У нас, ако изключим формалната спецификация на училищата - езикови, професионални, реални и пр. гимназии - и също така адресите, на които се намират, всичко друго в тях, оказва се, е съвсем типово, стандартизирано, еднакво, т.е. отговаря на общия калъп, в който ги е натикала образователната бюрокрация, сиреч, Министерството. А това така не трябва да бъде, разбира се. Ето че възниква въпросът: как, по какъв начин всяко отделно образователно учреждение (училище) може да придобие свой отличителен облик, но не в несъществените подробности, а в най-същественото, именно насоката на образователно-възпитателната философия, стратегия и политика, която то е избрало?
Другояче казано, въпросът може да прозвучи така: как може да се индивидуализира (на ниво училище) образованието у нас, как може да стане така, че между училищата да възникнат значими различия, което пък ще означава, че те ще могат да задоволяват различните образователни нужди също така на различно ниво и с различно качество?
Май не се изразих достатъчно ясно. Ще опитам инак, като се опитам да изляза от клиширания официозен език, който съвсем не позволява, както забелязвате, да се изрази едно по-необичайно по смисъл съдържание. Ето как възнамерявам да сторя това. Ще опитам да опиша и представя идеята си съвсем конкретно и детайлизирано.
Когато у нас се провежда конкурс за директор на училище кандидатите са длъжни да представят "концепция и програма за развитието" на съответното училище. Разбира се, ако някой кандидат дръзне да прояви прекалена оригиналност в разработването на този документ, в който да вложи свои по-нестандартни, новаторски, творчески и нетипови виждания, разбира се, той по този начин сам ще отреже клона, на който е стъпил. Разбира се, комисиите, които назначават директорите, са съставени от бюрократи, които съвсем не толерират "прекалените новаторства" или "творческия радикализъм" в това отношение, по отношение на това как бъдещите ръководители възнамеряват да придадат конкретен жив облик на съответното образователно учреждение. Естествено е също така, че у нас никой не се интересува от мнението на потребителите на тази услуга, на която държавата е сложила пълен монопол, именно гражданите, родителите, учениците, хората; не, тях никой за нищо не ги пита. Никой за нищо не пита и учителите. Бюрокрацията е узурпирала цялата власт, нейното всевластие е абсолютно. Ето защо нещата съвсем не вървят, ето защо типовото държавно образование у нас катастрофира по всички линии. Ето защо и "реформа" в тази сфера у нас няма и не може да има. Ето защо ще продължаваме да бъдем бедни, защото всичко в едно общество и в една страна зависи от качеството на човешкия фактор, т.е. от качеството на образоваността на личностите, които състовят това общество или тази страна.
Сега тихомълком в Парламента се приема нов пореден "революционен" закон за училищното образование, натрапен ни от вездесъщата бюрокрация - и то в условията на тотално и пълно безразличие на абсолютно всички в тази страна. Сами си правете сметка до какви "качествени промени" ще се стигне щом ситуацията е така плачевна: на никой сякаш у нас не му пука за качеството на образование на собствените му деца! Рискуваме да се покрием за вечни времена с неизмиваем позор защото такова безразличие към собственото бъдеще е престъпно! Както и да е, да не се отклонявам от темата си, щото пак зареях в небесата...
Идеята ми е да помислим заедно: може ли в дадените условия на всеобщо безразличие на абсолютно всички и в също така намирайки се под диктата на всевластната образователна бюрокрация и нейните неоспорими предписания, приели формата на закон, та може ли в тия толкова тежки условия да бъдат направени все пак някакви насъщни промени по места? Има ли известно поле за разгръщане на инициативата отдолу на тия, които са заети с правенето на продукта образование, именно младите хора, учителите, образователните мениджъри на най-ниското ниво, на ниво училище? Защото е добре известно, че ако нещата не се раздвижат отдолу никаква промяна не може да се случи - дори и отгоре да почнат "да спускат" най-гениални и революционни предписания. Реално, в самия живот, в самото непосредствено правене на нещата ако не започнат да се случват някакви новаторства и инициативи, увличащи участващите в правенето на собствената им участ и съдба, то никакви значими промени, никакво подобрение не може да настъпи, напротив, мъртвината ще продължи да излъчва трупния си дъх. Апатията на "тия там долу", дето всекидневно се мъчат нещо да правят, именно учителите и учениците, вечните жертви на бюрократичната тирания и на административния произвол, е условието, което зачерква всяка една възможност някаква промяна да започне, камо ли пък да се осъществи. А че цари пълна апатия у нас точно в тия среди е безспорно, ако изключим тук-там няколко блъскащи се в бюрократичните стени глави (на хора като мен), които се опитват нещичко да правят, ала съвсем не са подкрепени от никой.
