Истината ни прави свободни

сряда, 30 декември 2009 г.

"Капиталистически манифест": време е и със сърцата си да повярваме в цивилизацията на свободата, наречена "капитализъм"

За принципите и възможностите на Капитализма

Андрю Бърнстийн

Капитализмът е единствената система, основана на принципа, че всеки индивид притежава собствения си живот. Капитализмът е единствената социална система, в която индивидите са свободни да преследват своя рационален личен интерес, да притежават собственост и да се възползват напълно от своите действия. Той свързва в едно индивидуалните права, ограничената държавна намеса и политическата, интелектуалната, и икономическата свобода.

Колкото по капиталистически ориентирана е една култура, толкова по-големи са нейните свободи и богатство

Това е оценката на историята. Само за два кратки века капитализмът издигна жизнените стандарти на хората до нива, които бяха немислими преди. Често се забравя днес, приличаше на страна от Третия свят – разкъсвана от глад, чума и неописуема бедност. Но не за дълго.

Кога беше последният път, когато върлуваше глад в някоя капиталистическа нация – независимо дали в Западна Европа, Северна Америка или Азия? Съединените американски щати никога не са страдали от недостиг на храна в своята история. Капитализмът създаде изобилие, непознато дотогава в човешката история, позволяващо на стотици милиони хора да живеят днес по-добре, отколкото царете в миналото.

По-малко капитализъм означава повече бедност

Но некапиталистическите общества – фашисткия, социалистическия, военния или теократичния режими – заробват своите граждани и ги принуждават да живеят в бедност. В много африкански страни жизненият стандарт се измерва с един-два долара на ден. В Северна Корея десетки хиляди умират от глад. В Куба хора загиват в опитите си да доплуват до свободата си в САЩ. Милиони потиснати от режимите хора по целия свят желаят да имигрират в Свободния Свят. Но кой в капиталистическия свят желае да имигрира в Камбоджа?

Какво прави възможен невероятният успех на капитализма?

Кои принципи обясняват факта, че най-великите духовни и материални открития на човечеството – парната машина, киното, телефона, телеграфа, електричеството, романът, автомобилът, симфонията, самолетът, радиото, телевизията, компютъра, интернет и безброй животоспасяващи лекарства – са създадени в условията на капитализъм?

Простият отговор е – Свободата

Когато хората са свободни да преследват собствения си интерес, да използват свободно умовете си за подобряване на собствения си живот, те са невероятно продуктивни. Политическата и икономическа свобода на капитализма освобождава най-добрите умове и най-амбициозните хора да строят, създават, изобретяват и подобряват човешкото битие.

Най-великият изобретател Томас Едисън в своята лаборатория в Менлоу Парк е разработвал проектите си за да печели. Той, както и много от другите велики изобретатели и индустриалисти, чиито открития са спомогнали за повишаване на жизнения стандарт, се е наслаждавал на голямо богатство. Оставени свободни – в капиталистическото общество – да създават, произвеждат и строят за лична изгода, хората като него постепенно са издигнали благосъстоянието на всички.

Съзнанието

Тук има един по-дълбок принцип: капитализмът е система на ума. Умът е основният инструмент за оцеляване на човека както крилете за птиците. Само и единствено благодарение на средствата на рационалното мислене и продуктивната работа човекът може да повиши жизнените си стандарти и продължителността на живота си. Но умът не функционира под натиск. Натискът парализира креативността. Умът не може да бъде поробен.

Капитализмът процъфтява, защото е единствената система на свободни умове, свободни личности и свободни пазари

Най-големите мислители и дейни мъже в историята – от Аристотел до Джон Лок, от Томас Джеферсън до Адам Смит, Лудвиг фон Мизес, Фридрих фон Хайек и Айн Ранд са припознали, защитавали и възхвалявали свободата на човешкия дух. Те са разбрали, че когато личността е потисната, рационалното мислене е задушено и следва тъмнината на варварщината. Но когато хората са свободни да мислят и да действат според убежденията си, когато съзнанието е освободено, Ренесансът и Просвещението са възможни. Свободата е свобода на ума. Потисничеството е потисничество над ума.

Универсален и неизбежен

Не е случайно, че най-свободните периоди от човешката история са свидетели на най-великите постижения. От Златния век на Атина до Ренесанса, до технологичните и индустриални открития в САЩ, свободата на човешкия ум е довела до невероятни открития във философията, изкуствата и науката.

Това е обещанието и възможността на капитализма. Това е Капиталистическият Възглед. Той е нашият възглед.

Освободете човешкия ум и се наслаждавайте на представлението на неговия напредък! Наслаждавайте се на красотата на създадените скулптури, картини и симфонии, полетете с героите на романите, учудвайте се на философския, научен и технологичен прогрес.
Западът прогресира културно и икономически, защото почита човешкия ум и естествените индивидуални права. Това са неизбежните предпоставки за човешкия прогрес. Ако искаме да се възродим културно, трябва да защитим каузата на политическата и икономическа свобода.

Сега в Третия свят гладуват милиони хора, както са гладували в Европа през средните векове. Телата и умовете на хората са потискани от политически диктатори. Дайте им свобода – и ще им дадете живот. Те могат да видят сами предимствата на това, което е постигнал Западът. Когато институционализират свободата, ще пожънат и постиженията на капитализма.

Вашият живот, вашият избор

Капитализмът е най-големият меценат, който човечеството някога е имало. Време е мислещите мъже и жени във всяка държава да разберат този факт и да станат съпричастни със системата на съзнанието и индивидуалните права.

Хора от всички страни, бъдете заедно в своята защита за капитализма!

Светът, изпълнен с много радостни постижения, очаква да бъде заслужен!

© 2001, 2002 Andrew Bernstein & PRODOS

понеделник, 28 декември 2009 г.

"Бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден"

ПЕТО БЛАЖЕНСТВО

"Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилувани" (Мат.5:7)

В петото блаженство Бог обещава помилване на ония, които сами проявяват милост към ближните си. Грешникът сам не може да се изкупи, ако Бог не го помилва. Затова толкова често се чува в църковните богослужения вопъла: "Господи помилуй!" Иска ли обаче грешникът да получи Божията милост, той трябва да отговаря на едно неотменимо предварително условие - сам да е милостив към грешките на ближните си!

Всеки може да проявява милост по най-различни начини. Колкото различни са нуждите на хората, толкова различни милости може да им се оказват. Нуждите могат да бъдат телесни и духовни. Оттук и милосърдието към нуждаещите се може да се проявява и в телесната, и в духовната област.

