Станали сме нация, съставена предимно от паразити и помияри, но има надежда да се оправим - ето как...

Замислям се напоследък за някои неща и ето, тази сутрин ми се иска да споделя мислите си; струва ми се е важно това, за което ще стане дума. Важно е, понеже ни казва нещо за това какви сме ние, българите, каква е истината за нас самите. А, знайно е, тази е една от основните, неизменните теми на този блог. Истината за това какви сме не бива да ни е безразлична, понеже от нея зависи много, да не кажа всичко.

Ще тръгна от няколко, така да се рече, емпирически факта, на които толкова залагат социолозите. Изобщо не претендирам за количествена представителност на моите обобщения и заключения, но за психологическа и за логическа достоверност претендирам. Смятам също, че всеки от нас, живеещите на парчето земя, наречено България, може да потвърди констатациите ми, стига да има едно качество: елементарна честност. Казвам това, щото някои предпочитат, водени от патриотични подбуди, лъжата, а не горчивата истина за нас самите. Та ето за какво става дума.

Тръгвам от факти от битието на един мой съсед. Ето неговата многозначителна история. Когато дойде демокрацията, той работеше в един от "социалистическите индустриални гиганти" в Пловдив, обречени обаче на неминуем крах в условията на капитализъм. Е, в един момент съседът ми беше съкратен и стана безработен. Мисля, че мина година-две, в които сякаш работеше на други места, но в един момент ежедневието на този човек започна да минава по следния начин: става сутрин, слиза в близкото кафене да си пие кафето и да прочете вестника. После по цял ден се мотае из квартала на приказка с тоя-оня. Когато сянката дойде пред блока, той изважда маса и сяда току-до входа. Донася шах, табла, карти и с приятелите си почват да играят. Привечер, на икиндия, някоя от жените донася салатка и ракийца и нашите херои, както си му е редът, удрят по някой и друг литър шльокавица. С червено като рак лице, яко подпийнал, с последни сили нашият герой в късна доба довлича морни мощи и се стоварва в леглото си. И захърква като болгарский титан. Блокът ни е панелен и всичко чувам. Такива работи.

Така минават ден след ден за тоя човек. Така той живее. Вече повече от 15 годинки. Както изглежда, така и ще мине животът му. Децата му отраснаха (има двама сина), а той си прекарва дните пред блока, на масичката. Щом пукне пролет, излиза там, а зимъска се крие по опушените кафенета наоколо, където пак млати карти. Да, така живее тоя човек. Питате: как се изхранва тоя... паразит, тоя... помияр, кой го издържа ли? Ще ви отговоря ей-сега. Типична история е неговата. Ето как.

Години наред жена му работеше на какви ли не места, той има работлива жена, която го издържа, която не остава без работа, а нищо чудно да работеше на две-три места, не знам, не ми е работа и да любопитствам. А нашият герой се криеше в годините зад табелата "безработен" и лентяйстваше. Ще каже някой: грозно е да пишеш така за съседа си. Да, ще отвърна, но не се знае за кой от съседите си пиша така: с тоя начин на живот са неколцина. Те именно са си и компанията за карти и табла. Но да не се отклонявам.

Когато дойде жанвиденовата криза и всичко рухна, тогава жената на моя съсед тръгна за гурбет в чужбина. Не зная къде работи, но ето, вече много години е нейде по света. Яко се блъска. Не зная в коя точно държава работи, чувал съм разни слухове, но това не е и съществено. А многопочитаемият й съпруг се прехранва, като ходи до "Уестърн юниън" и взема банкнотите еврА, които работливата му жена му изпраща. С тия пари израснаха и синовете им. Единият даже замина при майка си и той да работи. От само себе си се разбира, че комшията-паразит вече е още по-добре. Той пази къщата и за това му плащат. Неговата работа е да дреме пред входа и да млящи салатка, прокарвана с люта ракийца. А сега ми кажете познавате ли и вие такива хора, чиито живот тече горе-долу по същия начин?

Аз лично познавам още такива. Немалко. Е, има разни вариации. Примерно такава: и бащата, и майката са в чужбина и бачкат яко. Бабата отгледа децата. Момичето се ожени и се пропиля нейде, остана синът. Той години наред живее с паричките, които мама и тате му пращат. Никаква работа не подхваща туй момче. Скъсва се от купони. Морен труженик на фронта на чалга-купоните. Е, уж се води студент, ала студенстването му явно ще бъде вечно. У нас всички млади са студенти колкото да се води, че уж нещо правят. Та нашият герой не слиза денем от колата си. От кафене на кафене - и така цял ден. Вечер в чалготеки. После с моми - купон в апартамента. И така всеки ден. Няма събота, няма неделя, няма понеделник. Никаква работа не подхваща.

Прочее, това явно му е работата: професия паразит. Е, безработен бил, студент бил, не знам си какво. Така казва момчето като стане дума какво работи. Мама и тате го издържат. Вече отива към 30-те. Живот-мечта си живее туй момче, да не са му уроки! И други такива познавам. Тук описвам характерни случаи на съседи от двата апартамента, в които съм живял, щото преди няколко години се преместих от един апартамент в друг. Но да оставим конкретните случаи, че май много клюкарско прозвуча това, което написах дотук. Хайде сега да поразсъждаваме "по принцип".