Напротив, даже биват обявявани за "народни врагове", за врагове на идилията на системата; прочее, да, така е, аз съм решителен враг на тази идилия. И затова съм довел нещата до това положение: знаете, тия дни ме наказаха най-сетне в училището, в което работя, с така мечтаното от някои ръководни другари и предимно другарки дисциплинарно наказание "предупреждение за уволнение"; казвам това не за друго, а за да се разбере, че не пиша тия неща от позицията на страничен наблюдател, напротив, аз съм активен и деен участник в това, за което си позволявам да имам свое лично и оригинално виждане и разбиране. Което не се страхувам да изявявам навсякъде където се намирам. Мили очи ни бюрократите не съм правил никога и няма да правя и занапред. Напротив, естественото състояние на моите отношения с тях е състоянието на вечен конфликт и дори на война. А във войната има жертви. Много пъти, да не кажа постоянно, аз съм бил жертвата, но това не е съвсем сигурно дали ще бъде така винаги. С Божията помощ, надявам се, все в нещичко и да успея. Аз за себе си лично нищо не ща. Правя всичко по съвсем идеални подбуди: моя милост е философ, т.е. нещо като "бяла врана" или дори като бяла лястовица, т.е. съвсем странна птица съм. Е, вярно е това, че една-две птички пролет не правят, но в човешкия свят всичко започва все пак от идеите на отделни хора...
Пак се отклоних, но темата ми, така поставена, както, надявам се, забелязвате, се очертава да е грандиозна. Дайте обаче да мислим по-конкретно. Та как наистина на ниво училище могат да се очертаят някакви по-съществени промени в типа образователна политика и стратегия, която това учреждение съвсем съзнателно прилага - с оглед постигането на някакви по-особени цели? Ето какво вкратце мога да кажа по този въпрос.
Да се залага на "новаторските революционни идеи" на началството, сиреч, на директорите, простете за израза, е съвсем умряла работа. За директори управляващата бюрокрация според канона на системата избира обикновено най-послушни, изпълнителни, при това близки на властта посредствени индивиди, за които единствената цел е да се задържат по-дълго време на директорския пост. А това става с послушание, не с някакви значими, опази Боже, промени, които при това да разбунят "стадото". Директорът трябва да е пастир на едно блажено преживящо и дремливо стадо. Да, често става точно така: всички дремят и идилията е на висота. Всички пеят дитирамби на началството. Но има един фактор, който тази идилия трудно може да овладее: и това е всекидневната отчаяна съпротива на младите хора, на учениците. Те се бунтуват, пък макар и несъзнавано, всекидневно и по абсолютно всички линии. Директорите и учителите (учителките, щото мъже-учители почти не останаха в нашите училища) пък обикновено се изживяват като цербери (да не кажа кучета и кучки; употребявам по-възвишена все пак дума!), които с друго не се занимават освен да потискат обикновено глухата, ала неотстъпчива всекидневна съпротива на най-онеправданите "народни маси", именно учениците. (Студентите у нас вече изобщо за нищо не се съпротивляват, там бюрократите успяха да ги превърнат в безропотно пасящо и преживящо стадо; такова е моето впечатление, дано да греша, ама не вярвам!) Най-значимия фактор за съществуването на някаква надежда е този: всекидневната съпротива и бунта на учениците, на младите хора; макар и неосъзнати, те се противопоставят на всичко - и именно заради тяхната съпротива системата за тотално обезличаване, каквато е българската посткомунистическа образователна система, е блокирала и върти на празни обороти. Та този е факторът и залогът за някаква все пак възможност нещо да се промени.