Иисус Христос, поощрявайки ни да вършим тия дела на милосърдие, говори, описвайки страшния съд: "Тогава Царят ще каже на ония, които са от дясната Му страна: дойдете вие, благословените от Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира; защото гладен бях и Ми дадохте да ям; жаден бях и Ме напоихте; странник бях и Ме прибрахте; гол бях и Ме облякохте; болен бях и Ме посетихте; в тъмница бях и Ме споходихте" (Мат.25:34-36)

Иисус Христос благоволява да се отъждестви с най-бедните и презрени хора в обществото, които живеят с подаянията на човешкото милосърдие: "Доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили" (Мат.25:40)

Много са начините за проявяване на милосърдие, но в основата те се дължат на едно и също нещо - проявите на доброто сърце. Защото какво означава да бъдеш милостив? - То значи да имаш състрадание към ближните си, да чувствуваш скръб, когато те скърбят, да те боли, когато те са в болки и нещастия и да им се притичаш на помощ с каквото можеш.

За Бога е казано в Св. писание, че Той е многомилосърден и състрадателен (Иак.5:11). А на вярващите е заповядано: "Бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден" (Лук.6:36).

"Нищо така не оприличава човека на Бога, както благотворението", говори св. Григорий Богослов. Бог приема като велико дело и най-малката проява на милосърдие у човека, когато тя извира от дълбините на чистата любов и на безкористното състрадание към ближните. Любовтта, усърдието и жертвеността дават душа и стойност на благотворителните дела. Който дава с любов, дава винаги много, защото малкото, принесено с любов, храни и тялото, и душата на нуждаещият се. Св. отци ни наставляват да проявяваме милосърдие към всички, които се нуждаят, а не да правим разлика между достойни и недостойни. Християнинът е длъжен да помага на всички нуждаещи се, независимо от това, по каква причина те са изпаднали в нужда. Св. Исаак Сирин поучава: "Не прави разлика между богат и беден, достоен и недостоен; всички трябва да ти бъдат равни за доброто дело, защото по този начин можеш и недостойните да приведеш към доброто".

"Милостивият - по думите на Св. Йоан Златоуст, - е пристанище за нуждаещите се. А пристанището приема в себе си всички претърпели корабокрушение; били те зли или добри. Милостинята затова се нарича милостиня, понеже се раздава и на недостойните. Всичкото достойнство на бедния е в неговата нужда".

Св. ап. Павел съветва: "Благотворител ли си, - благотвори на радостно сърце" (Рим.12:8) Който, подавайки милостинята си на бедния, я поднесе с блага дума, с приветлив поглед и любов, той дава двойна милостиня - дара си за телесните нужди на бедния, а любовта си за духовните му нужди. Ние трябва да се стараем никога да не показваме недоволство, досада и отегчение при среща с нуждаещ се човек. Нашият неприятен вид ще огорчи душата му. А огорчавайки него, ние огорчаваме Христа, скрит в него.

Добротворството ни трябва да бъде тайно. Когато Иисус Христос е поучавал последователите си как да благотворят, казал им знаменателното наставление: "Когато правиш милостиня, не тръби пред себе си, както правят лицемерите по синагоги и по улици, за да ги хвалят човеците. Истина ви казвам: те вече получават своята награда. А ти когато правищ милостиня, нека лявата ръка не знае, какво прави дясната, та милостинята ти да бъде скришом; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве" (Мат.6:2-4)

Който благотвори, за да получи похвала за доброто си дело, сам се лишава от високата си награда за него на небето. Защото човек, който прави добро, за да го похвалят, не прави доброто от любов към ближният, а от любов към самия себе си. Той не проявява в такъв случай нито милосърдие, нито жертвеност, а само егоизъм. Ето защо Господ нарича такива хора лицемери и казва за тях: "те вече получават своята награда".

Бог е благословил чрез Св. Дух да ни открие в Свещеното писание волята си, като казва: "Който прави добро на сиромах, дава на заем Господу, и Той ще му се отплати за Неговото благодеяние" (Притч.19:17)

"Бедните, - говори св. Йоан Златоуст - са лекари на нашите души; благодетели и застъпници наши, защото ти не толкова им даваш, колкото получаваш; даваш пари, а получаваш царството небесно; облекчаваш бедноста, а примиряваш себе си с Господа."

Милосърдието към бедните, нещастните и отчаяните ползва не толкова подпомогнатите, колкото подпомагащите. И грехове да са сторили такива хора, щом имат в сърцата си милост към ближните, ще получат сами Божията милост заради милосърдието си. Милостинята ще очисти душите им според думите на Спасителя: "Давайте милостиня според силите си; тогава всичко у вас ще бъде чисто" (Лук.11:41)

Но милостиня, без стремеж от наша страна да се поправим, няма да ни дарува Царството небесно. Блажени Августин поучава: "Да не се самозалъгват ония, които мислят да си купят невинност чрез даване на милостиня... а в същото време си остават в постоянните беззакония". "Милостинята служи за спасение на онзи, който е поправил поведението си. Ако вие благотворите само за това, да придобиете правото да грешите безнаказано, то вие не храните Христа в лицето на бедния, а се стараете да подкупите своя Съдия". А небесния Съдия е неподкупен. Него може да умилостиви само покаянието, любовта и проявеното към бедните безкористно милосърдие.

"Не е едно и също - разяснява св. Григорий Велики - да вършиш милосърдни дела за греховете си, или да грешиш съзнателно, обещавайки да даваш милостиня. Този, който смята себе си в правото да греши, понеже давал милостиня и изкупувайки греховете си, върши нови, надявайки се пак да ги изкупи, дава своето имущество на Бога, а сам себе си предава на дявола".

Милосърдието трябва да бъде вършено безкористно. Тогава то бива стократно възнаградено от Бога. То обогатява по чудния Божи промисъл и физически, и духовно човека, защото увеличава добрите му дела, които красят душата му, а прави и чудото да се връща раздаденото, по други пътища, пак към него. Щедрият добротворец нито в този свят ще бъде беден, нито в бъдещия, защото Сам Спасителят е обещал, че такъв още тук "ще получи стократно и ще наследи живот вечен" (Мат.18:29)

© Използването на материали от тази страница е разрешено при коректно посочване на първоизточника

вторник, 15 декември 2009 г.

Heidegger: la question de l'être



Heidegger: la question de l'être (5)

Heidegger: la question de l'être (6)

Heidegger: la question de l'être (7)

Heidegger Speaks

Heidegger life and Philosophy (6)

Heidegger life and Philosophy (5)

Heidegger life and Philosophy (4)

Heidegger life and Philosophy (3)

Heidegger life and Philosophy (2)

Heidegger life and Philosophy (1)

неделя, 13 декември 2009 г.

Знаменитото интервю на Мартин Хайдегер пред SPIEGEL

SPIEGEL: Професор Хайдегер, отново и отново отбелязваме, че върху Вашата философска работа по някакъв начин беше хвърлена сянка от събития в живота ви, кото въпреки че не са продължили дълго, никога не са били изяснени, дали защото сте били твърде горд или защото не сте намирали за целесъобразно да ги коментирате.

