поезия, който можем да наречем „административен донос”, директорката на ПГЕЕ описва една тъй желана, ала за жалост въпреки това съвсем фантастична и дори сюреалистична реалност, в която тъй ненавижданият от нея учител по философия е представен като истински идиот, който задава изобретени от самата директорка съвсем глупави въпроси, а пък учениците са описани, тъкмо според тъй сърдечните желания на самата директорка, като открити и страстни поборници за чисто типовото, банално, убийствено скучно казионно „обучение”.

 

3.) Като чете тия протоколи човек има чувството, че са извадени директно от роман на Франц Кафка, от текст на Йожен Йонеско, на Самюъл Бекет или дори от знаменития роман на Джордж Оруел. Във фабрикуването на тия „протоколи”, имащи като капак на всичко крайно нескопосана диалогична форма, директорката е вложила завидно въображение с намерение да сътвори, казахме, една сюреалистична, абсурдистко-експресионистична действителност, отговаряща тъкмо на нейните дълбоки сърдечни копнежи; в този смисъл тия документи може и да имат известна художествена или лирично-поетична стойност, но съвсем не са документ, на който може да се разчита за да се „докаже” каквото и да било, особено пък пред един съд.

 

4.) Или, всъщност, да, може нещичко все пак да се докаже, но само това, че въпросната администраторка е способна, в увлечението си да изработва компромати-доноси, да стигне дотам, че да извърши истински документни престъпления; между другото директорката на ПГЕЕ е обект на незавършена още прокурорска проверка за документно нарушение по мой сигнал, аз помолих уважаемият съд да поиска информация от прокуратурата за това докъде е стигнала тази проверка, ала това, за жалост, не беше сторено.

 

5.) В абсолютно същия литературен стил и жанр е написана самата обжалвана Заповед за моето уволнение, която е обект на настоящето съдебно дело; вече имах възможността в исковата си молба да направя обширен анализ на това забележително административно-поетично и художествено-фантастично творение на иначе неизявилата се на попрището на истинската литература литераторка-директорка, която, очевидно, със съставянето на тия иначе съвсем новаторски „документи” изглежда иска да заеме някакво, пък макар и съвсем скромно място ако не в самата литература, то поне в историята на тъй забележителните абсурди, сътворени в пределите на намиращата се в агония образователна система на свидното ни отечество (които в нейния случай много често са и обект на съдебно или прокурорско преследване; длъжни сме и тук да отбележим, че твърде известната на обществеността ни директорка на пловдивската ПГЕЕ до този момент няма обжалвана по съдебен ред заповед, която да не е била отменена от съда!).

 

6.) В процесната заповед са изредени крайно негативни, чисто субективистични, или, иначе казано, явяващи се израз на изцяло субективна преценка и затова твърде обидни (най-вече за самата тъй увлякла се в чувствата си на неприязън авторка!) прилагателни и „едропанелни” изрази като „хаотичен и непоследователен“, „липса на умение да създаде спокойна атмосфера“, „липса на качества за изграждане на уважение и доверие между учител и ученици”, „липса на умение да привлича вниманието на учениците“, „липса на умение и активност на преподаване“, неподкрепени с доказателства куриозни твърдения от рода на това, че методите ми на преподаване „не кореспондират с чувство на съобразителност и тактичност“, изобщо не е разяснено конкретно, обективно и ясно какво по-точно умение или качество ми липсва – и най-вече не се показва как е установена тази толкова хипотетична, предполагаема или просто приписвана „липса”.

7.) Със съвсем просто око се забелязва, че това са абстрактни, общи фрази, в този смисъл написаното има пределно субективен и дори фриволен оценъчен характер, тук изобщо не става дума за някакви доказуеми и подлежащи на каквото и да било доказване конкретни и обективни факти; само по този пункт е съвсем правомерно уважаемият съд да отмени заповедта за уволнението ми единствено на това основание – без изобщо да се обсъждат ония гротескови по естеството си напъни на очевидно крайно престаралата се администраторка да „обосновава”, казахме, чисто субективните си и крайно негативистични, уродливи психични фантазми, илюзорни видения и някакви (чисто кафкиански по естеството си!) душевно-сърдечни административни копнежи, химери или блянове.

 

8.) Тук искам да напомня следното обстоятелство, имащо принципен характер, което правните специалисти по тази материя изрично посочват: основанието за уволнение по т. 5 (чл. 328, ал. 1) от Кодекса на труда "трябва да се преценява винаги конкретно и с оглед изискванията на определената трудова функция по конкретното трудово правоотношение""това основание за уволнение е безвиновно, то не може да се мотивира с дисциплинарни нарушения". Изтъкнатото съображение според трайната съдебна практика прави уволнението на това основание незаконно.

 

9.) И още: "Работодателят е длъжен в самата заповед за уволнение да посочи точно и конкретно какви качества липсват на работника за изпълнение на трудовите му задължения.". "Липсата на качества трябва да отразява трайно състояние на работника или служителя и да свидетелства за неговата несъмнена неспособност да изпълнява резултатно възложената му трудова функция, а не да бъде единична негова проява." Търси се "несъмнена липса на професионални качества, т.е. на професионални знания, умения и навици на работника или служителя, необходими за изпълнение на възложената му работа". Това следва да се доказва с "обективни факти, а не със субективна преценка или отношение от страна на работодателя"! А въпросната "липса на качества" следва да е обективна (безвиновна), което значи, че "този човек наистина не може ефективно да си изпълнява работата, а не изобщо или въобще".

Погледнато от тази страна, обсъжданата заповед за моето уволнение е административно-правен куриоз, който именно показва по какъв начин не трябва да се пишат такива документи; вярно, авторката на този шедьовър на административната книжнина е вложила прекалено много страст в изготвянето му, но поради крещяща правна некомпетентност, а най-вече и поради несъмнените негативни чувства, на които терзаят тъй многострадалната й административно-директорска душа, наистина е написала лиричен шедьовър, нямащ обаче, за нейна зла участ, никакво правно, да не говорим пък за фактическо основание.


10.) По този пункт моля уважаемият съд да вземе предвид изложеното в моето ПИСМЕНО ИЗЛОЖЕНИЕ до съда от 11 окт. 2017 г., където съм изяснил важния принципен въпрос на настоящето съдебно дело (за да не се самоцитирам тук), припомням, става дума за казаното там в т. 2, все пак цитирам (за да се поясня за какво точно става дума) „… същината на настоящия съдебен спор, който, повтарям, следва да установи истината, иначе казано – да отговори убедително на следните въпроси:
• Доколко е правомерен и законен приложеният от директорката на ПГЕЕ начин за установяване на „непригодността” („липсата на качества”) на един опитен и висококвалифициран учител, занимаващ се десетилетия наред с учителска и преподавателска дейност в сферата на държавното образование в България? (дотук свършва цитата ми), и т.н., моля да бъде обърнато внимание на изложените по-нататък пунктове (под формата на въпроси), имащи принципно важно значение; тук не е необходимо отново да ги привеждам, защото текстът на защитата ми ще се обремени излишно.

II. Моля също така уважаемият съд да вземе предвид написаното в същото Писмено изложение от 11 окт. 2017 г. и относно останалите значими моменти, по които тук, предвид написаното там, е съвсем излишно да се повтарям, там съм се изразил пределно ясно и понятно. В този смисъл моля да възприемате въпросното мое писмено изложение като органична част (или продължение) от/на настоящата Писмена защита.

III. На същото основание тук искам да отбележа, че там съм се изказал достатъчно ясно и по показанията на свидетелите на ответната страна, т.е. и в този момент се чувствам длъжен да изтъкна, че изцяло заставам зад написаното по този пункт там, смятам, че изтъкнатите там неизбежни констатации са пределно важни за разумното решаване на делото.

IV. Длъжен съм да изтъкна нещо допълнително, което има изключително важно значение за ориентирането във верния смисъл, защото тук става дума за безпрецедентно уволнение на учител, и то на учител по философия (и гражданско образование), както се оказа, доказването на „пълна непригодност” на такъв учител е крайно непосилна работа дори и за очевидно престарали се в ненавистта си към конкретния неудобен субект директорки; става дума за следното:

1.) Да, трябва да се установи "обективна липса на качества", в случая на чисто учителски качества, на качества, нужни за ефективното изпълнение на учителската длъжност. А това, че дадения човек, в случая моя милост, има някакви качества за учителстването, но те са по-различни, по-оригинални примерно, отразяват една по-особена (нетипова, нестандартна) или оригинална личност, до какво води?! Може ли тъкмо учителите (и то по философия!) да са така типови, че качествата им да са съвсем неразличими, нима учителите следва да са нещо като роботи?!

2.) Безспорно всеки учител си има някакви личностни особености. Значи и техните учителски качества са нещо като проекция на личността (и оригиналността) им – да си учител и да не си оригинален означава че си безличен, а това е недопустимо! То това именно е истински важното при учителите, те трябва да са във висша степен човеци и личности: оригиналността, раз-личността всъщност е важна и интересна не само при учителите, но и при човешките същества изобщо! Защото само учител-личност може да спомогне за раждането на личността и при неговите ученици!

3.) Нима точно на това основание, че някой е по-различен (нетипов) той трябва да бъде опраскан и уволнен?! А аз специално съм такава личност, че очевидно оценката й е силно затруднила опраскващата ме директорка, чиято представа за "добър учител" най-вероятно се различава твърде много, да речем, от моята! А може ли някой да има представа-еталон за тия толкова важни неща?! Като някой е на власт нима тогава неговата представа става до такава степен меродавна, че да се превърне в нещо като образец или еталон?!

4.) Кои са качествата на учителя та той да може да си изпълнява съвестно и ефективно работата?! Ами убежденията на учителя за това какво е образование и за това какви са добрите, верните подходи за обучение трябва ли да бъдат взети в предвид?! А възможно ли е всички учители да имат все едни и същи разбирания и убеждения в това отношение?! Нима разнообразие и различие тук не може да се допуска?!

5.) Как така учителите по-специално ще имат съвсем еднакви, „единствено-правилни”, сиреч типови, стандартни, "напълно меродавни" и прочие разбирания?! Ами че то е близо до ума, че само немислещите учители, учителите, дето са се отказали от функцията "мислене" ще се осмелят да твърдят това! Нима някой учител (и особено директор на училище) има правото да изведе (възведе) своята чисто личностна и субективна представа за това какъв следва да учителят до нивото на образец, еталон и норма?!

6.) А какви са "министерските разбирания" по въпроса, някой тях знае ли ги, защото очевидно, в рамките на съществуващата система, който е по-високо в йерархията, той има по-голямо основание да бъде „правилно мислещ” – и „образцов”?! Виждате ли как се усложниха нещата? Дайте да прекратим всички спорове като цитираме министерските разпоредби – какви са тия „изцяло излишни” размисли и "тъй досадни умувания"?!

7.) Има ли някъде записани под формата на нормативно изискване, правилник или закон тия въпросните министерски норми за качествата, правещи един учител (и то особено по философия, един прекалено специфичен предмет!) "добър учител"?! Има длъжностна характеристика, там всичко е посочено! А длъжностната характеристика я пише... директорът на училището, нали така?! Е, той спазва ръководните догми на министерството, няма как да е иначе. И по тия въпроси нима не бива да се разсъждава? Никой няма право да разсъждава след като се е произнесло началството?! Не рассуждать! Не думать! Не говорить! Надо только исполнять! Според казармения модел за образование е точно така, но какво от това?!

8.) Да, ама ние пък живеем – о, кошмар! – в период на преход, на промяна, на реформа, на демократизация на образованието – ах, какво да правим в такъв случай?! Виждате ли колко лошо нещо е демокрацията, другари?! Такива като тоя наглец Грънчаров надигнаха глава и почнаха, моля ви се, да разсъждават!!! И не само да разсъждават, ами и да пишат, да говорят публично!!! Абе кога, таваришчи, ще покончим с таз толкова непоносима демокрация – че да си отдъхнем най сетне?!

