Днес е събота и имам малко повече време, та да попиша малко
по поредицата за преживяното в ерата на комунизмо-социализма; последното, по-предишното есе от тази поредица беше ето това:
Фрагменти от преживяното в ранното ми детство. Ще продължа по-нататък, защото аз съм така: не се ли увлека по нещо, никога няма да го завърша. А, от друга страна, не обичам да оставям работата си несвършена. "Желязото се кове докато е топло!", изстине ли веднъж, иди го кови тогава. Затова да продължавам по подетия път.
В предишното есе разказах за някакви най-древни спомени, касаещи собственото ми детство, които се мержелеят някъде там, в дълбините на съзнанието ми, или, по-вярно, в дълбините на безсъзнателното в душата ми. Ний оттам, от кладенеца на безсъзнателното-несъзнаваното трябва да извадим нещичко, ако искаме да утолим своята жажда по миналото, по вече преживяното. Всичко, което сме преживяли, си стои някъде, вътре и дълбоко в нас самите, отпечатало се е там. Иска се просто известно усилие, та да успеем да го измъкнем - и да го представим пред умствения си взор. Пишещите, прочее, само това правят: бърникат в кладенеца на несъзнаваното, намиращ се в дълбините на душите им, и каквото успеят да извадят, ни го представят като свое откровение. Ала нищо, което вече не е в нас, не може да бъде изобретено и сътворено.
Но да оставя настрана тия философски нелепици. Да продължа да си върша работата, а именно, да ровя в дълбините на душата си, та да се добера до нещо отдавна забравено, което обаче трябва да оживее в текста ми.
Искам да кажа нещичко за семейството и за рода си. Та да очертая общия контекст, в който се развива животът ми тогава - в моето детство, а после и в моето юношество.
Баща ми, Бог да го прости, казваше се Иван, в ония години беше строител, правеше къщи на хората, предимно на циганите; в Долна баня в онова време циганите си направиха къщи, не живеят в коптори, както е по големите градове. Беше "частник", работеше на частно; е, работил е и на държавна работа, примерно, бил е и текезесар, и работник в горското стопанство (има една негова снимка, в която, той, горкият, с волове кара и тегли в гората трупи, дървен материал), и къде ли не още. Много-много не се задържаше на държавната работа, а виж, за частното, няма как, се държеше здраво - за да оцеляваме в ония трудни години. Вярно, че комунистите го гонеха заради тия негови "частни инициативи", заради "частничеството" му; тогава на такива хора изобщо не се гледаше с добро око, а пък държавата ги облагаше с огромни данъци.
Та баща ми си имаше вечни разправии с властта, ала не отстъпваше, нищо че "Партията" го обявяваше едва ли не за "безделник". Лятно време работеше по строежите на къщите на разни хора, вземаше добри надници (кажи-речи ако не 10-тина пъти по-големи от държавните, то поне 5 пъти по-големи), а пък зимно време, като паднеше снега - тогава, който знае защо, имаше много дебели снегове зимно време, не беше като сега, зими без сняг! - си почиваше в къщи до печката, с винцето, с пържолите, с всичко, което се полага там. Помня го приведен до печката на баба ми, пече семки, или картофи, или нещо друго, заедно с брат си Георги, Бог да го прости, също строител-частник, с когото обитавахме един двор, баба ми Цветана лежи на леглото, а двамата братя се греят до печката, а пък навън фъртуната вие ли вие. Аз като дете се навъртам около тях и уж чета книжките си; за отбелязване е, че от малък много обичах разните му книжки, не толкова учебниците, а предимно книжки. И третият брат, Костадин, също беше строител, ала по-рядко се хващаше на частна работа, той работеше в правенето на канализациите в Долна баня, стоенето под земята изглежда изпи силите му и почина сравнително рано; баща ми също почина на 58 години, след като се разболя и беше инвалидизиран. Но това стана по-късно, а аз сега говоря за значително по-ранни времена, когато братята бяха в разцвета на силите си.