ХАЙДЕГЕР: Имате предвид 1933?

SPIEGEL: Да, бихме искали да поставим събитията в един по-широк контекст и да продължим оттам с някои въпроси, които ни изглеждат важни като: Какви са възможностите, които има философията да оказва влияние върху действителността, включително политическата действителност? Съществува ли изобщо подобна възможност ? И ако има, каква е тя?

ХАЙДЕГЕР: Това са важни въпроси. Не знам дали съм способен да отговоря на всичките. Но нека започна с това, че аз по никакъв начин не съм бил политически активен преди да стана ректор, през зимата на 1932/33, бях в отпуск и прекарвах по-голямата част от времето в кабинета си.

SPIEGEL: Тогава как се случи така, че станахте ректор на университета във Фрайбург?

ХАЙДЕГЕР: През декември 1932 моят съсед Фон Мьолендорф, професор по астрономия беше избран за ректор. В университета във Фрайбург, новият ректор встъпва в длъжност на петнадесети април. По време на зимния семестър 1932/33 ние често обсъждахме ситуацията, не само политическата ситуацията, но и положението на студентите в университетите, което в много отношения беше безнадеждно. Моето мнение беше: доколкото можех да отсъдя нещата, че единственета възможност, която имам е да се опитам да се опитам да балансирам развитието на нещата чрез конструктивните сили, които все още бяха жизнени.

SPIEGEL: Виждахте ли връзка между ситуацията в германските университети и общата политическа ситуация в Германия?

ХАЙДЕГЕР: Аз естествено следях развоя на политическите събития между януари и март 1933 и при случай ги обсъждах с по-младите колеги. Но по онова време работех върху една обширна интерпретация на предсократическото мислене и се върнах във Фрайбург в началото на лятото. Междувременно професор Фон Мьолендорф беше приел поста ректор на петнадесети април. След по-малко от две седмици този пост му беше отнет от Вакер, министърът на културата на Баден по онова време. Фактът, че ректорът беше забранил публикуването в университета на така нареченото "Еврейско предупреждение", беше добре дошъл повод за министерското решение.

SPIEGEL: Господин Фон Мьолендорф е бил социалдемократ. Какво направи той след уволнението си?

(ОЩЕ, дочети докрая >>>>>)

понеделник, 7 декември 2009 г.

Откъс от знаменитото интервю на философа М.Мамардашвили, публикувано в списание ИДЕИ, книжка първа, 2009 г.

Самотата е моята професия

М.К.Мамардашвили

- Мераб Константинович, какво означава да бъдеш национален философ?

Според мен са невъзможни национални философи. Ако осмислено и повече или па-малко точно употребяваме думите, то национален ще означава: философът – това е човек, представящ нацията, изразяващ я, любовта към нея превръщащ в някакъв специален предмет за пропаганда и защита и т.н., философ като човек може да бъде всеки, но да определяш чрез националното – това е да определяш в него не философа. Във всеки случай, ако вземем това, което реално се е случило в историята на философията, то тъкмо тези хора, които би могло да наречем национални философи – които в своето съзнание са се представяли за такива и така са се представяли за окръжаващите – съставляват, общо взето, един печален период на философията, като правило.

Такова нещо се е случило в Германия след Кант, и то е било знак за превръщането на философията в нещо нефилософско; но превръщане, не окончателно, слава Богу, понеже както и философът да скача, няма да му се удаде да стане нефилософ, ако е философ. Разбира се, ние можем да приложим понятието национал-философ по отношение на Фихте, на Хегел, е, и какво ще получим? Веднага неволно се опечалява душата наша. Да кажем, Кант, немец по произход, съвършето органично плаващ в немския език, много би се удивил и, изглежда, би се натъжил, ако биха му казали, че той е немски философ. И Кант, очевидно, последният просветител, е принадлежал към космополитична Европа, към космополитически просветената неголяма част от Европа, която е осъзнавала себе си не в термините на националните идеолози. Той би се усъмнил в своята немецкост, т.е. на него и в главата му не би му дошло да счита, че може да бъде национална немската философия, а той да е национален немски философ; чувайки това, той, разбира се, много би се удивил, а, може би, даже и би се разсърдил. Във всеки случай той също, както и Ницше, е обичал преданието за своя ненемски произход. И не е важно доколко това е така или не е така… Има някакви сякаш документи, които показват, че той е бил все пак не с шотландски произход, както гласи легендата, а е реално с немски, някъде от балтийските, според мен, немци иде неговият род.

Но е важно не това, реалност в дадения случай се явява това каква легенда обича самият човек. Ако той е искал да се счита с шотландски произход, значи, така това ще е било. Във всеки случай, това би било за него просто забавен, но мил предмет на личната биография, но никак не елемент на философското дело.
Такъв печален епизод е свързан, ако е угодно, с характера на самата немска философия след Кант, доколкото в същата степен, в която в нея се появява антиевропейска струя – а тя се появява на нотата на немската органика – дотолкова започва да звучи варварска нота, противостояща на европейската цивилизация. По-нататък та придобива различни оттенъци, но тя, според мен, тъкмо отива встрани от европейската философска традиция – колкото при това немците, в особеност в наше време, с устата на Хайдегер, да не говорят, че те със самото това сякаш направо прескачат през Европа към истинските антични свои извори. Но, първо, в тези представи възниква не реална, а стилизирана Гърция, стилизирана пот своего рода неоезичество, някакъв хтоническо-героичен облик, приписван на гърците, от който, впрочем, те сами се оттласкват. За тях окончателната фигура на героя е била все пак фигурата на човек, отделен не с концентрирана стихийност, не с извънредни физически и умствени качества, а способен да заключва и за първи път да извежда на бял свят смисъла на някаква артикулация, смисъла на артикулирания полис.

Също както гръцката пехота не е отделният свръхсилен митически Ахил или Херакъл даже, а е хоплит, т.е. човек, способен да се сражава лакът до лакът, способен да бъде елемент на артикулирания логос и полис, което, в дадения случай, е едно и също. И всички тези опити да се говори да човека като за “пастир на битието”, за езика като “дом на битието” – това са просто преиначени мотиви на някаква вътрешна тенденция (възникнала след Кант), която цялата кръжи около представите за някаква непосредствена хигиена на хората, за някакъв Gemeinschaft, различен от Gesselshaft като артикулация чрез формата. Ето това, според мен, е просто друг език на същото, което съдържа в себе си, разбира се, много съблазни от прототалитарен тип, съблазни в полза на това, което наричаме фашизъм, тоталитаризъм, доколкото има такава митологизация, в която доминира тъкмо основния елемент на европейската култура, а именно: кристализация на свободата във формата и облика на личността и, съответно, на историята като драма на свободата, а не като епохи, не като съвкупности и последователности на епохи. Представата за епохите или епохалността у Хайдегер е близко на понятието култура и претендира да замени представата за историята като трагедия и драма на свободата, която се явява основа на самата историческа дейност в Европа. И оттук е неминуем някакъв съблазън на разтваряне в естетически оцветените стихийни сили.