Да се заложи на "ръководния кадър", именно на директорския, за някакви по-свежи идеи за променя, следователно, е пълен абсурд, нищо че те по начало, според представите на бюрократичната система, трябва да са двигателят, генераторът на ново съзнание и идеи. Умряла работа е това да чакаме директорите да генерират някаква нова и по-радикална идея, то е същото от умрял да чакаш писмо. Директорите имат една-единствена мисъл и мотив: оцеляване, оцеляване и пак оцеляване; и "приземяване", и приклякване, и снишаване, та белким ни отмине всяка възможна буря. Главното е началството от тях да е доволно, всичко да е спокойно, мъртвината и агонията да са на висота, пък ако ще работите да идат хептен на поразия. Съобразно това и сред подчинените, именно в средата на т.н. "учителско тяло" се ценят тъкмо изпълнителните, подкрепящите директора във всичко, приближените му, тия, които нищо особено не искат, а се мъчат само да блаженстват чрез подмазване, чрез лицемерие. Напомням: тук говоря за психологическата атмосфера, която цари в средите на съсловието на възпитателите и учителите на твоите деца и внуци, безхаберни ми драги български еснафе! Не за друго говоря, а точно за това. Няма ли поне малко да се замислиш и дори стреснеш?
Ако някой отделно взет "екземпляр" сред учителите в тези отчайващи условия дръзне да направи нещо ново и необичайно, той мигом бива възприет като скандалджия, като ненормален, като вреден елемент, рушащ идилията, разтърсващ статуквото, застрашаващ блаженото трупно разложение на системата, в което, както знаем, най-доволни са тъкмо червеите - и мухите! И, респективно, такъв "вреден елемент" трябва мигом да бъде отстранен - щото ако бъде оставен да "своеволничи" и да "руши", той именно застрашава статуквото, блаженото вегетиране и... чакането на пенсията! Общо взето в нашите училища учителите стискат зъби и чакат пенсията, заветната пенсия; за жалост, в тия нечовешки условия мнозина изобщо не я дочакват пустата му пенсия. Но това пак е отделна тема; но е и щрих към общата картина, който бях длъжен да мацна с четката, щото искам ако не всичко, то да кажа поне най-главното.
Разбира се, че така не трябва да бъде. Намираме се в XXI век и сме страна от Европейския съюз! Повтарям, от Европейския, не от Съветския съюз, както, според казаното по-горе, човек може да си помисли. Ни на йота не сме мръднали от разложението на системата, която наследихме от комунизма в тия 23 години "преход", "промени" и "риформи"; все сме си същите, каквито бяхме в славните тодорживково-комунистически времена; абсолютно същите сме; това и обяснява милата носталгия, с която мнозинството си спомня за ония блажени времена, в които разложението беше така повсеместно. Да, промяна няма и не може да има, но... трябва да има, иначе ще измрем като нация! Не казвам силни думи, опитвам се да загатна истината. Това е горчивата истина: ще измрем като племе и народ ако не се стреснем и не се събудим. Гибелта е надвиснала над нас. Точка. Спирам дотук.
Връщам се на темата си отново. Училището трябва да е една жива демократична общност, в която се чува гласа на всеки. Всяко конкретно училище трябва в съвременни условия да е такава жива демократична общност, и то не на думи, не на хартия, а на дело, реално, практически, в точния и пълноценен смисъл на тия думи. Затуй във всяко училище трябва да започнат незабавно широки дебати с участието на родители, учители, ученици, граждани, абсолютно всички заинтересовани в съответната конкретна общност (град, село, квартал и пр.) относно облика и насоката на развитие на даденото учебно заведение. Ето че най-сетне се доближих плътно до онова, което ми се искаше да кажа от самото начало. Става дума за това как да се изработи конкретна жизнеустойчива философия, политика и стратегия за развитие на всяко едно конкретно училище, а не изобщо и по принцип. Всички участващи в тия дебати по най-демократичен начин трябва да стигнат до общо убеждение какво именно искат, какво според тях е нужно, какво се стремят да постигнат, а също така и как да го реализират, по какви пътища могат да се движат към него. Аз, примерно, пишейки сега този текст решавам да изляза с такава инициатива в моето училище, в училището, в което работя вече повече от 12 години: ПГЕЕ-Пловдив.