V. Продължавам разсъждението си по този пункт, който е задължителен в едни общоучилищни демократични дебати, каквито, за жалост, директорката на пловдивската ПГЕЕ не само не желае, но тя и направи нужното и да ги възпре, да ги блокира, да ги осуети и то неведнъж, а системно (и то цели години, имам предвид последните няколко години!); е, наложи се този несъстоял се училищен демократичен дебат (тъй печалната ни образователна система се намира в крайно незавидно състояние на незапочнала по същество реформа!) да го провеждаме в съдебната зала, което в частност демонстрира тъкмо директорската (не)компетентност – и най-вече крещяща неадекватност спрямо реалностите на живота! – на сътворилата този иначе чудесен бюрократичен казус директорка; ето още няколко възлови и крайно необходими за разбирането моменти, представени под формата на въпроси (моят личен преподавателски подход и стил се разгръща, осъществява се и работи, функционира именно по този начин):

1.) Естествено е, че има учители, които са по-кадърни, има и по-некадърни, а кой учител е така некадърен, че не бива повече изобщо да е учител? И кога се установява това? В началото или към края на кариерата му става това, а, как да мислим по тоя толкова любопитен въпрос?

2.) Ами след като разните университети дават „и на Сульо, и на Пульо” дипломи, а това значи и преподавателски права, те успяват ли да пресеят ония, които стават за учители – от ония, които не стават? Или тъкмо горките директори на училища са натоварени с тази тежка мисия: да пресейват ставащите от неставащите учители?!

3.) Имат ли обаче те точно тези прерогативи и пълномощия?! Ами това не ги ли поставя в инстанционно отношение по-високо от самите университети (!!!), възпитаници на които са те самите?! Един директор, възпитаник, да речем, на рабфака на прочутия „Тутракански университет”, може ли да лишава от преподавателски права не само всички възпитаници на същия този Тутракански университет, но и на всеки друг университет по света?! (Дори и над възпитаниците на Харвардския университет ли се разпростират тия негови магическо-мистични пълномощия?!)

4.) Ами в такъв случай какво пречи да дадем на училищните директори правата сами да си произвеждат учителите, сами да ги обучават, сами да им дават дипломи и прочие?! А по тази логика тия, които назначават училищните директори на постовете им, а именно... районните комитети на управляващата партия дали те самите не трябва да почнат да произвеждат годните и добрите кадри за учителстване?! Давате ли си сметка докъде стигаме по таз логика?!

5.) Абсурдите в живота ни и особено в образователната сфера са страшни, нали така излиза? (Да, в образованието имам предвид, нека засега не засягаме абсурдите в родното ни правораздаване.) Защото ако то си беше на мястото щеше отдавна да е пресекло тия мераци на училищните директори, примерно, да са нещо като богове и феодални господари в своите училищни владения.

6.) Но да не говорим на тази тема, щото и в самата образователна институция лудницата е страшна: ако МОН си гледаше работата, щеше ли тогава да туря за директори одиозни лица, способни да си помислят, че са нещо като богове и като бейове, които могат да си правят каквото им скимне в поверените им училища? Даже и дипломите на учителите им се е приискало да пишат, миличките ми директорки и директори! (Между другото, при избор на учители, директорите си позволяват дори да правят и нещо като… „изпити”, като „препитване” на завалиите-кандидати, униженията на кандидат-учителите са кошмарни направо!)

7.) Ами ако, да допуснем, директорите на училища ги избираха... родителите (гражданите) тогава какво ли щеше да стане, а? Ами ако самите учители почнат да си избират директорите какво ще стане? Ами ако и учениците получат тия права, тогава дали няма нещата да почнат да се оправят?! Рискована работа, така ли? Ами тази толкова уж сигурна и стабилна до непоклатимост система, която сега имаме, видяхте ли до какви идиотщини и лудости доведе?!

8.) Значи има кадърни, има некадърни учители, нали така? Кой е кадърен и кой не е кадърен решава кой? Директорът? Или учениците? Или... "светлото бъдеще"?! Но кои са качествата, които са нужни един учител да бъде кадърен? Зависи от гледната точка, нали така? Да проследим как разсъждава типичния директор на училище, да допуснем, че той е съвестен и дори, представете си, честен човек.

VI. Стигнахме до ред необходими въпроси, свързани с пълномощията на властните фигури в образованието ни, именно директорите; моля за още малко внимание, проблемът е изключително важен, нека да имаме търпението да го изследваме още по-задълбочено:

1.) Добрият директор на училище сам следва да е добър учител най-вече – за да може да се произнася по въпроса кой е добър учител, а кой не е. Това дали може добър учител да възжелае да стане директор също е интересен въпрос; явно не: на добрия учител му стига да си е учител, той не копнее да става пръв началник на учителите и на учениците, щото началничестването, управлението в образователната област по идея, по същината си е доста по-различна, неблагодарна и трудна работа; тогава какви учители са били ония, които копнеят да избягат от учителстването и да станат директори?

2.) Разбира се, че калпавите, некадърните учители обикновено мечтаят да избягат от тъй мъчителното за тях учителстване и да станат директори, така ли излиза?! (Властта е тъй съблазнителна за некадърниците, администрирането за тях е нещо като раят!) Та изводът е: ако директор е станало лице, което като учител е калпаво, то и като директор това лице ще е много калпаво, нали така излиза?! А пък добрите учители не щат да стават директори! Ето колко заплетени станаха работите, по-нататък ще станат още по-заплетени! Ще успеем ли да ги разплетем в такъв случай? Да опитаме, да се помъчим, пък да видим какво ще излезе, аз лично съм любопитен да узная.

3.) Казахме, че ще почнем да изследваме случая когато директорът е съвестен – и свестен: кои за свестния директор са свестни като учители? Щото учителската работа хем е тънка, хем е трудна, хем е нещо като изкуство даже, тук алгоритъм не е открит, щото това е нещо като същинска стихия на свободата. Да, духовните неща са сфера на неотнимаемата свобода! Истински добрият учител е свободна личност, да, но това може да го разбере само оня, който сам е свободна личност!

4.) Може ли един свестен директор на училище да е до такава степен свястна, а това значи свободомислеща личност, че да успее да оцени във вярната светлина ония учители, които също като него са такива свободомислещи и дори свободно живеещи, свободно работещи личности след като (забележете това особено!) сама образователна система у нас изобщо не търпи свободата?! Може ли в рамките на системата на несвободата, каквато е нашата (не)образователна система, да виреят изобщо свободомислещи директори на училища и свободомислещи учители?!

5.) Да допуснем, че може. Това, че има един-двама такива относително и действително свободни (за представите на системата) или поне свободомислещи софийски директори на училища (знаем ги кои са даже поименно, да ги споменавам ли?) Има или имаШЕ? Името Юрий Анджекарски известно ли ви е? Едва ли. Той отдавна вече не е директор, а бил директор на едно доста напреднало в свободомислието си училище. Навремето. В началните романтични времена на прехода ни от комунизъм към демокрация. Има ли в днешно време директори на училища от "типа" на този Юрий Анджекарски?! Има или няма? Май няма вече!

6.) Кой тип директор тогава вирее в рамките на съществуващата сега у нас система? СИСТЕМА! Ако вярваме на философа Мамардашвили принципно важно е следното: там, където има система, там няма живот! А животът без свобода какво е?! Е, сигурно в рамките на системата на несвободата има полу-свободомислещи директори? А учителите ни какви са в рамките на таз система, представяте ли си? Говорим за "свестните", за "добрите" учители, не за някои други.

7.) В рамките на системата на несвободата – налага се да признаем това! – виреят крайно "добри" (от гледна точка на системата обаче!) директори, а "лоши" са тия, които не се вместват в рамките на системата и в нея изобщо не оцеляват. Става дума и за директори, но и за учители най-вече. Щото е аксиома, че какъвто е директорът, такива са му и учителите. Безличният тип масов директор в рамките на системата на несвободата неумолимо води дотам, че той се обгражда с таман същите наперени даскали и даскалици. Безличният, а това значи робският тип директор-администратор (дето трепери пред висшестоящите началства, такъв директор на училище имаме предвид) поражда безлични, робски държащи се учители в това училище, нали така следва ако мислим разумно?

8.) Безличието в системата на несвободата поражда безличие, а то се мултиплицира. Системата на несвободата е система на безличности! „Добри” учители са тъкмо... безличните, в изкривената оптика на тази система, нали така? Лоши учители са тъкмо учителите-личности, нали пак така излиза? Ще се наложи да признаем поне това! Как се държи в реалната училищна обстановка учителят-роб, учителят-безличник, учителят-мухльо ли?! Ами ясно как се държи: държи се като мухльо, естествено, държи се като безличник, държи се като треперко, държи се като роб, как иначе да се държи?!

9.) Мухльото (има една още по-хубава дума за обозначаване на същото: думата мижитурка, нашият език е пребогат!) учител не знаете как се държи ли? Да ви обяснявам как се държи мухльото "образцов учител" в рамките на тази наша прогизнала от безличност, от инертност, от бездушие, от безчовечност система на несвободата?! Отбележете си го точно обаче: мухльото-учител е "добрият учител" в представата на мухльото-директор, това поне недейте да го забравяте. Кой е "лошият учител" в рамките на директора-мухльо се сещайте сами, не е толкова мъчно това след като ви опиша "добрия учител" в представата на директора-мухльо.

10.) Мухльото-учител ("добрият учител" в рамките на ценностната система на мухльовците, на недолюбващите свободата!) се държи ето как: трепери пред началството и му се подмазва всекидневно; нагажда се така, че да стане виден член на вътрешния кръжец от най-усърдните подлизурковци на директора-мухльо; мухльото-учител прави мухльовщина след мижитурковщина за да се харесва все повече и повече в очите на своя шеф-мухльо-мижитурка.

11.) За да не бъда даден под съд от плеяди възмутени мухльовци-учители и мухльовци-директо-ри на училища ще престана да пиша по този пункт повече. Ще замлъкна. Казах каквото трябваше, защо да прекалявам повече?! Но темата, признавам, е благодатна. Примерно какво прави мухльото-даскал когато някой хулиганстващ ученик се държи крайно предизвикателно пред него?

12.) Ще кажете: да има много здраве тоз хулиганстващ ученик да се държи нагло в часовете на типичен мухльо-учител! Защо така ли? Амче щото мухльото-учител може да е мухльо по отношение на директора, но по отношение на учениците изобщо не е никакъв мухльо: ох, какъв злобен и жесток тиранин е малодушният мухльо-учител по отношение на учениците си! Той тях ги тормози така, че никой, повтарям, абсолютно никой ученик не сме да мръдне в неговите часове! Даже има такава една зависимост, ще я изведа като теорема: колкото по-голям мухльо като личност е един учител, толкова по-тираничен е той спрямо учениците си, ерго, толкова "по-добър" учител е той! В системата на абсурда така стоят нещата, всичко там е хептен наопаки. Схващате ли сега?

VII. Още съвсем малко, ако позволите, виждате, че подетото разсъждение е твърде евристично:

1.) Терминът опраскване, придобил, за жалост, печална популярност в наше време и в областта на училищните отношения (и спрямо учители) може да се употребява само когато става дума за директори, които имат само една-единствена грижа: как по-добре да се подмазват на висшестоящите началства – с оглед да продължат по възможност безкрайно своето безмандатно директорстване. И понеже такива директори изпадат в кошмар при вида на учители-личности, те нямат друга по-насъщна задача от немедленото опраскване на такива учители-личности – стига такива изобщо да се въдят в техните владения.

2.) Е, когато някой се е завъдил, той мигновено бива опраскван. Така примерно веднага след пенсионирането на забележителния предишен директор на ПГЕЕ инж. В. Паунов (чиито свидетелски показания пред съдебното дело по предишното ми опраскване аз вече приложих като писмено доказателство и по това дело, г-н Паунов – Бог да го прости! – вече е покойник, той почина тъкмо по времето, в което заведох това съдебно дело!) новата директорка първо изгони всички до една личности-учители (едни пенсионира, други опраска чрез всевъзможни административни пинизи), а след това се захвана с "костеливия орех" Грънчаров, именно с моя милост, знаете вече епопеята, знаете също и за съдебните саги по тази тъй знаменателна история.