В този смисъл епизодът с нацистките симпатии на Хайдегер съвсем не е случаен. Това не означава, че Хайдегер е бил фашист, а то означава, че има някаква съ-родственост, вътрешно съзвучие между това как е била настроена неговата собствена душа и това как е звучала колективната душа у мнозина. И също така не е случайно, че той за мен винаги е бил философът, от който аз енергично съм се оттласквал – при някакви странни съвпадения на някои формулировки, мисли и даже някои ходове, но това са именно съвпадения, доколкото аз много малко съм чел Хайдегер, не се явявам нито познавача на неговата философия, нито още повече пък съм негов поклонник, така че можем да говорим само за някакви съвпадения. Очевидно подобно нещо е свързано с това, че той е притежавал талант, по-скоро поетически, отколкото философски, да усеща реалния живот на философските понятия, и през цялото време максимално е свеждал далеч отиващите в отвлечеността философски ходове, понятия и абстракции към техния изначален жизнен смисъл, към тяхното място в някакво жизнестроителство. В този смисъл неговият ход е съвпадал с това, което в началото на века е било направено от символизма, преди всичко от френския символизъм.

Това е странно съвпадение – принципното отношение към творческия акт, което символистите отнасяли към художествения, артистическия акт, а Хайдегер – към философския; това отново е вместване в контекста на някаква жизнена задача, и в този смисъл отличаването на човека от човека, живота на човека, който философства, от живота на човека, който не философства. Също така, както, може би, у символистите в крайна сметка е могло животът на артиста или на художника е да се представя като особен живот, сам явяващ се сякаш някакво произведение на изкуството. Ставало е дума за мястото на художествения акт вътре в самия живот и за това какъв контур той ще приеме, доколко може да бъде събран в някаква пълнота и съвършенство, явяващи се някакво условие на дискретния, на всеки жизнен акт – акта на възприятие, разбиране, на акта на любовта и т.н. – на всички жизнени актове. Нещо вплетено в жизнения акт, и ако е вплетено, то някак си иначе и по-близко к онова, което е живо. Затова нещо емпирически живо, повседневно живо – то обаче не цялото е живо, там смъртта е вплетена в нашия живот, и често, за да живеем с едната част на нашето същество, ние плащаме за това с умъртвяването на други части на нашето същество и на другите наши потенции. Това сякаш е условие за това поне на минимално ниво да осъществим акта на живота. С това смъртта през цялото време… нашите смърти (в множествено число) участват в акта на живота.

Абсолютно понятна е и обратната задача. Да речем, аз ще я изразя на примера на Пруст: когато той чувал за себе си, че е тънък психолог, че у него има маса интересни психологически наблюдения, че неговата писателска дейност е задълбочила разбирането на човешката психология, това него винаги го е възмущавало, и това възмущение, струва ми се, е останало неразбрано от обкръжаващите и после в паметта за него. А той казвал следното: “Каква психология?”Мен никаква психология не ме интересува, мен ме интересува поне малко животът. Тоест той е имал предвид, че на нас все ни се удава да живеем, а не да сме привидение, не да ни се струва, че живеем, бидейки в действителност мъртви и с това само имитирайки живота, а да бъдем част от реалния живот, за разлика от повседневния (ежедневния), което предполага построяването на някакво в самия живот разбиране и на някаква структура, вътре в която вече в реален вид в по-жив вид фонтанира (блика) акта на живота. Всеки акт като жив акт – гледаш ли на цветето или наслаждаваш ли се на пейзажа, обичаш ли своите родители или обичаш ли своята любима.

Виждате ли, аз за това говоря, и през цялото време фигурира думата “разбиране”; това са такива феномени, които могат да бъдат живи съ-стояния у нас, в зависимост от това разбираме ли вече или не разбираме. Та ето, фигурира думата “разбиране”, и това е второто, което аз исках да кажа във връзка с Хайдегер, за който можем да кажем, че той е немски философ… Аз казах – немски философ, с това фиксирайки точно тази степен, в която той не се явява философ. Та той – и това е поразително, че философ може така – та той нищо не разбирал от това, което ставало около него! Ако съпоставим неговите разсъждения, думи с това, което се случвало, с това, което е могло да се знае, още повече от философ, който е длъжен да живее, разбирайки, с разбирането да събира своя живот, ако самия живот може да стане философско произведение, – ако всичкото това съпоставим с нацизма, то е видимо, как той нищо не чувал, не чувал какво звучи зад фашистките лозунги, зад фашистките пози, зад самия фашистки бит и живот, живот, организиран като фашистки. Всички тия негови разсъждения за метафизиката като източник на технологията и покоряването на природата и така нататък, и “така нататък” – са абсолютни безсмислици. Метафизиката действително се явява част от нашия живот, но не в смисъла на някакви метафизически епохи, и съвсем не в този смисъл, че всичко това е породено от европейската метафизика – господството над прилодата, атомната бомба и т.н., и т.н. Та у него Америка и Съветския съюз (т.е. Русия) изглеждали еднакво образи на чудовищна заплаха, тихника и т.н. Е, как да разбираме това? Всички разговори за Америка – това просто е неволно заиграване на разговорите от фашистки вид за господствето на плутокрацията, за дегенерацията на нациите и т.н., най-общо, на целия разговор, който около “чистота” се върти. А аз изтръпвам при едната дума “чистота” и при всяко нейно развръщане узнавам какво зад това стои и какво е то. А как Хайдегер не го е узнавал? Защото това вече е било замазано в него самия, в едно от разбирането на тази работа от тази представа, която той е изработил във философията.

Така че, струва ми се, философията към националното никакво отношение няма. И в това число аз като философ никакво отношение нямам към това: че съм грузинец там или кой. Защото, даже и да съм грузинец, задачата, която ме приобщава към философията, при мен също е все тази. Философията е начин за приобщаване на вечното към настоящето, тя е мястото, където ние сме съвременни с всички хора – минали, сега живеещи и в бъдеще живеещи, и това е очертано от абсолютно едни и същи неща. Та в човешкия живот всички хора са искали да съществуват, да пребивават – това е основната страст на човека. И тя е вечна задача. Да събереш своя живот, разсеян, като тетрадка, да пребиваваш в своята пълнота в някаква точка…

Философията – това е парченце от огледалото на хармонията.

Да стане, да пребивава, да изпълни, да самоосъществи и е това, с което винаги е зает човек даже в елементарните си потребности. Ето, да речем, човекът не глада го движи, а такава форма на задоволяване на глада, в която човекът се намира в някакви взаимоотношения със самия себе си или с образа на себе си, и в този образ може себе си да уважава и да допуска като същество, достойно да живее в света. Така ли? А ако е така, то ние виждаме вече някакво общо построение на всички жизнени актове, и ето, с това общо строене на на тези жизнени актове се занимава философията. И това е жизнения смисъл на всички философски понятия.