Майко ми, Бог да й дава живот и здраве, тогава работеше в ТКЗС-то, а по-късно, като откриха шивашко предприятие за кожени изделия в Долна баня, започна да работи там; значително по-късно пък се прехвърли на друго място, а именно, стана готвачка в стола към урановия рудник, където плащаха малко по-добре. Много добре си спомням фишовете на майка си от онова време, като беше шивачка: обикновено заплата й беше към 90 лева, пълна мизерия. При това ги експлоатираха ужасно: огромни "норми", т.е. количество продукция, която трябва да произведеш, 8 часа наведени над машината, боляха ги пръстите, кръста, като капак на всичко дишаха замърсен с прах и фини космички въздух. На обед идваха да обядват по домовете си; почти на бегом, според това къде живее отделната жена-работничка, си идваха по домовете, за да нахранят децата си, а пък после самите те, с коричка хляб и бучка сирене, на връщане си дояждаха по пътя обратно към цеха. И леля ми Стоименка, Бог да я прости, работеше в същия цех като майка ми, двете сестри, за които ще пиша по-нататък - и за които вече съм писал на други места, те бяха тогава знаменити певици! - работеха заедно и си помагаха с всичко; бяха неразделни.
Сега тук не мога да описвам подробно разни история за моя род, но по-нататък, когато на всяко нещо му дойде времето, ще разкажа най-вълнуващото, което просто няма как да забравя. А сега-засега аз още съм дете, хлапак, който обаче много обича да се заслушва в приказките на по-старите, а най-много обичах да слушам разказите на бабите и на дядовците си. Тук е мястото да кажа, че единият ми дядо, баща на баща ми, е починал две години преди да се родя аз, тъй че за него нямам свои спомени, а знам за него само по разказите на други хора и по писаното за него в разни книги. Да, за него наистина беше писано в разни книги, предимно мемоари на разни местни комунистически величия и местни историографии; работата е там, че тоя мой дядо, Владимир, или дядо Владо, Бог да го прости, е бил един от учредителите на социалдемократическата партия тогава, БРСДП, бил е дои на учредителния й конгрес, а пък после дълги години е бил комунист, активно е участвал в т.н. "Септемврийско въстание", но по-късно, заради влошено здраве и заради нуждата да храни семейството си (той, прочее, е бил тухлар), се е отказал от политиката (въпреки че до края си остава член на БКП-то). Казвам това без никакво смущение, по-нататък ще разкажа и съответната история, за да се разбере защо е така. Прочее, нека все пак да кажа нещичко, щото зевзеците тук, в интернет, няма как, ще ме захапят като бесни кучета: "А, така значи, ти, антикомунистът, си имал дядо комунист, ясна работа!".
Да, дядо Владо е бил за времето си (природно) интелигентен човек, който се увличал по модните тогава комунистически "идеи", тъй да се рече. Наистина е участвал като делегат в разните му там най-първи конгреси на социал-демократите, а пък когато едната част от тях, именно т.н. "тесни социалисти", станали комунисти, и той с тях минал към комунизма. Когато идва времето на септемврийския бунт от 1923 година, дядо ми бил в първите редици, бил комендант на Долна баня, то тоя бунт продължил, както е известно, ден-два-три дена, а пък после дошла войската и ги изпоарестувала. И ето в тази връзка има една история, която, няма как, се налага да разкажа и аз тук.
Като ги арестували "фашистите", наште комунисти били бити колкото трябвало в ареста, а пък, според писаното в ония книги, ги били откарали на Черната скала в Чамкория, за да ги бутат оттам, сиреч, да ги убиват. Историята е истинска, но тук ще кажа и нещичко, което го няма в книгите, а съм го слушал от разказите на баба ми Цвета, на баща ми, на чичовците ми.
Главният комунист, който е подскокоросал долнобанци да се вдигнат на бунт в ония дни на 1923 г., бил един адвокат на име Кирил Лазаров. Който в ерата на комунизма по-късно стигнал до поста министър по времето на Тодор Живков. Аз лично тоя си го спомням, като дете съм го виждал, идваше една огромна черна "Волга" в центъра на Долна баня и от нея слизаше някакъв огромен старец с огромни ръце. По-късно на същия тоя още приживе направиха паметник в центъра на градчето, а пък същия тоя паметник моя милост, като кмет от СДС след 1989 г., бутна навремето, в ония първи паметни години на "прехода", поради което си спечели за вечни времена ненавистта на местните комунисти. Както и да е, сега да се върна около ония събития през 1923 г. И така, арестували местните червени бунтари, начело с тоя Кирил Лазаров и дядо ми Владо, и ги подкарали да ги бутат от Черната скала.