3.) И ето че сега се приближихме вече плътно до най-важния въпрос: как става така, че един учител-личност, с оглед що-годе приемливото му – и тъй насъщно и жизненоважно! – опраскване, може да бъде обявено, че е сполетян от "пълна липса на качества да бъде учител", да, наистина, кога ли може да се случи това един учител-личност да си загуби всичките качества? И кои, аджеба, са тия най-фундамен-тални и водещи учителски качества, без които една личност не може да бъде изобщо учител, а камо ли личност-учител – или учител-личност? Нека първом да ги обособим, та след това да преценим възможна ли е тяхната тъй кардинална загуба.

4.) Да вметна и това, че учителят личност може да бъде оценен само от директора-личност, ако директорът е личност от мизерен мащаб, то тогава работата, дето се казва, става "мътна и кървава". Но това между другото, нека не продължавам разсъжденията по този пункт за да не ми се обиди някой.

5.) За да е един човек учител какво трябва най-вече да умее? За да си учител трябва да умееш, първо, да мислиш, второ, за умееш да изразяваш в слово мислите си, и то понятно и човечно, трето, на тази база, следва да умееш да разговаряш с младите хора така, че да почнеш да ги заразяваш с любов към своя предмет, към мисленето, към свободомислието, към правдолюбието и пр. Учителят не може да обучава младите на мислене ако самият той не е мислещ и пр., тия неща са така близки до ума, че просто ми е неудобно да ги споменавам. (Между другото който иска повече да научи за учителстването може да разлисти и да се зачете тук-там в моята книга със заглавие ИЗКУСТВОТО ДА СИ УЧИТЕЛ, там съм описал подробно най-важните неща.)

6.) Да, учителстването не е нито наука, нито нещо друго, примерно "дидактика" или "педагогика", то е истинско изкуство – в своето висше понятие или по идея, според истината си. Разбира се, в нашенските родни условия учителстването е предимно всичко друго, но не изкуство, да не говорим за това, че в повечето случаи в нашенските родни условия типовото учителстване е предимно... непресекваща идиотщина, т.е. неспирно правене на глупост след глупост – и на унижение след унижение.

7.) Добре де, кога един учител ще си загуби способността да мисли, и то така кардинално, че повече да не може да бъде учител? Ами най-вероятно когато той... обезумее, както показва тази дума, такъв нещастен учител явно ще си загуби ума, а само без ум, знайно е, не може да се мисли изобщо. Значи, когато някоя умна директорка реши, че някой учител следва да бъде опраскан по параграфа "липса на качества да бъде учител" тя явно има предвид несъмнения факт, че този нещастник си е загубил изцяло ума, обезумял е, поради което опраскването му е станало насъщна административна задача.

8.) Второ, а кога един учител ще си загуби способността да изразява с думи своите мисли?! Ами най-вероятно когато онемее, да, когато е загубил способността си да говори, примерно, когато са му изтръгнали или отскубнали езика! Само тогава можем да сме напълно сигурни, че този човек повече не става за учител, понеже без език не може да се говори, а който не може да говори, не може да бъде и учител! Щом някой онемее, той престава да има нужното и тъй важно учителско качество, на основание този несъмнен факт той може вече и съвсем законно да бъде опраскан.

9.) Трето, ами кога един учител повече не може да общува с учениците, да разговаря с тях? Да допуснем, че той, примерно, все още си има и ум, и език, може да мисли и може да говори, ала по някакви причини вече е почнал да не умее да разговаря с ученици. Какво ли го е сполетяло този пък нещастник?! Сигурно е станал по някакви причини такъв ужасен темерут, че повече изобщо не може да води никакви разговори с учениците, примерно станал е, както казват руснаците, "нелюдимый", станал е урод, който с никого не обича да си говори, бяга от хората, крие се от хората, ами такъв учител или човек най-вероятно е полудял, нали така, какво ще кажете, правилно ли разсъждавам?!

10.) Може ли един човек едновременно хем да обезумее, хем да онемее, хем да стане пълен темерут, който не иска да говори с никое човешко същество?! А ако, да допуснем, някой нещастник го сполети такава страшна беда, него какво трябва да го правим, да го опраскаме без жалост ли – или следва все пак да проявим известен хуманизъм и да го изпратим в "заслужен отдих" с подобаващата почест? Този нещастник "народен враг, не заслужаващ никаква пощада" ли е станал, или е нещастен човек, към когото човещината изисква да му съчувстваме поне малко?

11.) Аз тук говоря именно за факти. Забележете, за несъмнени факти, а не за съждения, оценки, безбрежно горещи страсти, шекспировски по размаха си чувства, субективни пристрастия (каквито срещнахме в толкова скандалната процесна заповед по моето повторно опраскване). Когато някой е онемял, това е несъмнен факт, не зависещ изобщо от нашите субективни чувства към него. Когато някой е загубил ума си и почне да се държи като напълно обезумял, това също е несъмнен факт, такъв човек, примерно, може да се съблече напълно гол (да допуснем) и да тръгне из училището по гол задник, такъв човек вече очевидно и Бог не може да го спаси да остане учител, нали така?! (Да пази Господ от такива неща, щото при днешното напрежение в училищата много учители са достигнали до границата на такова страшно нещо, именно пълното обезумяване!) Е, като обезумее някой учител, тогава директорката му вече несъмнено има правото да го опраска на това основание, така излиза, нали?!

12.) Ако пък някой учител онемее и по тази непреодолима причина вече не може да говори с учениците тогава също се налага да бъде уволнен, нека този път да не употребяваме тъй приятната дума опраскване. Ала ако даден учител си има ум, ала разсъждава така, че това не само че не харесва на директорката, но и я ядосва, това вече не е несъмнен факт, поради който тя да има правото да го опраска, това е нейна суетна, капризна и значи чисто субективна преценка – и на това основание тя няма право да опрасква когото и да било. Може много да й се иска да опраска тази или онзи, който не мисли като нея, но да има много здраве от мен, на това основание няма право никого да опрасква (щото ако си го позволи ще си има големи проблеми с правосъдието, както е това в нашия толкова знаменит вече случай!)!

13.) А ако си го позволи, тогава ще й се наложи да доказва "основателността" и "правомерността" на деянието си в съдебната зала. Което именно се случи на тъй калената в съдебни битки директорка на „ТЕТ-ЛЕНИН” (пловдивската ПГЕЕ), която обаче, кой знае защо и за зла участ, не е могла до този момент да спечели нито едно съдебно дело, заведено срещу нейна заповед, иначе казано, съдът до този момент редовно отменя всяка нейна заповед, който е била обжалвана по съдебен ред (по мои искове до този момент са отменени три нейни заповеди, не броя изобщо настоящето съдебно дело, а и доста други хора водиха успешни съдебни дела срещу тъй пристрастилата се вече към съдебната зала многострадална директорка на пловдивската ПГЕЕ).

VII. Заключение:

Уважаема госпожо Съдия, позволих си дързостта и волността в такъв специализиран и строг текст (Писмена защитна реч) да демонстрирам своя оригинален, новаторски, авторски (само за нашите родни, български условия, а не иначе – опази Боже да претендирам за това!) преподавателски подход, който в сърцевината си е тъкмо изследователски – и е в добавка прекалено много свободолюбив, а също така е и най-искрено правдолюбив. Но точно по тая причина той е изключително благодатен, това поне е сигурното, той също така е и вдъхновяващ, имам предвид най-вече ефекта му върху душите на учениците ми, на младите хора.
Такава е нашата, на учителите, задача и мисия в тия нелеки времена: да правим ако трябва дори чудеса, но само и само да спомагаме за запалването на огъня на познанието, на духовния интерес, на любовта към истината в душите на нашите толкова отвратени от ученето, от учителите, от училището, и дори от всичко друго, напомнящо им училище, ученици!
Да, такава е нашата толкова възвишена учителска задача и мисия, на която аз, според силите си, служих самоотвержено през целия си живот. Голяма работа, че някакви си там самозабравили се властващи администратори-бюрократи не били в състояние по достойнство да оценят усилията и постиженията ми?! Та нали истински важното е, че моите ученици съвсем адекватно ме оценяват – и винаги са ме оценявали позитивно, винаги са ме подкрепяли!
Голяма работа, че някакви развилнели се цербери на административното-командното и авторитарно (аз дори си позволявам да го наричам безчовечно и дори терористично, щото то упражнява всекидневен терор върху душите и на учителите, и на учениците, а този терор върху душите е най-страшният и пагубен терор!) били стигнали дотам в арогантността си, че си позволиха да ме оклеветят до крайна степен – само и само защото са се почувствали крайно уязвени и застрашени от моите толкова практични, ефективни и затова вдъхновяващи учениците ми преподавателски иновации?!
Разбира се, че безогледният, безочлив и наистина арогантен административен тормоз и произвол, на който бях подложен в последните години, не мина безследно, естествено е, че изцяло политическите в същината си репресии и необуздани кампании по личностно оплюване и професионално дискредитиране, на които бях обект, се отразиха невъзвратимо и на моето здраве; да, цяло чудо е, че изобщо оцелях, напрежението наистина беше страшно. Явно благодарение единствено тъй мощната Божия подкрепа аз все още съм жив – защото страдам от тежко сърдечно заболяване, което още повече се усложни в резултат на толкова грозния тормоз, упражнен без капка милост върху мен. Моля да вземете предвид и този факт, да, това е един несъмнен, необорим факт.

VIII. С удоволствие бих подложил на внимателно изследване и този привидно тъй загадъчен феномен защо директорката на пловдивската ПГЕЕ (въпреки положителното отношение към моя преподавателски подход на огромната част от учениците ми!) успя все пак да организира тъй сюреалистичните „бунтове срещу свободата”, вярно, само в два (!) от 15-те класа, на които преподавах през последната година – преди повторното ми уволнение. Но понеже имах възможността да илюстрирам как става, как се осъществява такъв тип изследване, вярвам, че вече всеки сам може да се справи с тази задача, може сам да стигне до задоволителното обяснение.
Ще подхвърля само тази лека подсказка: в тия бунтуващи се срещу свободата (срещу… собственото си достойнство!) и срещу „народния враг” Грънчаров два класа – единият от тях обаче се разбунтува само виртуално, имам предвид Х Д клас, чиято престарала се класна ръководителка успя да ги застави да напишат саморъчни… доноси срещу преподавателя си по философия (под формата на жалби, тези толкова интересни документи са представени, са приложени към настоящето дело), иначе учениците от този клас в часовете се държаха, за ужас на директорката, съвсем чудесно, в пълна противоположност с това, което под натиск написаха след това в жалбите си! – та значи в тия два класа има твърде много ученици-активисти, силно приближени лично до директорката и лично до нейната първа заместничка, свидетелката в това дело Камелия Стоянова – и са облагодетелствани по един или друг начин от близостта си с властта; ето тази подсказка вече е напълно достатъчна за успешното решаване на предложения казус.
С лекота може да се реши и казуса с ХI Ж клас, класът, който беше използван за „доказването” на тъй екстравагантната директорска теза, че учениците, че младите хора били така привързани към „прелестите” на авторитарното, на непрекъснато унижаващото ги обучение и образование, че били способни на чудеса от героизъм в битката си срещу преподавателя, който именно ги поставя в ситуация да бъдат суверенни и достойни личности. (На такава една пределно абсурдистка теза дори и самият Франц Кафка, да не говорим пък за Джордж Оруел, биха завидели!)

IХ. И тъй, уволнението на един учител по чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ е равностойно на фактическото му лишаване от преподавателски права, осъществено на практика с един крайно съмнителен относно законността и правомерността си изцяло волунтаристичен административен акт от страна на търсещата реванш и крайно уязвена от личността на този учител самозабравила се, в конкретния случай, властваща администраторка. Налице е крайно злоумишлена, съвсем преднамерена злоупотреба с власт – с цел политическа по естеството си разправа (репресия) над една неудобна, над една различно и новаторски мислеща и затова имаща коренно и принципно различно (немалодушно) поведение творческа личност, с личността на един учител, отдал целия си живот за благото на младите хора, а също и за просперитета на българското училище и образование.