...................................................

(Забележка: Това е началото на интервюто, което иначе е доста обемисто и богато на идеи. Останалото от първата част на интервюто може да се прочете в книжното издание на списание ИДЕИ, а пък втората му част ще излезе в януарския брой на списанието, 2010 година.)

неделя, 6 декември 2009 г.

Естеството на интуицията

Интуицията е тайнствена сила на душата, която не може да бъде обяснена, неподатлива е за обяснения; на оня, който не я намира в себе си, не й чува гласа, по никакъв начин не можеш да му обясниш що е интуиция. Но ако обяснението й е непостижимо, нищо не пречи да я разбираме, което съвсем не е малко. А да изразим разбирането си за интуицията с думи също не е леко, ала е постижимо. Ще опитаме, длъжни сме да направим максималното в тази насока.

Благодарение на интуицията се постига нещо, което е равностойно на чудо: непосредствено се узнава истината, но не иначе, а по-скоро като предчувствие, като несъзнавано съзиране на контурите й, дори като озарение. Без да мислиш, ей-така, неизвестно как, цялата ти душа чувства, че нещо е истина, предразположена е да го разбира като истина - и често, почти винаги, то наистина се оказва истина. Интуитивно ние правим огромна част от нещата, които правим. Примерно баскетболистът, хвърляйки топката към коша, нима мислите, че го прави така: умът му, подобно на компютър, мълниеносно е изчислил ъгъла, посоката, силата и прочие, дал е команда на мускулите, и те са я изпълнили, поради което топката няма как да не влезе в коша?! Ако един баскетболист се опита да вкара топката точно по този начин, т.е. умно, чрез изчисления, то това е сигурен залог, че никога няма да я вкара. Напротив, всичко става интуитивно, подобно на рефлекс, цялата енергия, физическа и психична, на този спортист се обединява в едно, концентрира се така, че в резултат той непременно постига целта си; е, понякога, пък и, защо не, винаги, роля играе и шансът, това, което наричаме късмет и пр.

А нима смятате, че шахматистът - една твърде интелектуална игра, игра за мислещи хора - умее чрез ума си, подобно на компютър, да изчислява всички бъдещи възможни ходове на противника и развитието на играта?! Това е непосилно, и ето че душата е изнамерила много по-ефективен начин: чрез интуицията, т.е. като се осланя на някакво неясно вътрешно чувство, на някакъв глас, който му говори и подсказва това или онова, той прави този и онзи ход, и в резултат шахматистът със силна интуиция просто няма как да бъде подведен; интуицията в този случай е най-сигурното, на което той може да се опре, след като умът е безсилен, а пък и неефективен.

А нима гениални военачалници като Наполеон, примерно, не са били изключително интуитивни "мислители"? Нима се поддава на изчисление струпването на огромен брой динамични, променящи се фактори на едно голямо сражение, нима има висша математика, която е способна точно да измери всяка променлива и резултантните на техните неочаквани изменения? Безнадеждна работа е търсим решението за загадката в тази насока; интуицията обаче е силата, която решава с лекота подобни загадки. А какво пък означават ония интуитивно схващани и определяни положения, наричани в математиката аксиоми, на които се базира цялата математика, ако не най-чисти интуиции и дори сетивни уверености?

Излишно е да говоря за това каква огромна, незаменима с нищо друго роля играе интуицията при заниманията на творческите натури в областта на изкуството, литературата, поезията, философията. Даже мисленето на философския мислител е сляпо, ако не се направлява от една мощна творческа интуиция, която го води напред, и то през най-трудни изкачвания, спускания, катерения и пр. из дебрите на чистата мисъл, на чистото философско прозрение. Ония, които не усещат и не признават това, особено пък при творчеството на философския индивид, без да си дават сметка всъщност променят най-дълбокия, вътрешен и интимен характер и смисъл на тази чисто духовна дейност, каквато по естеството си е философстването.

Същото, и то в още по-голяма степен може да се каже за творческата дейност на надарения индивид в областта на изкуството, поезията, литературата като цяло. Особено интересно би било да се опитаме да вникнем в това как душата на художника, рисуващ своята картина, ражда и въплъщава в бои и сенки своите образи, видения, миражи - и каква незаменима роля в тази насока играе тази незаменима творческа способност на душата, наречена интуиция. За жалост тук нямам тази възможност, пък и това не влиза в целите ми, но я подхвърлям като възможност за самостоятелно осмисляне - за ония, които искат да изпробват силата и проницателността си.

Ето че дотук констатирахме, и то изначално, следните безспорни, аксиоматични, водещи изходни точки, или по-скоро интуиции за същината на интуицията, които никога не следва да забравяме:

1.) Интуицията е душевна сила или способност на душата, която коренно се различава от мисленето, от дискурсивното изразяване на истината; интуицията долавя истината не опосредствано, чрез и на основата на нещо друго, а изцяло непосредствено;

2.) В пораждането на нашите интуиции изглежда участва цялата душа с целия си потенциал, с цялата си свита, всяка интуиция успява да концентрира в едно ресурсите на цялата душа, което и обуславя, както изглежда, силата на интуитивните ни прозрения; ерго, колкото е по-богата една душа, колкото с по-голям ресурс душата разполага, толкова по-силно и мощно е нейното интуитивно прозрение;

3.) Понеже когато става дума за интуицията се мъчим да я изразим, като използваме ето такива общо взето странни думи - про-зрение, проницание, долавяне, озарение, чувстване, усет, "вътрешно чувство" и прочие - то явно интуицията е по-скоро сетивно определяна, е по-скоро израз на някакво неведомо вътрешно сетиво; интуитивната истина сякаш се "вижда"; да считаме, че интуицията е мисловно-интелектуално (опосредствано) движение е твърде безперспективно очакване;

4.) С интуицията просто разбираме най-интимното, дълбоката същина на нещата, като това разбиране просто няма как да се облече и изрази с думи, понеже думите са мисловни структури; което обаче не означава, че нашите интуитивно определяни прозрения са по-непълноценни или имат по-малка стойност от дискурсивно постиганите истини; напротив, твърде вероятно е да е тъкмо обратното;

5.) По тази причина опитите за "обясняване" на самата интуиция са съвсем безнадеждна работа, като в случая изниква питането защо изобщо сме се захванали с нея.

Според мен обаче все пак си струва да се мисли за интуицията, като в едно такова търсене следва да е водещо не друго, а самата интуиция. Тук е много интересно да се вслушаме в това какво говорят за творчеството си различни дейци на музиката (една пределно интуитивна форма), на изобразителното изкуство, на архитектурата и пр.