Малко преди да започне бутането от Самоков пристигнал съдия, в присъствието на който трябвало да стане екзекуцията. Види се, тогавашните "фашисти" повече са зачитали законността от комунистите, които след 1944 година си убиват ей-така, един вид за кеф или от злоба, което е все същото. Та значи съдията слязъл от файтона си и изведнъж, съзирайки дядо ми, рекъл:
- Я, Владо, а ти що дириш тука бе?!
Оказало се, че тоя съдия е близък родственик на дядо ми, чиито корен е от Самоков. Дядо Владо смутолевил някакви думи за оправдание, а пък съдията наредил тоя човек да го отведат встрани от редичката хора, на които предстояло бутане от скалата. Да, ама дядо Владо се заопъвал и рекъл:
- Не, не ща! Ако не отведете и ей-тоя човек (и посочил към Кирил Лазаров), не ща и аз да се помръдна оттук!
И бил упорит; не мирясал, докато не отвели встрани и приятеля му "Киро", както той го наричал. Аз не знам дали останалите ги бутнали от скалата, сега не ми се и проверява, от тая скала са бутали по онова време хора, пък и по-късно, след 1944 г., пак са бутали, тя е доста удобна за бутане на хора. Доколкото си спомням - сега не ми се прави справка в ония книги, те пък не са и с мен, в родната ми къща са - простили на всички, съдията наредил да ги откарат в участъка, може да са ги водили на скалата само да ги уплашат, там порядъчно ги набили, а пък после трябвало да платят парична глоба, та да ги пуснат. Представяте ли си, пуснали ги! И тоя същия Киро Лазаров, за който дядо ми така се застъпил, си платил бързо глобата, и изчезнал право в болшевишка Русия; дядо ми трябвало да стои още в затвора, щото нямал пари да си плати глобата. В Русия Кирил Лазаров учил, станал голям комунист, професор по икономика, бил все до вожда Георги Димитров, а пък като се върнали у нас след 1944 г., станал пак професор, а по едно време и министър - на финансите. Това трябва да е било някъде през петдесетте години на миналия век. И ето сега завършека на цялата история.
Дядо ми, казах, си бил в ония години до 1944 г. тухлар, за да храни челядта си. След 9-ти, понеже вече е стар, му дали работа като пазач, а иначе редовно го качвали по трибуните, понеже е един от основателите на "Партията" им. Но по едно време дядо Владо чул, че разни другари, заради това, че са били "активни борци против фашизма и капитализма", били получили хубави пенсии; той лично пенсия никаква нямал, понеже е бил тухлар-частник, и понеже вече бил болен, решил да иде при министъра, някогашен негов другар, съратник и приятел, та да му се помоли и нему да отпусне пенсийка. Влязъл при министъра, министърът му рекъл "О, Владо, как си, добре дошъл!", турил го да седне, попитал за за какво иде; той, хъката-мъката, изплюл камъчето, казал, че иде за пенсийка, щото нали борците били получили разни там пенсии. А министърът му рекъл:
- О, Владо, като те гледам, ти още си здрав бе, можеш да работиш, защо ти е пък на теб пенсия?!
Да, така отвърнал човекът, който той спасил навремето от бутане от Черната скала! Какво да се прави: на това му викат "комунистическо другарство". Рекъл му тия думи и го отпратил по живо, по здраво. Разбира се, дядото се ядосал, теглил му една и се върнал в Долна баня, където до смъртта си работи като пазач. Е, малко преди смъртта му все пак му дали пенсийка, на Министъра може да е проговорила съвестта, знае ли се? Но дядо ми скоро умрял. От тая пенсия се ползваше десетина годинки баба Цвета, която пък, понеже цял живот е била по бостаните, нагазила във водата, беше осакатена в краката, не можеше да движи краката си и ги влачеше, подпряна на два бастуна. От пенсията обаче ни черпеше редовно в бонбони "кръц-кръц" и с много хубав бял хляб, който ние, децата, й купувахме от фурната. Това е в основни линии тази история около приятеля-министър на дядо ми Владо. Чийто паметник моя милост бутна след 1989 г.: историята, тази стара присмехулница, си знае работата и в крайна сметка всяко нещо туря на мястото му.