1.) Във времето, в което бях принудително безработен си позволих да тествам как ще реагира спрямо случилото се административната образователна система; интересно е да отбележа, че в периода, в който течеше съдебното дело по първото ми опраскване-уволнение в Пловдив бяха обявени 6 учителски места по философия, кандидатствах за всичките, на нито едно не бях назначен (за тази дискриминация по професионален признак ми се наложи да заведа дело в Комисията за защита от дискриминация, в момента това дело се намира в етап на очакване на решение от страна на Административен съд в Пловдив, където решението на Комисията беше обжалвано). В настоящия период, след завеждането на това съдебно дело срещу второто ми уволнение, в Пловдив бяха обявени четири свободни места за учител по философия, кандидатствах за всичките, на нито едно не бях приет и назначен. Което именно и доказва тезата ми, че уволнението на един учител по този параграф е равностойно на фактическото му лишаване от преподавателски права – чрез един пределно волунтаристичен, погазващ всякакви принципи на правото административен акт на самозабравила се, на незнаеща на кой свят живее директорка. (Тук за да се поясня си позволявам да цитирам думи на президента Роналд Рейгън, който може да хвърли обилна светлина върху въпроса защо всичко у нас е именно така, а именно „Първото правило на бюрокрацията е да закриля интересите на бюрокрацията”.)


2.) Понеже сме християни, Спасителят с примера си ни съветва в такива случаи на крещяща несправедливост да отвръщаме с думите, произнесени на Кръста: „Господи, прости им, те не знаят какво правят!”. Но понеже все пак искаме да сме що-годе цивилизовано, съвременно, един ден, дай Боже, и благоденстващо и богато, а това значи демократично общество, да, понеже искаме да сме правова държава, такава една реакция, разбира се, съвсем не е достатъчна. Налага се да поведем решителна борба за потъпканите ни по толкова екстравагантен начин права, което моя милост, в качеството ми на учител по философия и по гражданско образование, ми се наложи да сторя, да направя на дело – преподавайки по този начин един съвсем практически урок по демокрация и гражданско достойнство не само на своите ученици, но и на въпросната самозабравила се властваща, ала злоупотребяваща непрекъснато с властта си администраторка.

3.) Преди да заведа настоящето съдебно дело аз проведох свой граждански протест за свобода в образованието и против беззаконията на самозабравили се директори на училища, проведох този протест на тротоара, до централния вход към двора на пловдивската ПГЕЕ; про-тестът ми продължи 77 дни (!!!), в които всекидневно тествах реакциите не само на въпросната самозабравила се административна и властваща особа, но и тези на моите ученици, на колегите си учители, с които съм работил само в това училище цели 17 години, на родителите, на гражданите, на висшестоящите длъжностни лица в държавната властваща йерархия на образователната сфера; описах (в текстове и под формата на видео в блога си) най-педантично и внимателно всичко онова, което наблюдавах и което констатирах по време на този така дълго продължил граждански протест. Разбира се, както очаквах, директорката на пловдивската ПГЕЕ не успя да схване смисъла и на тази моя инициатива (аз просто се опитах да й помогна да излезе по що-годе достоен начин от тресавището, в което е затънала).
4.) След завеждането на настоящето съдебно дело, не отчайвайки се, продължих да търся друг, по-различен начин за решаването на проблема и конфликта – понеже вече съм печелил абсолютно същото съдебно дело реших да опитам да постигна същия резултат по пътя на преговорите, дискусиите, разгорещените спорове, дебатите. Знаем обаче (включително и от изясненото в настоящето съдебно дело) какъв изявен неприятел на демократичните дебати е директорката на ПГЕЕ, отличаваща се с иначе завидно упорство в толкова компрометиращата я – като преподавател и педагог – недиалогичност! (Спомняте си как откликна тя на моето предложение за отпочване на преговори по сключване на извънсъдебно споразумение, отправено в съда преди началото на това съдебно дело.)

5.) В момента, паралелно с воденето на това съдебно дело, от доста време работя по реализацията на една друга своя инициатива-иновация: вече в качеството си на гражданин публично предложих и се заех с организирането на „кръгла маса”, инициирана от група активни, ангажирани с проблемите на демократизацията на образователната система пловдивски граждани, предложих в писмен вид и примерен въпросник (този документ го приложих към последното си писмено изявление, направено на последното съдебно заседание, за жалост Вие, уважаема госпожо Съдия, въпреки че е писмен документ, показващ новопоявили се важни обстоятелства по изясняване на съдебния казус, предпочетохте да отхвърлите!) за предлагания дебат между опитващи се да помогнат за решаването на тежката криза в ПГЕЕ граждани и ръководството на това училище. Не крия, интересна ми е реакцията на толкова многострадалната в своята ненавист към демокрацията и особено към демократично мислещите инициативни граждани директорка на ПГЕЕ.

6.) До този момент ответницата по това дело, именно директорката на ПГЕЕ демонстрира пълно пренебрежение към инициативата ми, но се надявам под влияние на засилващия се натиск от страна на гражданите (и родителите) тя в един момент да се види принудена да седне на масата на преговорите. За жалост, отчайващ е пълният непукизъм и крещящата безотговорност, демонстрирани от високопоставените длъжностни лица в образователната сфера, имам предвид от централата на МОН и Регионалното управление на образованието в Пловдив, които не си мръднаха и малкия пръст да спомогнат за реализирането на тъй благодатната идея за осъществяването на една непосредствена и съвсем практическа реална демократизация-декомунизация на отношенията в тази конкретна училищна общност, в тази общност, занимаваща се именно с образование, с личностен растеж и с разгръщането също така и на гражданския потенциал на младите хора.
За да спомогна за реализацията на идеята си съм ангажирал и всички възможности на воденото от мен предаване, наречено „На Агората с философа Ангел Грънчаров”, то се излъчва по Пловдивската обществена телевизия, една доказано демократична и правдолюбива медия. Моето разбиране и убеждение е, че по тази начин може да се тества и приложи един работещ и ефективен модел за непосредствената и практическа реална демократизация-декомунизациядемутризиране, а също така дечалгизиране, защото, по моето възприятие, нивото на българското образование в рамките на ретроградната административна система е паднало до такава степен, че то с пълно право може да се нарече „чалга-образование”, „менте-образование”, дори НЕобразование, както аз сторих в последната си книга, наречена именно „Реформа на НЕобразованието”) на отношенията в конкретните училищни общности, който след апробирането му в пловдивската ПГЕЕ ще може да се приложи успешно и в много други училища на тъй свидното ни отечество.

7.) Вярвам, че ний, ангажираните, безкомпромисни спрямо недъзите, беззаконията и злоупотребите с власт и най-вече свободолюбиви граждани-демократи ще успеем – защото пътят, по който сме поели, е правият път, това е верният път, този път също така е и спасителният.

8.) Съвсем накрая си позволявам вкратце да кажа и нещо съвсем лично, въпреки цялото неудобство, което изпитвам. На последното съдебно заседание, вероятно забелязахте това, уважаема госпожо Съдия, аз дойдох в съдебната зала с… добре натоварена тежка количка, снабдена с колелца; в тази количка бях сложил всички мои книги, учебни помагала, учебници, списания (аз съм издател и главен редактор на две списания, излизащи вече години наред, на философското списание ИДЕИ, то излиза вече 9 години и също на списанието за съвременно образование, за насърчаване на духовното и личностното израстване и укрепване на младия човек, наречено HUMANUS, то излиза четвърта година), в тази количка бях сложил почти всички хартиени издания, които съм написал в продължение на години наред по проблемите на българското образование, за позитивната промяна в него. Имах идея да извадя тия книги и списания и просто да ги сложа на масата в съдебната зала, за да ги видите, уважаема госпожо Съдия – да видите известна част от постиженията на този „пълен некадърник”, на този „изцяло негоден да бъде учител” човек – по оценката на многоуважаемата ответница по това съдебно дело; но видяхте сама, че нямах възможност да изпълня замисъла си.
После си помислих, че тук, в писмената си защита, мога поне да цитирам заглавията на тия мои книги за образованието, учебни помагала, списания, но сега решавам, поради вродената си скромност, да се откажа и от това. Моля обаче да ме разберете: безкрайно обидно е толкова грозното поругаване на моята личност и на моите постижения, което преживях с тия две поредни мои опрасквания-уволнения и с последвалите ги две съдебни дела, в които бях поставен в безкрайно унизителната ситуация да ми се налага отново и отново да доказвам пред съда своята личностна и преподавателска състоятелност! Безкрайно безчовечно също така е такова едно отношение към една личност, да не говорим за това, че аз съм все пак вече човек на солидна възраст, също така съм и отдавна доказал се учител с многогодишен стаж и най-висшата за учителите квалификация, имам т.н. Първи-клас квалификация. Вземете предвид, че такова едно безчовечно, унизително и обидно отношение си го позволиха все пак хора, с които сме били колеги, вземете предвид и това, че тия хора също така са учители и възпитатели на младите хора, на българската младеж! Какво ще кажете по този повод, уважаема госпожо Съдия, можете ли изобщо нещичко да кажете – или и Вие като мен напълно онемяхте в този момент?! Спирам дотук, наистина повече нямам думи…

Този именно е общият смислов и ценностен контекст, в който протече това съдебно дело, смятам, че бях длъжен да посоча и това – с оглед да спомогна за изясняването на цялостната, неощетена с нищо истина. Моля за извинение, текстът на моята защитна реч се оказа немалък, но понеже, вярвам в това, истината за всички ни е безкрайно скъпа, ще ме извините за този недостатък, за тази жертва, принесена в нейно име. Написаното обаче в тази (на места) наистина твърде емоционална защитна реч, позволете да отбележа и това, не са „само чувства и емоции”, както може би изглежда на повърхността, чувал съм подобен упрек при предишни съдебни дела; но да изтъкна и това, то има принципно значение: емоциите, ако искаме да бъдем изобщо човеци, съвсем не са за подценяване, напротив, на тях ние дължим човечността си! Защото ако станем изцяло безчувствени и безразлични, това е знак, че сме погубили собствената си човечност – нима това не е най-страшното?! Чувствата могат да ни кажат онова, което нищо друго не може да ни каже, истината, позволете ми да заключа, не може да бъде независима от нашата човечност.

И тъй, вярвайки във Вашето доказано и тъй човечно правдолюбие, уважаема госпожо Съдия, аз предоставям този толкова богат на смисъл, на разумност, затова също така възхитително благодатен и дори многозначителен – съдбовно важен най-вече за добрите, бих си позволи да кажа дори и бляскавите бъднини на българското образование и училище! – съдебен казус на Вашата изцяло справедлива преценка!

24 ноември 2017 г.
Пловдив
                                                                                                              С УВАЖЕНИЕ:

ЗАБЕЛЕЖКА: Съдебното решение по това интересно иначе, но, за жалост, оказало се изцяло безразлично (!!!) на обществеността ни съдебно дяло се очаква да излезе на или малко след 4 декември 2017 г.. Бог да ми помага!, само за това се моля - напълно сам съм в битката ми срещу цяла една абсолютно самовластна и поради това напълно самозабравила се образователна бюрокрация, а пък гражданите в огромната си част, предполагам, смятат, че тия мои борби за ново и съвременно образование са мое "лично" или "частно" дело, изглежда те ги възприемат като мой "личен проблем", което е покъртително; но какво да правя, такъв, дето се казва, е "общественият живот" у Нашенско... :-(

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият „български“ Картаген е крайно време да бъде разрушен…

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

събота, 31 декември 2016 г.

Възможна ли е справедливост? (Кристиян Таков)



Ето това клипче ще пусна на моите ученици в първия час по философия на правото тия дни - като въведение в проблемите, с които ще се занимаваме; а после ще обсъждаме с учениците казаното от доцента Таков.