(Следва)

събота, 5 декември 2009 г.

Що е благородство и защо то няма почва у нас?

Струва ми се, че размисъл върху една такава тема - за благородството, за великодушието при човеците - съвсем не е излишен лукс, напротив, е много нужен, потребен, необходим размисъл, пък, защо не, и разговор. Понеже ако вникнем повече в онова огромно душевно и личностно превъзходство, скрито в душите на тия толкова рядко срещащи се човешки същества, които заслужават да бъдат наричани благородни, то тогава, на този фон и мащаб, още по-добре ще се открои и изпъкне душевната низост, в която пребиваваме. И с която толкова сме свикнали, че вече даже и не се впечатляваме от нея. А така, впрочем, не бива да се живее, така не подобава да живее човекът.

Ще започна в своя сякаш спонтанно, а всъщност твърде необходимо зародил се размисъл с вникване в самото понятие, в думата. Думата "благородник", както се вижда, е съставна дума, свързваща думите "благо" ("добро") и "раждане". Излиза, че етимологията й намеква ето за това: по рождение добър, благ, или човек с добра, блага душа, която има още от рождение. Дали това ни дава вярна изходна точка в разбирането, дали не грешим, ако тръгнем оттук, дали не следва иначе да се изтълкува самото понятие?

Имам едно подозрение, че сякаш се подвеждам: та нима има някой, която по рождение да е със скверна, с лоша душа? Нима изобщо е възможно още с раждането някои души да са скверни и лоши, а други - по-възвишени, добри, сиреч, благородни? Та как да допуснем, че сред толкова невинните младенци има някои със зли и лоши души, а пък други, кой знае защо, са избрани, са надарени с по-добри, по-благи души? Тук ми се струва, че едва ли е възможно да е точно така: някои тъкмо в душевно отношение да са прекалено, извънмерно облагодетелствани, а пък други да са съвсем жестоко и несправедливо ощетени; щото, както и да го погледнем, душевното е водещото ("Истинското богатство на човека е в душата му!"), е по-значимото - ако го сравним с телесното, с телата, които получаваме при раждането си.

Ала някога Платон е имал дързостта да твърди, че някои по рождение са с робски души, са с души на роби, а пък други по рождение са свободни, душите им сякаш са овладени от духа на свободата, който по-нататък нищо не може да съкруши. Свободнородените в този платонов смисъл не просто са ония, които са родени от свободнородени родители; не бива толкова примитивно да схващаме платоновата мисъл; същото се отнася и за ония, които са родени с робски души. Вярно е, че в античността мнозинството е схващало единствено този най-плосък смисъл нещата: роб е оня, на който майка му и баща му са роби, а пък свободен е оня, на който родителите са свободни, а не роби. Когато Платон е изричал своята "молитва", а именно, когато сутрин, пред възхождащото слънце, на брега на морето, е произнасял думите "Благодаря ти, о, Зевсе, че съм роден грък, а не варварин, свободен, а не роб, мъж, а не жена!", той едва ли е имал предвид показателя свобода в един толкова примитивен, банален смисъл; понеже е невъзможно философ от неговия калибър да смята, че ний и в душевно отношение сме нещо като "продължение" на родителите си, сиреч, че едва ли не по наследство получаваме тъкмо душите си.

Защото е близко до ума, че е възможно някой във формалния смисъл да е роб, да принадлежи телесно, физически, на друг човек, но да има свободна душа или свободен дух, т.е. в душевния, субстанциален смисъл душата му да не се намира във варварска зависимост от волята на друг; което показва, че такъв просто няма как да е роб в истинския смисъл. Напротив, такъв, чиято душа е еманципирана, е вече съвсем свободен, нищо че формално друг може да притежава тялото му. Не може свободата да бъде свеждана до притежаването или непритежаването било на човека, на целия човек, било само на тялото му, било пък и на душата му. Защото да бъдат притежавани, всъщност, могат само вещите, предметите, материалните неща, ала да бъдат притежавани души и духове е твърде трудна работа; т.е. то е възможно само когато съответната душа така е обикнала робството, че, не разбирайки свободата, сама се е отказала от нея и е предпочела робството; тук именно става дума за роб в пълния и истинския смисъл на тази дума.

А пък човек тъкмо такъв, чини ми се, не може да бъде по рождение, сиреч, роб по-скоро се става; щото дали си роб и дали си свободен като дух и душа е израз на някаква първоначална свобода, от която зависи всичко; но тия процеси едва ли се извършват в младенческа възраст, още по-малко пък в утробата на майката. Какво тогава всъщност е имал предвид Платон, като твърдо е настоявал, че по рождение хората биват свободни и роби в един същностен, субстанциален смисъл, сиреч, че се раждат с робски или пък със свободни души, и това сякаш е подобно на орис, на съдба, на зла или пък на добра участ?

Изглежда е имал предвид, че има някаква изначална предразположеност на съответната душа, предполагал е за съществуването на някакви първични склонности на душата, с която сме надарени, която сме получили при раждането си. Един вид излиза, че сякаш има едни по-различни, по-качествени, по-благи души, с които някои са облагодетелствани още с раждането си; но пък също така има души, които са изначално ощетени в душевен смисъл, по отношение на душите, с които разполагат. Такива хора са получили по-скромни по потенциал души, души, които са предразположени да се задоволяват с малко, те значи разполагат с по-мизерни и некачествени души. Това е твърде вероятно, понеже, безспорно, ние и в телесно отношение не разполагаме с тела, които да са с равен потенциал, с еднаква, милостиво по равно разпределена жизнена сила; напротив, очевидно е, че с раждането си едни разполагат с много по-силни, по-жизнени тела, а пък на други телата са с по-ограничен ресурс.

Тогава просто няма как да стане така, че в другото, в още по-същественото, именно, в душевно отношение, ние да сме напълно еднакви, с едни и същи души, с души, които притежават съвсем еднакъв душевен потенциал или ресурс. И тъй като качеството на душата на човека зависи и се определя от нейното изначално и интимно отношение към идеята за свобода, то явно ония, които са надарени с по-благородни, с по-качествени, с по-възвишени души, имат това превъзходство, понеже душите им изначално са по-привързани към субстанциалната за човека идея за свобода. А пък на други в това отношение им е отказана тази милост, т.е. душата им е по-безразлична, по-индиферентна, по-студено отнасяща се към вечната за човеците идея за свобода, без която просто няма как да придобием своята човечност, понеже именно тя, идеята, е извора, който я поддържа и т.н.