От ония години също така помня огромните снегове, които падаха зимно време - не зная защо, но сега такива снегове почти не падат; а тогава цяла зима Долна баня си беше затрупана със сняг; така поне е останало в паметта ми. По Коледа ходехме по пъртините в снега за да сурвакаме по къщите, обикаляхме цялото село (Долна баня стана град едва в 1971 г.), къща не пропускахме, и всякъде ни отваряха. Тук-там ни даваха по някоя жълта стотинка, а на повечето места бабите ни даваха по някой орех или ябълка. Или парче от питка. Но ний на всичко бяхме доволни. Е, на-много се радвахме на стотинките.
В центъра на селото имаше един дядо, продавач на семки, пак "проклет частник", който, това няма да забравя, като дойде време за сурвакане, оставяше вратата на двора си отворена, всеки да може да влезе, и седеше в стаята си, а пък пред себе си беше поставил една голяма тепсия, пълна с всякакви монети; и на всеки даваше парички, а пък ний, децата, се съблазнявахме да минем поне още веднъж; е, по-нахалните минаваха по много пъти, а той, усмихнат, се подлагаше гърба, да го сурвакат, искаше да удрят силно, и пак даваше парички. Така аз си спомням тоя "гаден частник", а пък човекът продаваше само слънчогледови семки; прочее, по-хубави семки, така хубаво опечени, оттогава не съм ял.
Няма как да забравя и една такава случка. Обикновено на сурвакарите даваха по 5 стотинки, ако човекът, когото сурвакаш, ти е по-близък, можеш да се надяваш и на бяла паричка, примерно на 20 ст., на 50 ст., а пък щастливците получаваха дори по левче-два. И ние, децата, по тая причина, като напълнехме торбите си с бонбони, с ябълки и орехи, почвахме да подбираме кого да сурвакаме и ходехме предимно при тия, за които имахме надежда, че ще ни дадат парички. И така, отиваме с един мой приятел при неговия дядо, той ме води, и си представя как дядото му ще извади барем 50 стотинки, а пък аз във фантазията си представях, че ще благоволи да ми даде поне 10 или дори 20 стотинки.
Да, обаче отидохме, сурвакахме дядото, даже особено старателно му изпяхме и песента, дядото дълго се рови в някакви бохчи, бърка в разни чорапи, дето криел, явно, парите си, ний примлясквахме от нетърпение за разберем колко ще ни даде, даже ни се мержелееше, че може да ни даде истинска жълтичка, такова голямо ровене падаше, накрая дядото намери някаква кърпа, в чиито ъгъл имаше възелче, пълно с пари. Отвори го, обърна се с гръб към нас, за да не видим съдържанието на възелчето, рови доста време в него, накрая на приятеля ми, който му беше близък роднина, даде, представяте ли си, 2 стотинки, а на мен, като на по-далечен роднина, даде 1 стотинка! Представете си какви физиономии сме направили, тръгнахме си с пребити крака, а пък отвън дъщерята на тоя престарял дядо, също баба, ни попита какво ни е дал; като й казахме, тя почна да кълне изкукуригалия дъртак, и ни даде от себе си други парички. Тая история, кой знае защо, си я спомням най-отчетливо: може би е така защото съм сребролюбец, знам ли?!
Да спра засега дотук, че ми омръзна да пиша. Друг път ще продължа - живот и здраве да е. Ще трябва, като съм започнал да пиша за рода си, другия път да опиша рода си от страна на майка ми, там има още по-интригуващи неща, щото нейният баща, дядо Васил, Бог да го прости, беше една наистина колоритна личност и за него аз много ще пиша. Заслужава си. Защото тоя човек ми оказа огромно влияние. Длъжен съм да опиша какво той представлява за мен.
А днес почти нищичко не можах да кажа, ама се иска търпение. Не трябва да бърза. Малко по малко и ще ви покажа как се е живяло тогава. На мен ми се иска да опитам да пресъздам една по-жива картина, ама пусто като нямам умения за писателстване, ще трябва да се задоволите с моите тромави текстове. Ако пък не ви се чете, здраве да е, на всички човек не може да угоди. И вземете предвид, че все бързам, та затуй текстовете ми са така рошави и неугледни. А пък проблемът си е ваш, че ме четете...
Започнах да чета книгата Опитомяване на революцията, изпратена ми от г-н Петър Каменов от Монтана. Книгата е написана от американеца Джералд Крийд, а издателят е изд. Апострофи. Като прочета книгата, ще опиша впечатлението си. А ето сега краткото й представяне в Мрежата:
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. 