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

четвъртък, 18 август 2016 г.

Училище за граждани: полезно четиво за ония, които искат да разберат съдбовно важните истини за политиката, за държавния живот и за добре уредената държава



Наближават нови президентски избори. А у нас масово не се съзнава същинския, верният, истинският смисъл нито на самата политика, камо ли път на институцията държавен глава; по този повод в съзнанията виреят какви ли не глупави илюзии и заблуди, а пък усърдните медии продължават как ли не да баламосват природонаселението на нещастната ни республика, да го лъжат за какво ли не, да се гаврят как ли не с неговата наивност и пр. Ето, примерно, една от основните партии, БСП, издигна за президент лице, което е абсолютно неподготвено за отговорностите на върховния пост в държавата, издигнаха някакъв генерал, който хал-хабер си няма относно това какви тежки отговорности се иска да поеме, ако евентуално бъде избран; друга политическа сила, ГЕРБ, пък най-вероятно ще стори абсолютно същото, а нищо чудно да издигне за свой кандидат човек, който дори на дело е доказал, че не става за никакъв държавен пост, нито за поста главен секретар на МВР не става, нито за поста кмет на София става, нито за поста премиер на държавата става, а е доказал, че, вероятно, става единствено за... телохранител и, евентуално, за пожарникар, който обаче иначе, кой знае защо, има извънредни способности на политически шоумен, на циркаджия, на майстор на политическите сеирища!

Тия две жалки кандидатури (освен срамота и жестоко подценяване на ролята на институцията държавен глава!) показват също, че държавата ни се намира в ужасно положение, от което няма излизане - докато в сферата на държавния и политическия живот не започнем да схващаме и да залагаме на самата истина, а не на грозната и лъжлива, а също така морално нечистоплътна политическа чалга. С оглед на всичко това тук си позволявам да публикувам оня откъс от своята книга със заглавие УНИВЕРСУМЪТ НА СВОБОДАТА (с подзаглавие "Източниците на достойнството, успеха и богатството"), в която най-понятно разяснявам верния, точния смисъл на политиката, на държавния живот, в частност обяснявам и същинската роля на институцията държавен глава, а също така и поставям някои въпроси, които като индивиди и като народ е крайно време да осмислим най-основателно и задълбочено; та тази глава в книгата ми съм я озаглавил ето как, моля, четете:

Добре уреденото общество

След като разрешихме принципните въпроси, свързани с държавата, сега ни предстои да разгледаме държавното устройство, формите на държавата, "политическия режим" и т.н., а също така и да направим опит да осветлим темата за "най-добрата", "идеалната" държава, която след Платон не може да бъде заобикаляна от никой.

За много хора сложната "държавната машина" е непроницаема тайна, което обаче не им пречи да имат "мнения" – изцяло объркани, впрочем, в обществата, в които държавата все още се "митологизира". Ако не сме наясно с идеята на държавата, то по никой начин няма да разберем и това как държавата функционира, а също и защо така е устроена – и тогава са възможни всякакви произволни мнения, издаващи само обърканост и безпомощност, недоумение пред реалността, наричана държава. Същевременно "позитивната наука" за политиката е направила достатъчно много за да "заплете" още повече проблемите на държавния живот, т.е. да отдалечи хората от ясното, смислено разбиране. "Политологическите" виждания и теории, особено пък в страните, в които днешните "политолози" бяха не друго, а… "научни комунисти"(!) – т.е. хора, на които плащаха за това да доказват, че политология не съществува! – в наше време обикновено зависят от това кой плаща за съответния "политологически анализ", което означава, че такива анализи трябва да бъдат приемани с недоверие: защото наистина са "политически", но в никакъв случай не и научни. Това, че "науката за политиката" трябва да се прави независимо от политическите интереси, е голямата трудност пред политолозите, чиято добросъвестност трябва да бъде на недостижима за тях висота – особено в регионите, за които стана дума. От друга страна пък ако научност трябва да означава "обективност", то тогава каква трябва да бъде последната в една област на човешката реалност, чиято субективност или субективно естество са несъмнени? Как "субективното" да се преобрази в "обективно", "пристрастното" в пълна "безпристрастност", а произвола – в една неподражаемо здрава, твърдо установена необходимост, срещу която нищо не може да се каже? Защото пред истината трябва да заставаме с дължимото смирение…

Обикновено политолозите, не правейки даже опит да се вглъбят в посочените (решаващи всичко!) трудности, се държат така, сякаш съществуват "много истини", толкова много, че за всеки ще има по една или даже по две – важното е да плащат добре тези, които са си поръчали съответната "истина". Щом като стимул за политологическите изследвания не е "едната свещена истина", а само желанието за "социален просперитет" от страна на самите политолози (търсещи само на кой да "услужат", предвиждайки "дивидентите" от това когато той дойде на власт!), то ясно е, че недоверието към подобна самокомпрометираща се "наука" непрекъснато ще расте, то няма как да бъде спряно, а престижът й – възстановен. Политологията, разглеждана единствено като "изгоден бизнес" (както мнозина от тези, които се наричат "политолози", я възприеха; старите стереотипи от времето, в което нямаше политология, а имаше само "научен комунизъм", не са забравени!), е също толкова вредна, колкото вредна е и политиката, разглеждана само като "изгоден бизнес" от страна на някои, да не кажа от мнозинството политици.

Това че е възможно извращаването както на естеството на политиката, така и на обслужващата я политология, е симптом за това, че е дошло времето философията да се намеси, да постави всяко нещо на мястото му, да демистифицира политическото "тайнство" и така да разобличи шарлатаните, които всекидневно нанасят страшни поражения на съзнанията: когато се открие нещо нездраво, то само философията, интересуваща се единствено от истината, може да поправи нещата и така да възстанови здравето – както това прави медицината по отношение на други нездрави организми. Защото извратеността, за която тук става дума, няма как да не предизвика разочарованието на обикновените хора не само от политиката, но и от демокрацията, така даже и от свободата, а това не трябва да се допуска. Защото ясно е, че както всеки друг организъм, така и "социалният организъм" може да бъде нападнат от "вируси" и "паразити", което пък води до необходимостта да се възстановят неговите жизнени сили – за да се справи сам чрез активиране. В нашия случай това може да стане само чрез разпространяването на истината и на едно здраво съзнание от страна на философията; това е най-добрия "имунитет" и гаранция срещу всякакви възможни зарази.

1.Заниманията с политика

Затова нека да започнем с определянето на автентичния смисъл на заниманията с политика, смисъла, от който – уверен съм в това! – ще се изненадат и политиците – независимо от фразите, които те често си позволяват, представяйки се за "радетели на общото благо" или пък за "борци за справедливост", или пък за нещо друго, но също така високопарно. Тук искам да отбележа и това, че не е особено важно какво казват политиците (макар че и това е все пак важно!), а какво правят, а също и как го казват или правят, какви чувства в резултат възбуждат у слушателите и наблюдателите или пък какви страсти разпалват. Нужно е да се развие "сетиво" у индивидите и гражданите, чрез което те безпогрешно да разграничават и разпознават користта от безкористността, лъжата от истината, злото от доброто. Философията е тази, която ни помага да не се оставяме да ни мамят, да не се оставяме да бъдем жертви на политическите спекуланти. Едва на тази основа – презрели нечистите съвести в политиката – ще можем да разпознаем и така потребните ни нови и действителни политици, които заслужават истинско уважение и дори благодарност. Другояче казано, ще можем да открием, че не "всички политици са маскари: и едните, и другите…", а че такива са само някои от тях, но от нас се иска да разберем кои са те, т.е. да ги демаскираме, да свалим маските от лицата им.

С политика не бива да се занимават лица, несполучили в частния си живот – който не може да открие значим смисъл и да постигне нещо определено в своя живот, такъв няма право да се опитва да устройва, урежда и управлява "общия живот"и "общите дела" в обществото, в държавата. Индивиди, доказали единствено неспособността си да "вземат в своите ръце собствения си живот", сами себе си са лишили от възможността да претендират, че политиката е тяхното "призвание", възможност или отговорност: такива хора не могат да създават и уреждат, те само рушат и разстройват, объркват и вредят. Това е ясно само по себе си, политиката не е компенсация или заместител на личностна непълноценност – или поне не трябва да бъде това, макар че много често се оказва точно това.

Следователно, по начало политическата дейност трябва да е резултат на излишък , а не на недостиг на жизнена сила или човешка енергия; също така е ясно, че само ония, които са преуспели в частния си живот, могат с право да се нагърбят с отговорностите на общия, на държавния живот – иначе да не чакаме добро (известно е, че Ленин например е изцяло провалил се правист, а Сталин е бил изгонен от семинарията заради некадърност!). Накратко казано, с политика могат да се занимават само силни личности индивиди с ярко своеобразие, с ясно изразена индивидуалност – само такива могат да родят жизнени идеи, в които прозира здраво съзнание за коренни човешки интереси и ценности. Защото, както вече беше казано и доказано, здравите идеи са израз на екзистенциална пълнота, опитваща се да се добере до самите основи на съществуването, до неговия изчерпателен смисъл. Без разбиране на дълбокия екзистенциален смисъл на съществуването, без досег с вътрешното естество на човешкото битие заниманията с политика се оказват само каприз и своеволие, в които не може да се открие нещо значимо, субстанциално. Изкривеното "разбиране" на базисните ценности на живота, човека и свободата по-ражда само "измъчена" и насилническа политика, която прахосва, а не концентрира човешката енергия, т.е. политика, която обрича хората на това да губят, а не да придобиват в съществуването си. Комунизмът е пример за политика, водеща неумолимо до коварни екзистенциални загуби на човешките същества, "въвлечени" така брутално в нея, докато либерализмът като политика, създаваща необходимите условия на натрупващото, на придобиващото съществуване, на концентрирането на жизнена и човешка енергия, е тъкмо политиката, от която всички печелят – дори и тези, които не разбират или пък не искат такава политика поради недоосъзнаване на собствените интереси.

Автентичният политик е жизнеутвърждаващ лидер, символ и дори "оръдие" на ония групи и слоеве, които са го упълномощили да ги представлява, да бъде техен "глас" или пък "говорител". Обикновено се смята, че политиците на носители на "групово съзнание" или на "групови интереси", приели формата на политическа платформа, на партийна програма. Това е така, но не трябва да се забравя, че здравата политика не е израз само на групова "своекористност", а е и защита на коренни човешки интереси, на дълбоки екзистенциални основания и ценности на съществуването, които трябва – при наличието на съответната проясненост, яснота на разбирането, касаещо корените на съществуването – да се споделят от всички. Политикът апелира към колкото е възможно повече избиратели, опитвайки се да докосне "чувствителни струни" на съзнанието и на съществуването, да активира "екзистенциалната прозорливост", проницателността на хората именно като човешки същества, застанали в такава позиция спрямо тайната на живота, която ясно разбират и съзнават. (Все пак хората някога трябва да постигнат своите коренни, дълбоки и действителни интереси – и тук ролята на самата политика е незаменима!) Политикът се стреми да "примами" или "привлече" към своята идея колкото се може повече човешки същества (а не само "присъдружници" на едно своекористно групово съзнание!), а това може да стане само като разпространява фундаменталните определености на свободата, като "насажда" или разширява съзнанието за свобода в душите на човешките същества извън "партията" си.