И така, оказва се, Платон е съвсем прав, като дели още по рождение човешките същества на две групи, на два типа или вида: на свободнородени, сиреч, на човешки същества, изначално влюбени, привързани и отдадени на идеята за свобода, и на човешки същества, чиито души изначално не са така въодушевени и привързани към идеята за свобода, които, тоест, са с робски, със склонни към робуване души. (За да подсили възможността за представяне на разбирането му от по-широки кръгове хора той даже е говорил за "златни", "сребърни", "бронзови" и пр. души, а пък някои души, очевидно, от тази гледна точка сякаш са изработени от съвсем лош материал, примерно от... тиква или други подобни нетрайни материи.) Такива души просто няма как да принадлежат на самите себе си, а са твърде податливи, за жалост, към подчинението на някой друг, на някоя друга, по-силна воля и прочие. А свободна в истинския смисъл душа може да бъде само онази душа, която е един вид самодостатъчна, която не се нуждае от нищо за да поддържа съществуването си, която, следователно, просто няма как да бъде заставена да служи някому, която на никаква цена не би се принизила да служи на някой друг, т.е. да се откаже от себе си, сама да жертва порива към свобода, така разпространен сред човеците и т.н.

И докъде стигнахме в своя размисъл, тръгнал от етимологията на самота дума благо-роден? Напреднахме ли изобщо, или не съвсем?

Тук, впрочем, няма да се сдържа да не вметна нещо сякаш съвсем странично, което обаче не е точно такова - ако се вникне в по-същностния му смисъл. Ето тук, в този пункт, имаме сгодна възможност някак си да преценим с какво качество души разполагаме изначално, всеки един от нас поотделно за своята си душа, разбира се, а не общо. И това може да стане по един твърде своеобразен смисъл, подобно на тест: тия от хората, дочели горните разсъждения дотук, които са се преизпълвали по време на четенето с все по-нарастваща скука и отвращение, т.е. на които горните разсъждения им са се стрували все по-мъгливи, излишни, безсмислени, следва да се позамислят сами за качеството на душите, с които разполагат. Щото съм забелязал в некратката си преподавателска работа по философия, че някои души сякаш в синхрон получават нещо като тикове, когато философ почне вдъхновено да говори за свобода, за духовни неща, за ценности и прочие. Тогава такива хора почват да получават неудържими пориви към прозяване, дотолкова силни, че като се прозене един, и всички останали просто няма как да се удържат, и също зинват. И тая човешка порода, която изпитва единствено такива неудържими пориви към прозяване в лекциите и разговорите на философски теми, сякаш е ощетена изначално и субстанциално в това отношение, т.е. не съществува начин, по които такива хора да бъдат подтикнати да се развълнуват, да почне нещо да трепти дълбоко в тях, в душите им. Не, няма такова нещо, даже и да почнат да се вслушват, в душите им се надига неудържима вълна на злоба, злост, на отвращение, на агресия, такива хора почват да се бунтуват вътрешно до такава степен, че почват, да речем, да пречат, да вредят, да се хилят, белким някак си отмъстят за жестоките душевни терзания, на които философът е дръзнал да ги подложи, като им предлага да мислят и да разговарят по човешки, душевни и философски теми.

Точно към тая човешка порода принадлежат ония, които някога са поискали смъртта на Сократ. И това тогава са били хора от средата на учениците му, които се овладявали с все по-нарастваща омраза и желание за мъст, предполагам, най-вече затова, понеже са почувствали до крайна, екстремна степен крещящата си душевна ощетеност; понеже тук ощетеността дотолкова изпъква, е така значима, че може, от тази гледна точка, да се възмезди само със смъртта на оня, който те превъзхожда така и толкова, че сравнен с него си нещо като духовен пигмей. Аз лично смятам, че този изначален конфликт е нещо като движещ душевен, личностен и ценностен мотив на цялата човешка история; примерно най-вече по тези вътрешни и най-дълбоки причини комунистите са беснеели и са избивали всичко онова, което ги превъзхожда по своя личностен, душевен и духовен потенциал. Същото е било и в предишни времена, в които други душевни санкюлоти са тероризирали онова малцинство на духовните аристократи, безкрайно превъзхождащи ги, и то до степен, че са се успокоявали единствено когато са проливали кръвта им.

Впрочем, и Сократ, пък и други такива като него, истински благородници в един най-същностен, духовен и душевен смисъл, са посрещали с насмешка опитите на душевно ощетените да ликвидират до корен "крещящата несправедливост", убивайки оня, който ги е дразнел просто с това, че е нещо повече от тях; Сократ примерно не само ги удивил безкрайно, но и ги вбесил както никой друг когато заявил, че си отива съвсем радостен в смъртта, понеже добре знае, че тя не е страшна за ония, които са се занимавали приживе най-усърдно с философия, сиреч с шлифоване на изначално благородните си души, че смъртта за такива души е просто връщане в тяхната сияйна, обляна от духовна светлина родина и т.н. По напълно същия начин и до днес духовните пигмеи и ощетените в душевно отношение не само че се самоизяждат вътрешно от неудържима злоба и ненавист спрямо душите от, тъй да се рече, по-голям калибър, но и са готови на всякакви подлости, на безпределна завист, на какви ли не ексцесии, т.е. способни са с голи ръце да разкъсат човека, който е с такова силно духовно присъствие и излъчване, че сякаш не е от този свят, а е от един съвсем друг, безкрайно по-красив, възвишен, е от един съвършен духовен свят.

Така, надявам се, "отклонението" не беше излишно, защото трябваше да се пренесем някак и до гледната точка на ония, които са тъй несправедливо ощетени в душевно отношение, и то не как да е, ами още по рождение (извинявайте за римата, случайна е!). А сега да погледнем нещата от един по-друг ъгъл.

Думата "благороден" в смислов план съвпада, чини ми се, с думата "аристократ"; тази последната дума иде от гръцката дума "аристос", означаваща че някой е от благороден произход, сиреч, е "най-добър", т.е. е от елита; и също произлиза от думата "кратос", означаваща власт, сила, могъщество, водене, управляване и пр. Винаги в едно общество следва да има ако не "най-добри" и благородни, то поне "по-добри" - и те един вид по право следва да бъдат водачи на народа; възможно е да се случи обаче и така, и то съвсем не толкова рядко, водачи да са не най-добрите, а тъкмо най-лошите, спекулантите с настроенията на тълпата. И това в древна Гърция се наричало "охлокрация", а в днешно време се нарича "популизъм". Значи по начало ако водачи на общността не са най-добрите, именно, хора с души с по-голям духовен мащаб, тогава краят на нещастията на човешкия род просто няма как да настъпи. По тази причина Платон е смятал, че най-добра форма на управлението е аристокрацията, аристократичната, понеже демокрацията е склонна към израждане - и обикновено се превръща в охлокрация. У нас видяхме как се случи същото, като тук при това напоследък се получи симбиоза между охлокрация и олигархия, което и породи властващия и вилнеещия напоследък популизъм от най-нисша проба.