Нали си спомняте, това е същото училище, за което предложих да си избере за патрон Стив Джобс? И се вдигна шум, пък после всички забравиха. Мен администраторите ме фраснаха по главата, хората около мен се уплашиха, да, ама аз не мирясвам; няма и да мирясам. Трябва наистина спешно да ме уволняват щото докато съм там работите няма да се успокоят, идилията е решително застрашена. И ето какво смятам да предложа; решавам да не пиша общо, а ще пиша за моето училище оттук-нататък, пък всеки, който чете текста, да си прави изводи за това как стоят нещата по принцип, какви също така могат да бъдат за неговото училище и пр. Прочее, сега решавам да изпратя този текст на моя отдавнашен приятел г-н Министъра на образованието, младежта и науката Сергей Игнатов, който ми е състудент от Санкт-Петербургския университет, учили сме по едно и също време и сме живели в едно и също общежитие години наред. Да, непременно ще му го изпратя. Да си го има моето изложение. Да си го тури ако ще в най-отдалеченото чекмедже, или ако ще да го хвърли в кошчето, аз пак ще му го пратя. Добре, да пристъпя най-сетне към най-важното, към което се движех до този момент; ще се постарая да бъда кратък щото вече ми е писна да пиша; ето го това най-важно:
Според мен в демократичната общност на ПГЕЕ-Пловдив трябва незабавно да се проведат разгорещени дебати по следните въпроси, по които следва да се стигне по най-демократичен начин до приемането на истински разумното и потребното; ето и самите въпроси, по които следва много да се мисли, аз тук решения няма да давам, а ще се задоволя с формулирането само на въпросите:
1.) На какво ще заложи в своята философия, стратегия и политика нашето училище: предимно на формирането на пълноценни личности и подготовката им за динамичния съвременен живот, предимно на високата и качествена теоретична и практическа подготовка на младите специалисти, предимно на създаването на благоприятни условия за личностен, професионален и граждански растеж на младите или предимно... на какво друго? (Допускат се, разбира се, всякакви предложения и идеи.) Като се отговори на този въпрос и се избере главен приоритет - а той е тъкмо въпрос за избор на водещ приоритет! - на тази основа могат да се поставят още много други въпроси, примерно:
2.) Какво трябва да направим че да се засили личностното, нравственото, духовното възпитание на младите хора? На креативността, на развитието на творческите заложби на младите ли ще заложим - или ще заложим на "трупането на знания", на простата информираност? Многознайковци ли искаме да са нашите ученици или искаме да са творчески, самостоятелно мислещи личности, уверено предоляващи сложните проблеми на живота?
3.) Какви са ефективните методи за насърчаване на развитието на младите в тази най-съществена насока? (А че е най-съществена е априори известно: дори и да си много добър специалист, да си много учен, знаещ и образован, ако като личност си един боклук, какво от това, колко тогава струва цялото ти образование, цялата ти ученост и цялото ти многознайство?!)
4.) Ако родителите знаят, че в нашето училище акцента се поставя върху формирането на пълноценна, а не на едностранчиво развита и ощетена личност, дали ще подкрепят една такава стратегия - или ще се противопоставят? А самите млади хора, учениците какво ще кажат?
5.) Подготвен ли е учителският състав за изпълнението на една такава предимно нравствена мисия, умеят ли учителите да въздействат ефективно върху личностното и нравственото укрепване и развитие на младите, или, да признаем, сме съвсем безпомощни в това отношение? Защо не работят, защо са все по-неефективни ония прийоми, които масово се използват? А запознати ли сме с новостите в това отношение, с новостите на световната съвременна психология и философия на личностното развитие и укрепване?
6.) Защо (мнозинството от) младите не искат да учат, защо са така апатични, защо са така отвратени от ученето, дали пък това не е резултат на прилагането спрямо тях на остарели, отречени от времето подходи, методики, дидактики? Запознати ли сме с най-новите и съвременни подходи за ефективно и всестранно обучение и развитие на личностния потенциал на младия човек?