"Партия" значи "част", но партиите са много не просто съобразно с "груповите интереси", а най-вече според степените на доближаване към автентичната идея за свобода, които са разпространени и живеят в душите на хората. В този смисъл "политическото пространство" не е нещо друго, а "скала" на отдадеността към свободата, битуваща в душите на хората, "политическият спектър" е тъкмо политически израз на екзистенциалния "спектър на свободата", градация на съществуващите сред човешките същества "приближения" към истината на свободата и т.н. Следователно партиите се различават по степен на отдаденост на истината на свободата, на въвлеченост в нейното велико тайнство: "левите" затова са най-отдалечените, дори откъснатите (в случая на комунизма!) от тайнството на живота и свободата, докато "десните" индивиди и партии ("дясно" и "право" в много езици съвпадат!) са ориентирани именно към средоточието на това тайнство, те се опитват да го постигнат в неговия изчерпателен екзистенциален смисъл. Това е така, защото "левите" се отличават с недоверие към индивидуалната свобода и затова залагат на "груповата", на "класовата" солидарност (на солидарността на "обидените" и "отритнатите" от "пиршеството на живота"!), докато "десните" изхождат тъкмо от величавата екзистенциална ценност на свободата – и затова са преизпълнени с доверие към силите на индивида да се справи сам и отговорно със задачата на съществуването, да постигне без "настойничество" (контрол, "напътствия", "организиране", "сплотяване" и пр.) неговата съкровена тайна.

Съобразно с това съществуват две категории политици: едните могат смело да признаят ценността на свободата (независимо от рисковете, че няма да бъдат разбрани и подкрепени от ония, които не я обичат!), докато другите се страхуват от подобна "пределна откритост", която може да ги откъсне от "масата на несвободните", на неразбралите свободата (а тези последните винаги са много!), и затова се виждат принудени чрез "словесни салтоморталета" да объркват, подвеждат и в крайна сметка да лъжат хората. Оказва се, че за тези политици е "неизгодно" човекът да бъде силен и свободен до степента да е независим от властта (онзи, който има власт и е свободен по отношение на себе си, не се нуждае от външна власт и контрол!), тази истина се налага от да бъде крита от своекористност (та нали ако преобладаващото мнозинство от хората бъдат свободни и доволни от свободата си, то и политиците ще съществуват само "pro forma"!), поради което "левите" свързват своите водещи цели не с индивида, а с държавата; това е една голяма лъжа в основата на лявото мислене. Нещата стават още по-разбираеми ако се изхожда от психологията, наследена в резултат на продължителна доминация на ляво управление (в страните, пострадали от комунизма): на "властниците" в такива страни и на претендентите за власт се струва за нормално да употребяват властта за свое лично облагодетелстване, т.е. да "уреждат" себе си, не "обществото", не и непознатите им "други" – с изключение на "другарите" им по партия. Разбира се, "тези неща" не могат да бъдат признати публично, поради което в корена на "лявото" лъжата е най-необходима съставка. Автентичните "десни" обаче, признавайки индивида и свободата за базови ценности, не се нуждаят от лъжи: "десни" политици са ония, които сами са преуспели благодарение на свободата в частния си живот, поради което се стремят да разпростират нейната благодат и върху "общите дела", върху човешката общност. Двете категории политици са разпръснати обаче из целия политически спектър (съществуват и "неавтентични десни"!), ние трябва да се научим да ги разпознаваме, зад думите им да откриваме смисъла, да "отсяваме" фалша от искреността, от страстта за истината, т.е. да не се оставяме да ни мамят, което значи да се опитваме да бъдем поне малко по-мъдри.

По начало – заради вече изтъкнатото – в партиите "гъмжи" от спекуланти и шарлатани, които са безкрайно настъпателни в своя кариеризъм, които няма да се спрат пред нищо за да задоволят ламтежите си (с цената дори и на това да провалят своята партия), политиката, от която те уж изхождали: такива политици водят "частна политика", те работят единствено за себе си, техните действителни (реални) интереси и "ценности" не са "за пред хората", те се опират само на "далаверата". Тази настъпателна паплач на политическите шарлатани прави всичко за да откаже призваните за автентична политика (политиците от първата категория, истинският политически елит) и също да всява колкото се може повече разочарование от политиката в средата на свободните индивиди. Този слой на безскрупулните политици, чиято паразитна същност е извън всякакво съмнение, обаче не трябва да ни пречи да видим високия смисъл на отговорната политическа дейност, чиято мисия едва ли може да бъде надценена. Ясно е и това, че не "всички са маскари" в сферата на реалната политика, но ако "маскарите" са мнозинство, то това е показателно и за степента на самоосъзнатост на ония, които се оставят така грубо да ги мамят. В едно развито и традиционно свободно общество именно свободата поставя всеки на мястото му, там дори и най-умелите шарлатани едва ли могат да постигнат нещо особено: свободата отхвърля самонадеяното своеволие и спекулациите с нея, тя има силата да налага само екзистенциално значимото. Факт е обаче, че там "тонът" в политиката се задава не от бруталната своекористност, а от политиците с високо съзнание за автентичните и тежки отговорности на управлението, "построено" върху свободата, израсло на нейната почва.

2.Как се управлява?

Философията в някакъв смисъл не е нищо друго освен "изтънченост" в "боравенето" с езика, вникване в носения от него смисъл. Ето и тук думата подсказва: "у-правление"-то е онова, което е "у" или "до" правото, което защищава и прилага правилата или закона, а също и определя чрез своята санкция нови правила според потребното за човешкото съществуване. С това е казано почти всичко относно идеята на управлението, сега на тази основа ни предстои да вникнем в неговата "механика", в проблема за това как се управлява.

Желаещите да управляват – политиците – всъщност са носители на съзнание, в което в концентриран вид се съдържа "потребното" за индивидите и общността от индивиди в конкретния момент. Политикът се представя като знаещ или "сведущ" за това какво е потребно, а също и като "можещ", "умеещ" да го приведе в действие, да го направи, реализирайки програмата си. Политиците – за да постигнат желаното от много хора – са длъжни да обединяват силите на тези хора чрез изразяването на разбираеми и "мобилизиращи" идеи: едно управление ще бъде толкова по-успешно, колкото повече качествени личности съумее да включи в своя апарат, на колкото по-голям човешки потенциал намери начин да се опре. Добрите политици (които са добри тъкмо защото са способни и развити личности, защото са силни индивидуалности) не се страхуват от това да привличат около себе си талантливи раз-личности, те са разбрали, че "единомислието", еднаквостта са пагубни за просперитета на човешките общности и реалности. Затова и партиите, които по същество са обединения на индивиди и групи за постигане на общи цели на основата на споделяни ценности, не са нищо друго освен концентрация на личностен потенциал, добиван на основата на отчитане на различията и чрез свободно съгласуване на волите с оглед откриване на най-ефективните средства за постигане на програмата. Макар че т.н. "партийна дисциплина" (която е израз на потребността от регламентиране на отношенията според правилата на "устави") формално е ограниченост на свободата – влизайки в дадена партия, индивидът частично се отказва от свободата си, за сметка на което получава усещането за сила – то съответно партиите, които насърчават свободното разгръщане на силите в своите "редици", са по-адаптивни към условията, а значи са носители на по-перспективна и действена политика. Всъщност в крайна сметка партиите са политически организации на гражданското общество, които се опитват чрез получаване на доверието на колкото се може повече "електорални единици" да вземат в ръцете си държавната власт, а значи, опирайки се на силата на държавата, да приведат в действие и да реализират в живота своята програма, проекта си за едно бъдещо и желано състояние на страната или нацията. Партията, която се постигнала мнозинство в одобрението от страна на нацията на своята политика чрез свободни избори, е вече управляваща партия, в това си качество тя има възможността да превърне своята воля в държавна воля. Всичко значи опира до това какво иска дадена партия и как се опитва да насочва "държавния кораб" в избраната от нея посока.

Ние вече можем да отговорим задоволително на тези въпроси: партиите искат различни неща, политиците не са еднакви в своите виждания и в стратегията си на управление, а всичкото това е така на основата на различните екзистенциално-мирогледни (философски) разбирания и ценности. Възможни са, в принципен план, две алтернативни политически програми: либералната (партиите, които се ангажират с нея, могат да носят различни "имена", но важна е същината на исканията им!) и "социално-ориентираната", т.е. социалистическата или пък социалдемократическата програмна линия. (Във втория случай наименованието на съответните партии също не е от особено значение, важни са програмните цели и особено практическите стъпки, действията по реализирането им.) Управлението, съобразено с едната или с другата политическа програма, се различава по водещите акценти на съответната програма, които е добре да се съзнават (нали затова гласуваме или за "едните", или за "другите", при това съвсем не е едно и също или "без значение" за кой гласуваш – както на мнозина им се струва!).

Дясното управление прилага ценностите и програмните искания на консервативната политика, определяна от ясните идеи на една по същество либертарианска политическа философия. Ясно е каква е "нишката", пронизваща и трите нива на идейно-практическата същност на либертарианството (наричано у нас понякога, но съвсем неточно, и „либерализъм”), но нека още веднъж да я припомним.

Първо, индивидът с неговата свобода е истински значимото, той превъзхожда абстрактния социум – и затова ефективна е политиката, определяна от доверие към способностите на индивидите да се справят сами, да проявяват инициатива и без "ръководство отгоре" да "правят" живота си. Следователно дясно-консервативната политика не пречи за разгръщането на индивидуалната свободна инициатива и на предприемчивостта, напротив, най-целеустремено ги насърчава и стимулира. Второ, индивидите са раз-личности, те са различни, което е жизнена неизбежност, получаваща свой най-значим израз в "различието в собствеността" (Хайек). Дясната политика и управление затова правят необходимото за растеж на индивидуалната собственост въз основа на реалния принос на отделния индивид: никой не може да се облагодетелствува незаконно, за "чужда сметка", т.е. извън или покрай валидните за всички правила (законите). Трето, тъй като държавата по възможност не трябва да се меси с бюрократичната си машина в ред жизнено важни сфери на съществуването – икономика, търговия, услуги, образование и др., в които е добре държавата да не е "пряк субект" – в които спонтанната активност на индивидите е по-продуктивна, то ролята на държавата се свежда до установяването на предварително зададени правила, дотолкова общи, че да оставят място за свободата и инициативата на индивидите.

Оказва се, че дясно-консервативната политическа философия се грижи за осигуряването на потребните условия и гаранции за успех на индивидите, които, изхождайки от свободата и ползвайки се от предимствата на собствеността, могат да постигнат много повече от "дирижирания живот", при който държавата пряко се меси в техните дела. Богатството във всеки един смисъл (личностно, материално-практическо, социално, духовно) е център на либералната стратегия на живот в общностите, която смята, че богато и доволно общество може да има само ако индивидите бъдат оставени на самите себе си, само ако имат законовите условия сами да постигнат личния си успех, само ако разчитат на своята инициатива, т.е., накратко казано, ако богати и доволни са индивидите, съставящи това общество. Смята се, че само по този начин може да се освободи човешката енергия, която е в състояние да твори чудеса – и действително, импулсите към постижения са безкрайни ако индивидите сами са почувствали необятните хоризонти на своя живот. Дясно-консервативната политическа философия разчита и залага на здравия индивидуализъм и отхвърля най-решително изкушенията на колективизма, който насърчава хората единствено да обичат паразитирането в безотговорните общности, да очакват наготово получаването на блага, които са създадени от други, на които те нямат право.

Накрая, държавата в това разбиране защищава свободата на индивидите, а също и тяхното достойнство, т.е. на основата на натрупания ресурс (благодарение на успеха на най-активните слоеве и чрез ефективна данъчна система) прилага социални и граждански програми за подпомагане на ония индивиди, които не са успели все още да се интегрират пълноценно в "обществото на благоденствието". Това е така наречената разгърната сфера на чисто социални грижи и дейности, на което либералното управление най-напред обръща внимание (напр. политиката на Аденауер). Трябва също да се отбележи, че социалната политика на дясното управление притежава потребния за това ресурс: чрез гъвкава система на подоходно данъчно облагане, която не потиска излишно най-активните и предприемчиви слоеве (носители на най-голямата тежест, която обаче трябва да е поносима; в противен случай биха се убили импулсите за растеж на икономиката!), дясното управление натрупва нужните за социални грижи средства в достатъчен за тяхната действена ефективност обем. Всички тези няколко "кита" на дясното управление се реализират с нужната последователност и твърдост, независимо от рисковете, които могат да произлязат от това, че свободолюбивото съзнание в определени страни и периоди не е достатъчно разпространено или пък развито. Пример за такава автентична дясно-консервативна политика може да бъде Германия на Аденауер и Ерхард, също и на Хелмут Кол; във Великобритания дясната политика на консервативната партия също многократно е демонстрирала своята жизненост и ефективност; да не говорим за САЩ, където и двете основни партии, сменящи се в управлението, изхождат от все едни и същи по същество либерални и консервативни ценности.