Повече от милион, милион и половина, ако не и два милиона сънародници емигрираха в тия години на преход. Те са някъде по света, там работят и живеят. Да, но останаха към 7 милиона българи тук, в старите предели на отечеството (щото при това положение България е пръсната по целия свят, щом има български градове или "колонии" къде ли не из Америка, Европа, Австралия, Азия!). Но думата ми е за тия, дето останаха. Няма начин, при два милиона емигранти, кажи-лечи от всеки род или дори семейство да няма емигрирали по един-двама, че и повече. Не само че няма начин да няма, но положително има. Е, тук-там в някое семейство може и да няма, но във всеки род има, и то немалко емигранти. Тия работят и пращат на близките си, останали тук, парички. Немалко парички. А пък тия близки с тия парички тук живеят, преживяват криво-ляво. Е, може и да работят и те тука, ала за символични заплати от 300-400 лева, колкото да си плащат сметките по бита, обществения транспорт и по една баничка сутрин. Ако не са работещите по чужбина и техните парички нацията ни ще измре от гладна смърт. И какво се оказва в крайна сметка ако погледнем на ситуацията глобално? Ето какво. Няма да спестя нищо. Ще бъда пределно честен в обобщенията си.

Ние сме станали нация от паразити. И от помияри. Паразитиране е да чакаш жена ти, работеща в чужбина, да те издържа толкова много години, а ти да си пиеш ракийката и да си млящиш сладко-сладко салатката. Или мама и тате да пращат еврата, а пък ти, невръстното синче, да изнемогваш по баровете и да се чудиш как да им видиш сметката. Да има някой балък, който работи в чужбина, да се трепе се там, а пък ти да паразитираш за негова сметка, се е превърнало дори в наше време в нещо като живот-мечта, в нещо като идеал за съществуване, така характерен за нашето време. Кажете, наистина, има ли нещо по-хубаво от това всеки месец да получаваш от чужбина хубаво миришещи банкнотки, а пък после да си щракаш с пръсти и да се вихриш на купона цял месец?! И после пак и пак. За да нямаш морални скрупули почваш да се наричаш "хроничен безработен", да, на теб кризата ти е виновна, че си паразит, и това оправдание да ляга в основата на съзнанието ти, че си в правото си да паразитираш. Така живеят немалко българи, и то от години. Ето, статистиката дава данни, че не знам си колко милиарда суха пара пращали били емигрантите от чужбина на своите нещастни бедни и безработни роднинини тука, из пределите на свидното ни отечество. Дето някои се виждат в чудо как по-пичовски да пръснат парите на мама и на тате. Или на дядо.

Не завиждам ниому, то пък за какво да завижда човек на такива нещастни помияри, дето не схващат унижението да живеят така. Само се опитвам да обхвана проблема по-пълно. Даже, като мисля върху тоя проблем, чини ми се, открих и спасителното решение на българската трагедия. Да, открих изхода от вечните ни кризи и проблеми. Ето какъв е той. Ще го адресирам към тия наши сънародници, които работят и живеят в чужбина и които, раздирани от носталгия, не жалят пари да пращат на бедните си роднини тука. Ето какво искам да им кажа:

Ало, спрете да пращате пари! Нищичко не пращайте вече, престанете с тия пари! На никому не следва да се дава наготово нищичко, особено ако е прав, жив, здрав и пр. Вие сте виновни за това, че близките ви са станали помиари и живеят като паразити - понеже им пращате тия пусти пари! Вие също така сте виновни за това, че икономиката ни е във вечна криза. Престанете да пращате пари и да видите как България за кратко време ще се възземе. Като нямат какво да ядят, вашите близки ще се поразмърдат и ще си намерят работа, непременно ще го сторят! И икономиката ни ще потръгне. А докато продължавате да пращате своите пусти пари, тук ще продължава да е мъртвило. И калпазанлъкът из Отечеството ни ще продължава да е на такива космически висоти. Разбрахте ли ме сега? Вие вредите на близките си, вие ги развращавате, вие сте причина те да деградират като личности и да пропаднат до нивото на помияри с тия ваши пари, които им пращате! Анадъмо? Престанете да пращате повече пари - за да не продължавате да вредите на Отечеството си и на човешкия матрьял у него! Ако сте поне малко патриоти, ако поне малко обичате България, спрете да пращате повече пари!

Това исках да ви кажа. Пък вий ме разбирайте както си искате. Бях длъжен да ви го кажа. Смятам, че ви казах нещо умно, пък вий ме мразете и презирайте ако искате. Да се пращат пари за "живот", сиреч да паразитиране, за помиярстване, е престъпление! Е, ако имате толкова бол пари, вземете спонсорирайте някое културно начинание ако искате. Примерно, не е престъпление някой да даде нещичко за оцеляването на списание ИДЕИ. Това може. Вий от това, дето може, дето бива, дето е похвално, се пазите като дявол от тамян, а за това, дето не бива, без да мислите, пращате ли пращате пари. И вий сте си българи де, то, казват, българинът, дето и да отиде, си носи българщината със себе си - тя е неделима от него.

Но хайде да спра дотук. Мисля, че казах и написах главното. Ако някой ме чуе, добре, ако не - майната ви, проблемът си е ваш. Е, и наш, на всички е, ама какво да се прави, ний, освен да си пречим един другиму, освен да си вредим взаимно, друго изобщо умеем ли?

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя.

Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.