Искам още нещичко да вметна преди да се върна към същинската си тема и да отговоря на поставения в заглавието въпрос: за това в каква ситуация се намираме по отношение на благородството у нас. Става дума за това, че благородната душа, както се разбра, е някак си по-богата, по-надарена с душевен потенциал душа, тя един вид сякаш е помилвана от Бога (туй означава да си бог-ат в автентичния смисъл на думата!), или, другояче казано, такава душа излъчва едно великодушие. Сиреч великодушните хора, хората с "голяма душа", са тъкмо душевни аристократи, са благородни, а пък понеже, както видяхме, има някаква изначална връзка мужду "качество" на душата и нейната отдаденост на идеята за свобода, то по тази причина моя милост в книгата си УНИВЕРСУМЪТ НА СВОБОДАТА си позволи да нарече тия хора "аристократи на свободата"; щото пък, от друга страна погледнато, свободата е тази, която ни позволява да умножим и да преумножим всичко онова, което ни е дадено "по природа", по наследство, по рождение и пр.

Изначално благородният получава, примерно, наготово нещо като една искрица, от която после може - а, уви, изглежда, често и не може - да лумне буен огън, огъня на духовното творчество, на свободната личност, излъчваща най-ярко душевно превъзходство и прочие. Та значи, оказва се, благородните хора са великодушни, са с души от голям калибър, а пък тяхното великодушие с течение на времето не намалява, напротив, увеличава се; респективно следва да допуснем, че дребните, "малокалибрените" души може би отчасти могат с нещичко да възмездят и компенсират изначалната си обремененост, но едва ли могат да станат великодушни в един истински, субстанциален смисъл. Защото ако това е възможно, то ще е равносилно на чудо и стига да е възможно, аз мога да си го обясня само като случило се по Божие благоволение: само Бог може да подсили нечия душа така, че от душа с робски манталитет да израсте до нивото на най-прекрасен духовен аристократизъм, до толкова въодушевяващо великодушие и прочие. И това придобито благородство, според мен, е колкото по-ценно, толкова е и по-рядко; общо взето, в масовия случай, ощетените духом си остават такива посмъртно, докато пък духовният елит неизбежно завинаги ще си бъде едно нищожно малцинство, което и вещае недобри бъднини за нациите, в които ощетените духом не са били възпитани поне в някакво преклонение към ония, които ги превъзхождат.

Аз тук ще вметна, че нации като френската, немската, английската и много други такива по-издигнати нации, също особено пък американската, са били принудени да се приучат в живота и в опита си към един респект както пред личностното, така и пред духовното, душевното, пред умственото и прочие превъзходство. Нещо повече, аз тук бих могъл даже да формулирам като аксиома следното: колкото повече една нация е била приучена да зачита, да цени, да уважава личностно-духовния и умствен потенциал на по-благородните души и духове сред нея, толкова повече тази нация е станала по-развита, по-богата и по-просперираща. Понеже не си е позволявала най-глупаво и баламски да разпилява най-ценното, което изобщо притежава. Нации като нашата пък, в които се цени не личностното и душевно превъзходство, а душевната и личностната убогост и бедност, такива нации, освен че са склонни не толкова към един здрав индивидуализъм, а по-скоро към един най-пошъл колективизъм и към една нездрава комуноидност, също така са се самоосъдили и на вечна бедност, дребнавост, малодушие и прочие, както и на всичко останало, което логично и справедливо произтича от вече казаното.

Такива нации, следователно, ценят най-много не духа, не свободата, не достойнството, не ценностите от всякакъв, особено пък от по-възвишен род, такива нации ценят по-скоро домашната ракия (и нейната ниска цена, която ги води до нещо като емоционален делириум!), кебапчетата, пържолите, охранената свиня в кочината и други такива благинки, от които се разтапя в неописуема нежност масовото българско сърце.

Ето че успях да доведа нещата до неизбежните изводи от всичко гореказано. У нас не се ценят духовните неща неслучайно; у нас вирее неудържима простащина съвсем не сякаш по някакво Божие предопределение или прокоба, като наказание свише и прочие. Напротив, у нас всичко е дребничко, малко, мизерно най-вече затова, защото масовата българска душа е дребна, а пък тя е дребна и все повече затъва в дребнавостта си по причина най-вече на това, че съвсем не цени хората и личностите сред себе си, които са с души от един по-голям калибър, а именно, не цени благородните, истински богатите, излъчващите духовно и личностно превъзходство и пр. Това обяснява и такива широко известни неща като примерно това защо на българския казан в Ада няма пазач, който с вила ръга тия, дето си показват главата отгоре, защо също така българският гений е не друго, а тъкмо завистта, дори това защо сме най-бедни не само в Европейския съюз, но и сред доста страни и народи извън него, доколкото такива изобщо останаха в Европа. А също това защо нещо като "духовни водачи" у нас са не други, а Кондю, Азис, Устата, фолкпевачката Гюргя Цицоранска, чиито уста от силикон са станали подобни на човки, или защо у нас властват не други, а такива като Симеон, Дмитрич, Доган, Гоце, Бойко и прочие, и прочие.

Нещата у нас са така плачевни и объркани неслучайно, а коренът на всичко е в дълбините на българската душа, т.е. по-скоро в душите на българите, където ситуацията съвсем не е бляскава, напротив, съвсем е окаяна и трагична. А и поправянето от раните, които нанесе на българските души комунизмът, както изглежда, ще е един продължителен процес, особено като вземем предвид това, че комунизмът десетилетия насърчаваше най-лошите склонности в душите на българите, а също така и успя да изкорени и ликвидира всичко онова най-добро, светло, благородно, което все пак съществуваше преди да започнат изстъпленията му.

Оказва се, че коренът на нашите проблеми като нация се крие вътре в нас, в нашите души, в разпространената психология, в отношението ни към такива "вятърничави" и "ветрени" неща като ония велики ценности, които поддържат духовната сила и спойката на един здрав народ, т.е. духовната сила на напредналите, на богатите и на проспериращите народи. А ние ще продължаваме да пребиваваме в бедност и мизерия докато не осъзнаем, че основата на всяка друга бедност и мизерия е бедността и мизерията вътре в душите.

Другояче казано, докато масовият българин не се убеди в простата истина, че ако продължава да не зачита, уважава, подкрепя и насърчава най-издигнатите в духовно, душевно и личностно отношение българи, просто няма да престанат и бедите ни като популация, култура, страна и държава. Трябва да се разбере, че поврат към истински доброто ще почне да се случва у нас едва когато най-напред преживеем един най-същностен поврат към духовните неща, към ценностите на духа, доброто, вярата, красотата, свободата. Т.е. едва когато успеем да обуздаем по някакъв начин поне най-пошлите и банални материалистични склонности, които така жестоко вилнеят в душите на нашата твърде окаяна в духовно отношение и затова толкова по-многострадална българска нация.

Абонамент за списание ИДЕИ