"Социално-ориентираното" ляво управление се основава на коренно различни философски и ценностни предпоставки, които са антитеза на дясното мислене. (Тук изключвам комунистическата "програма" за управление, която е доведена до крайност псевдосоциална ориентираност, погубила изцяло индивидуалната заинтересованост, свободата и инициативността на човешките същества.) Социалистите виждат не в индивида, а в социума, в общността водеща ценност, а на мястото на свободата поставят опитите за изравняване на индивидите чрез превратно разбираната солидарност. Общо взето социалистическото мислене се отличава с неизкоренимия си дефект да смесва последици и причини, резултатите да смята за действащи фактори, т.е. социалистите са свикнали да "впрягат коня зад каруцата", а след това да се чудят защо впрягът не действа, защо каруцата… не върви. Това е така, тъй като социалистическото управление засилва държавната намеса в сферите на индивидуалната инициатива, с това се погасяват импулсите за самостоятелно развитие и за личен просперитет, в резултат на което тъкмо обществото като цяло губи (не може общността да печели когато индивидите губят!), а всичкото това се предприема с оглед на една прекалено лицемерна загриженост за "социално слабите" и неактивни слоеве. Впрочем, за тези последните, както се оказва, социалистическото управление не може да осигури потребния ресурс – поради предизвикания спад в производството, тъй като от него индивидите се чувстват застрашени толкова повече, колкото са по-активни, производителни и инициативни.

Заради някаква фалшива "социална справедливост", която тъкмо доколкото е "социална", не е справедливост, социалистическите управници засилват данъчното бреме на най-активните и предприемчиви слоеве (разглеждани като… "не наши"!), поради което предизвикват спад в инициативността и загуба на интереса, от което пък намаляват приходите за осъществяване на техните излишно "амбициозни" социални програми, а значи ефектът на това управление е единствено бумерангов, т.е. постигат точно обратното на онова, което искат. В резултат социалистическата разпределяща програма за управление (либералната обаче е създаваща и натрупваща!) стига дотам да няма какво да разпределя: когато спадне индивидуалната активност на най-предприемчивите слоеве (като израз на съпротива срещу опитите да бъде ограничавана "отвън" и "отгоре" свободата), то обществото неумолимо става все по-бедно, макар и… "равно" в бедността си. Това обяснява защо "социалистическите експерименти" в нормалните общества не могат да имат дълготраен ефект, а също и защо там, където социалисти са управлявали по-дълго, връщането към дясната ценностна ориентация се възприема като "живителна глътка въздух" в един достатъчно изнемощял и задушаващ се организъм. (С основание един известен анекдот от времето на комунизма твърдеше следното: ако в Сахара се установи социализъм, то скоро на тамошните държави ще се налага да внасят от чужбина даже и… пясък!)

Ето че се оказа, че съвсем не е едно и също за кой гласуваш – както си позволяват да умуват и заключават някои политически дървени "философи". За дясно управление традиционно и устойчиво гласуват индивидите, които са твърдо за свободата, а значи тези, които не се страхуват от рисковете на самостоятелното отговорно съществуване, от трудностите на свободната индивидуална предприемчивост. Десният електорат не се оставя да бъде подвеждан от приказките за "социална справедливост", за "всеобщо равенство" и за една толкова фалшива "солидарност" на страхуващите се от свободата. Зад дясно-консервативната ориентация на съзнанието и мисленето стои екзистенциално-личностната пълноценност на отдадените на свободата (като същност на живота за човека), докато същото не може да се каже за привържениците на "социалистическия рай", на които е трудно да постигнат прилично съществуване със собствени сили и затова разчитат на "инжекции" отвън, от страна на размекналия се от състрадание социум (или по-скоро от "нашата власт", която на социалистите винаги се вижда неизчерпаем източник на "благини" и на средства за незаслужен социален просперитет!). Но ако вместо да работим за бъдещето си се оставим на едно безсилно и безвкусно взаимно "състрадание", то тогава наистина страданието ще бъде поисканата от нас жизнена перспектива: комунизмът доказа абсурдния край на една последователна чисто социалистическа политическа програма, чието налагане нанесе незаздравяващи лесно рани върху телата на цели нации. На десницата предстои да внесе в такива общества живителната стратегия на свободата, която единствена може да гарантира не само оцеляването им, но и бъдещите им постижения по пътищата на автентичната свобода, в полето на достойния за човека живот.

3.Държавните институции на конституционния строй

Принципът за разделение на властите, според който отделни държавни институции реализират единната власт, осъществявайки баланс и взаимен контрол, е основа на "добре устроената" съвременна държава. Предложен от Ш. Монтескьо, този принцип лежи в основата на конституционния строй, който извежда властта от последователното провеждане на свободата – разбирана като смисъл на демокрацията. Демокрацията, или "властта на народа", управлението, осъществявано (чрез делегиране на права и отговорности) от самия народ, може да бъде приведена в действие чрез механизмите на конституционното устройство на държавата. Според тези демократични механизми институциите на властта се избират чрез прилагането на всеобщото избирателно право и в свободни избори. В основата на "пирамидата на властта" стоят свободните индивиди, които в своята съвкупност и като граждани, образуващи единна нация, имат свое политическо представителство в лицето на отделните партии. Така единното – народът, нацията – се "разпада" на "части" (партиите), които обединяват в себе си отделните раз-личности, гражданите като носители на различните екзистенциално-мирогледни и жизнени интереси. В конституиращата се държавна власт, която отразява преобладаващата воля (волята на мнозинството, уточнявана периодично на изборите, която едва чрез тяхната санкция се трансформира в държавна воля), единството на нацията трябва да бъде възстановено, възсъздадено; това е условие за просперитета на цялото. По същия начин и единната власт (волята на държавата) се "разпада" на три съотнасящи се власти – законодателна, изпълнителна и съдебна – които в лицето на държавния глава отново постигат единството си: за да не се стигне до ситуация, в която те взаимно да се блокират и обезсилят.

Ето тези зависимости подлежат на внимателно "разделяне" и след това на възстановяване на единството, което е залог за ефективното действие на "държавната машина". Лоши са конституциите, които предлагат възможности за "засечки" или "търкане" на механизмите на властта или пък не предвиждат противотежести на своеволието на партиите в налагането на тяхната партийна воля за държавна воля. В такъв "буксуващ" конституционен строй са заложени възможности за неадекватно отразяване на "волята на електората", за подмяна на тази последната от "партизански боричкания", които обезсилват държавата и я превръщат в играчка в ръцете на партиите. Добрите конституции съдържат гаранции срещу партийния произвол: държавата съществува за индивидите и нацията, а не за партиите и техните самозабравили се лидери. Добра е конституцията, която съответства на изкристализиралата в традицията съдба на народния живот, на израслата от недрата на нацията обичайна и субстанциално обусловена практика на регулиране на отношенията и на съответстващото на тях управление. Затова добрата конституция не е "изобретение" на "политическата класа", а е творение на народния живот, постижение на реалното битие на неговите традиционни ценности. Честите промени в конституционното устройство на държавата и властта са признак на слабата държава, в която "политическата класа" е успяла да постигне необезпокоявана от нищо хегемония – и така да си играе с бъдещето и със съдбата на народа, позволявайки се всякакви злоупотреби. В такива конституции липсва придаващият трайност и устойчивост фактор на държавния живот, затова те и пораждат само нестабилност, заплащана скъпо от допусналите да бъдат управлявани така лошо и на почвата на партийния произвол. Ето част от въпросите, които трябва да реши философията на държавата – и които съзнателно и старателно се заобикалят от приближената на политическата класа политология. Ясно е защо: защото държавните кризи са "благодат" на иначе нямащите с какво да се занимават политолози, загрижени най-вече за своето препитание (ако държавната машина работи добре, то за политолозите настъпва страшна… "суша"!).

4.Монархия или република?

Ето един основен въпрос на държавното устройство, който е от принципно значение и който пряко е свързан с народностната традиция, идеща от вековете. Нека затова накратко да опишем държавните форми, които животът и историята са ни дали – и между които само частично можем да избираме, търсейки най-добрата, най-подходящата за съответната страна (защото за дадената традиционно вкоренена държавна форма са дали своя глас и живелите преди нас, поколенията, които са създавали и живели в държава много преди нас изобщо да ни има!). Това е особено важно за разбирането в страните, в които държавният живот е объркан заради своеволията било на комунистическия тоталитаризъм, било на една корумпирана и самозабравила се политическа класа: България пък е страната, в която и двата фактора на слабата, неефективно действащата държавна власт са налице.

Държавата може да бъде или монархия, или република, тези две държавни форми притежават основни различия, които в повечето случаи са решаващи за състоянието на държавния живот, а също и за нравствеността на политиците. Монархията се опира на принципа на трайното единство, на континюитета (непрекъснатостта) да държавността и този на надпартийността: монархът не е политическо лице, неговата власт е пряко дадена и завещана от народа като цялост и независимо от партийните разслоения, той символизира нацията и е персонификация на народностния дух, който не може да бъде оставян на ограничеността и пристрастността (капризите) на партиите. Властта на държавният глава – кралят, царят – се предава по наследство в неговото семейство (династията) и не зависи от колизиите на партийното "приемане" и "предаване" на законодателната, изпълнителната и дори съдебната власт, т.е. предполага трайност, стабилност, непоклатимост и дори достолепие на държавата, която според понятието си, трябва да бъде "държана" от едни и същи ръце. (Многото ръце, посягащи периодично към висшата власт в държавата, при това чрез "наддаването", "гъделичкането" на политическите страсти, чрез безпардонната демагогия, внасят момент на крайна нестабилност на "държавния кораб", периодично сменящ своя курс според приумиците на случайни политически лица, а това е фактор, на който не всяка нация може да издържи!) Монархът (а това наименование иде от гръцкия израз за едно начало!) подобно на бащата в семейството, има един единствен интерес: в неговия дом (държавата като цяло) да царува мир, спокойствие, просперитет и благоденствие на поданиците, което е предпоставка наследникът да получи стабилно наследство. Тук благоденствието на цялата нация се обвързва органично с благото на едно семейство (династията), което означава доминиране на единен интерес. Още Тома от Аквино е забелязал най-важното: "Многото по никакъв начин не могат да съхранят обществото, ако то е напълно разделено. Така, за да може да се управлява по някакъв начин, сред многото се търси някакво единство. Понеже няколко не могат да водят кораба в една посока, ако не са единни. Но единни се наричат тези неща, които са сходни на едно… Така че, по-добре е да управлява един, отколкото много, сходни на един.". Партиите, съзнавайки временния характер на "царуването" си, преходния характер на тяхната власт, не могат да имат подобно съзнание: за тях властта е нещо, което трябва да бъде употребено и "изконсумирано", т. е. принципът тук е "след мен и потоп…".

Монархиите, според конституцията, биват парламентарни и конституционни, като това означава, че или парламентът "държи цялата власт" (включително и контрола върху правителството) – при парламентарната монархия – или пък че монархът притежава конституционно уредени пълномощия по отношение и на трите власти, олицетворявайки върховното единство на държавната власт – при конституционната монархия. (Абсолютната монархия е отживяла времето си, тъй като съдържа несъвършенство и предполага сериозни рискове за нацията.) Накратко казано, при парламентарната монархия кралят (царят) е само символ и персонификация на нацията, на народностния дух, гарант на традицията и морален авторитет, който единствено с факта на съществуването си "озаптява" склонните към самозабравяне политици. При конституционната монархия кралят (царят) освен всичкото това е и носител на реални пълномощия по функционирането на властта и държавността, които в определени моменти могат да се окажат решаващо средство за поставяне на бариера пред партийния монопол върху властта, пред домогванията на партиите към безразделно господство. (Това, че след заграбването на властта от комунистите – винаги по неконституционен път! – първата им грижа беше да ликвидират монархията като главна пречка пред тяхното всесилие, е показателно: монархията, особено конституционната, никога няма да допусне накърняване на общия народен интерес в угода на партизанските апетити за хегемония.) Монархът като живо въплъщение на народния суверенитет – царят е суверен – слага преграда пред опитите на партиите да говорят от името на народа, стремейки се да надскочат, винаги неуспешно, впрочем, партийната си ограниченост; партия, повтарям, означава "част", тя никога не може да олицетворява цялото, докато царят може, нещо повече, това е основният смисъл на съществуването на монархията.

Накрая, царят е подготвен за своята мисия да бъде обединител на нацията, държавното ръководство е особен "занаят", който не може да се осъществява от всеки: това, че встъпването на престола на наследника е неизбежност, за която той трябва да е на длъжното ниво, го предопределя за мисията да бъде държавен глава със съответната професионална годност. Най-важното и незаменимото е това съзнание за мисия, с което живее и се подготвя наследникът, и което, по обясними причини, не може да съществува при политическите лица, овладени от амбицията да станат "президенти на републиката" (но бидейки все пак белязани с белега на случайността: ако един бъдещ президент още преди това заяви, че искал да стане президент и се е подготвял за това от "най-ранна възраст", то това би било възприето просто като… психиатричен феномен!). Не трябва да се подценява този момент, държавното ръководство не е нещо, което всеки може да прави, за което не се иска най-сериозна подготовка: не може да си се подготвял, например, за… адвокат по бракоразводните дела (или пък за най-скромен философ-марксист!), и в един момент да се почувстваш готов да правиш всичко, в това число и най-трудното, ръководството на една нация. Държавният глава по дефиниция е върховен главнокомандващ на войската (и гарант за нейната надпартийност): бъдещият цар получава военно образование, което спасява професионалния престиж на военните, на генералите (за които би било най-сериозно унижение един профан във военните дела да е техен най-висш началник!).

Държавният глава представя страната пред света, в отношенията с другите държави: царят е подготвен и за тази длъжност, докато е наследник той – знаейки за отговорностите, които след време ще поеме – получава най-солидна подготовка по дипломация, по международно право и междудържавни отношения, история и пр. Царят има отговорности във вътрешната политика, в отношенията с партиите, той е подготвен и в тази област (икономика, политика, право, психология и пр.); царят има отговорности и по съдебната власт, той е подготвен и за това. Всичкото това означава, че царят не може да е сляпо зависим от "съветници": да бъде съветван един невежа (както често се случва при президентската институция!) е неблагодарна и неблагонадеждна работа и т.н. Оказва се, че държавен глава при монархията в никакъв случай не може да стане случайно политическо лице, това, че царят е независим от партиите, е решаващото в национално отговорното изпълнение на неговите задължения. Следователно монархията не е "отживяла" времето си държавна форма, напротив, тя има ред безспорни предимства, които трябва да се вземат предвид особено в страните, които са в перманентна държавна криза – България е в такава криза повече от 50 години, съвпадащи точно с установяването на "републиката" от комунистите през 1946 г.

Републиката (Левски през миналия век е употребявал думата като синоним на демокрация, не като държавна форма!) се отличава от монархията по това, че държавният глава е периодично избиран (пряко или непряко от народа) докато пък монархът е избиран от народа непрекъснато. Президентът губи доверието на избирателите си обикновено за един-два мандата (през които обаче властта му е гарантирана, независимо от промененото становище на нацията!), докато монархът може да го загуби всеки ден, и затова е длъжен да го пази като нещо най-скъпо. За "висшия чиновнически пост" в републиката се състезават партийно подкрепени кандидати, и то лица, които (за да достигнат до положението все по-ясно пред очите им да се… "замержелее" възможността да стават "олицетворение на нацията"!) е трябвало да направят толкова много сделки със своята съвест, че в края на краищата са загубили правото да се ползват с особено уважение. Политикът, който за себе си уверено твърди (преди кандидатурата му да е подкрепена от неговата партия) че ще става… президент, е не нещо друго, а отново… "психиатричен феномен": за да е сигурен в това, то това означава, че е направил толкова много сделки с влиятелните лица в неговата партия, че вече просто не заслужава никакво доверие – заради "разиграването" на "политически покер" по повод на самата държава. (Общо взето в партиите политиците се учат на това да бъдат… велики интриганти!) Когато такъв заеме най-висшия пост, предмет на потайните им мечти, те са така обременени с дефектите на доскорошното си партийно битие, че никой не трябва да вярва в способността им магически да се преобразяват (вероятно за една нощ!) в… "надпартийни обединители на нацията".

Поради всичкото това президентите на републиката обикновено са неподготвени за беззаветно служене на държавата и нацията, поради което се обкръжават със "съветници" и "експерти" (за които никой избирател не е гласувал, но които обикновено имат решаващо влияние върху решенията на президента, при това отново… партийно обусловени!) и това е предпоставка за безкрайно много игри със съдбата на народа. Така "предимството" на републиката (избираемостта на президента!) се превръща в своята пряка противоположност, в непоправим недостатък: случайни и нелегитимни лица започват да влияят върху решенията на държавния глава, което в никакъв случай не бива да бъде допускано (а интересът на нацията и държавата става нещо, за което никой не мисли!). На всичкото отгоре семейството на президента, неговия род, приятелите му, ония, на които държавният глава е безкрайно задължен за услуги в доскорошното му битие на "амбициозен политик", партийните му "другари" и пр. се превръщат мигом в жадна за облаги "свита", която бърза да задоволи ламтежите си докато президентът е на власт (знае се, че той е президент "до време", а това време трябва да се… "оползотвори"!). Когато мандатът на президента е изтекъл (тук отново, видяхме, действа принципа "а след мен и потоп…"!), на мястото на тази вече позаситила се "свита" идва нова гладна компания от обкръжението на новия "избраник на случая", която също така лакомо се намества на "държавната трапеза", считайки се за длъжна да се възползва от "късмета" на своя човек – докато е… нейното време. По този начин републиката – това историята прекрасно е потвърдила, а действителността всекидневно препотвърждава! – носи в себе си неотстраними дефекти , тя развращава "политическата класа", която не вижда предел във властническите си домогвания, във възможностите си за безразделна хегемония в държавата, за своеволия, които могат да съсипят живота на нацията – ако не са спирачките на демократичната традиция и култура (но в някои страни – като нашата – такива липсват!). Оказва се, че републиката по начало е морално дискредитирана, тя зависи от чисто субективни основания в много по-голяма степен от монархията, възможностите за произвол и злоупотреба са безкрайно много, а отделните изключения (напр. ген. Де Гол, отличаващ се с високо национално съзнание почти като… монарх, и… кой друг?!) само потвърждават верността на тази констатация.

Републиката бива президентска и парламентарна, и е спорно само това коя от двете е по-лоша от другата. Президентска република е тази, в която президентът има значителна власт (главно като шеф на правителството наред с министър-председателя), тя концентрира прекалено много власт в ръцете на случайни "щастливци на… случая" с всичките рискове от това (добрите демагози обикновено са най-лошите управници!). Парламентарната република пък предава прекалено много власт в ръцете на "многоглавата ламя" (партийно определена) на парламента, това нарушава принципа на разделение на властите (той само формално се запазва!), стъпква другия принцип на единството (президентът е само позьор!), а най-вече оставя държавата на произвола на мнозинството, на управляващата партия. (Ако пък и президентът е "нейн", както е обикновено, то тогава злоупотребите са всекидневие, а опозицията смирено чака своя час, когато и тя ще започне да прави същото!). Властта бива подхвърляна от мнозинство на мнозинство, всички си позволяват гръмогласно да говорят от "името на народа", партийните сметки стават водещото в държавата, а изборите се превръщат в подигравка на политиците с избирателите: свободата е изправена пред сериозно изпитание особено в страните без демократична традиция и култура (като нашата). Ето че след като е спорно коя от двете форми на републиката е по-лоша, в коя "най-добре" изпъкват несъвършенствата на демокрацията, то България категорично избра все пак по-лошата – парламентарната република – тъй като комунистите през 1991 г. ни подариха конституция, която е изгодна единствено на техния произвол със съдбата на нацията. Впрочем, всичко това стана на фона на нерешен конституционен въпрос (Търновската конституция, според която България е конституционна монархия, е незаконно елиминирана от същите тези комунисти през 1946 г., чрез нелегитимен "референдум" и чрез безброй фалшификации на народния вот, при това в условията на чужда окупация на страната!) и при положение, че законният владетел на страната, Цар Симеон ІІ, е жив и здрав.

Парламентът е носител на законодателната власт, правителството – на изпълнителната, а съдът – на съдебната, която чрез институцията на Конституционния съд и по начало е над другите две. Така "разкъсани" и разграничени, трите власти все пак трябва да бъдат примирявани в единството на висшата държавна власт. Затова държавният глава е институцията, която трябва да хармонизира трите власти и да им придава потребната цялост, единството на държавата като "стожер" на живота на нацията. Доколко с това може да се справи президентът като институция на републиканския режим съобразно с казаното всеки вече може да реши и прецени: вместо единство президентите (особено в страни като нашата!) непрекъснато внасят раздор в тялото и душата на нацията. (Да си спомним П. Младенов с неговата фраза "нека танковете тогава да дойдат!", човекът от село Веселиново Ж. Желев като подставено лице на "партията-кърмилница", който получаваше овации главно от тия, които бяха гласували срещу него, т.е. грубо излъга избирателите си и така доказа подставеността си, П. Стоянов със смешните си "абсолютистки мераци" и с непосилната за неговите възможности като личност роля да бъде символ на цяла една нация, поради което той си остава най-обикновен позьор и т.н. – бъдещето ни под тази форма на държавата е непредвидимо или пък направо жалко (Ж. Ганчев-Петрушев).

Въпросите тук са много, нека да се ограничим с казаното, което, надявам се, ще предизвика по-задълбочени размисли у читателя, който не робува на предразсъдъци, а се стреми да мисли със своя ум. Обърнах внимание на онова, което старателно се заобикаля от "прислужващата политология", която не знае друг интерес от верността спрямо ония, които плащат или пък скоро ще дойдат на власт. Посочените зависимости действат различно в държавите с различна политическа и държавна традиция, в страните с различно ниво на демократична култура на гражданите и на самите политици. Но принципните дефекти и съответно предимства не могат да бъдат подминавани безкрайно, а при кризисни ситуации могат да изпъкнат и в най-развитите демокрации. Няма държавна форма, която да е "най-добра" за всички до един народи, но онова, което е добро за някои, може да бъде добро и за други; лошото пък за едни може да стане безкрайно по-лошо за други. Водещото и тук не са "изобретенията" и "разсъдливото премерване" на "минусите и плюсовете", а е единствено националната традиция, приемствеността и историческия път, които отдавна са се произнесли за това какво трябва да бъде.

Затова и отклоненията от този исторически път на традиционната приемственост поради фатални обстоятелства, довели до ужасно объркване и забравяне на своите корени, непременно трябва да се преодоляват: за да спрат бедите на народите, които са изневерили на своето национално битие. За това, че духът на България отдавна ни зове да се върнем при корените на автентичната си държавност – конституционната монархия, коронованата демокрация! – но благодарение на единодушните старания на политиците този повик не се чува или е приглушен, ще стане дума отново на съответното място. Уверен съм, че краят на произволите с българската държавност иде, този край е неминуем, непредотвратим, тук напразни са всички старания. Всъщност в недрата на народната душа този избор отдавна е направен, което означава, че "формалното признание" е въпрос на време; часът на така чаканото тържество на народната воля неизбежно ще дойде…

ЗАБЕЛЕЖКА: Този текст, книгата, от която той е взет, е писан през далечната 1998 г., поради което ми се наложи в него да внеса съвсем малки терминологични корекции, които обаче изобщо не докосват същинските, принципните моменти на анализа.

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Абонамент за списание ИДЕИ