7.) Защо сред младите хора има такива, които са способни на крайно арогантно поведение, на недисциплинираност, защо ситуацията с дисциплината е така тежка, защо обикновено липсват елементарни човешки условия за пълноценен учебен и възпитателен процес? Защо не успяваме да намерим панацеята за решаването на този толкова тежък и остър проблем? Какви са предложенията на самите ученици за подобряване на ситуацията в това отношение - защото потърпевшите най-вече, в крайна сметка, са тъкмо те? А какви са вижданията на самите учители относно средствата за решаването на този невероятно тежък проблем, от който зависи всичко? А как родителите виждат нещата, какви са според тях пътищата и средствата в училището ситуацията да се подобри в това отношение? Има ли администрацията някакво виждане - или на нея съвсем не й пука, щото тоя проблем не бил неин, а на... учителите?! ("Някои, Грънчаров, се справят и в техните часове има отлична дисциплина, а други не се справят и в часовете им цари хаос; защо е така, отговори си сам, опитай се да разбереш къде е разковничето?! Затуй аз ще уволнявам тия, дето не се справят, и ще награждавам и толерирам ония, които не занимават администрацията с проблемите си! И т.н.")
8.) Какви следва да са принципите на т.н. "кадрова политика" на ръководството? Може ли ръководството да я обоснове и да каже примерно защо са толкова толерирани някои приближени на пенсионна възраст, и защо много често на вакантни места се избират съвсем неподходящи, но за сметка на това "наши" хора? Може ли самата колегия и дори родителите, пък и, защо не, учениците, да бъдат питани какви учители искат да бъдат назначавани в нашето училище? На какъв тип учител ще заложим: на изпълнителния формалист и педант или на учителя с творчески дух и с най-човечен подход към работата си? На авторитарият тип даскал ли ще заложим, който "няма никакви проблеми в час", но за сметка на това постоянно потиска и стресира личността на учениците, или ще заложим на демократичния, на либералния тип учител, в чиито часове, вярно, може да има шум и хаос, но то е щото младите по начало са твърде импулсивни и имат жестока потребност от изява, която училището, уви, постоянно потиска?!
9.) Как да постигнем в нашето училище реализацията на идеята за една пълноценно живееща, динамична, свободолюбива и демократична общност? Можем ли да превъзпитаме ръководството на училището в това, че такъв един подход на организация на отношенията е спасителен - понеже е съвременен и отговаря на нуждите на всички, и на учителите, и на учениците, и на общността като цяло? Как да въздействаме на ръководството, та да го принудим да се откаже от авторитаризма си, от склонността към управление чрез интриги, толериране на приближените и на най-преданите, от невъзприемчивостта му към новостите, от административното му рвение, от формализма му, от това, че не понася критики, а предлочита само да бъде ласкано, хвалено и пр.? Има ли някаква надежда това ръководство да се промени в позитивна и отговаряща на нуждите на училището посока, или трябва да си отиде, та да даде път на хора, които изповядват една съвършено друга управленска философия, отговаряща на нуждите на самото време?
10.) Каква е политиката на доходите на работещите в нашето училище, прилагана от ръководството? Справедливо ли се разпределят средствата по т.н. диференцирано заплащане? Разумно ли се използват средствата за квалификация и преквалификация на персонала? Организирането на безплатна двудневна екскурзия из страната с преспиване и еди-колко си закуски и банкети с поканването про форма на лектор, приближен на ръководството или на инспектората само и само "за да се усвоят едни пари", които са отредени именно за смислена квалификация, дали е разумна политика в това толкова важно за качеството на обучението отношение? Как наистина разумно и справедливо могат да бъдат разпределени тия средства, та конкретни нуждаещи се хора да си повдигнат на дело квалификационното ниво, а не да се даде на всички по равно и на калпак, а пък парите да бъдат "усвоени" чрез изяждане и "една екскурзийка за малко разведряване", щот "И ний сме заслужили да се облажим, и ний сме хора, я!"?
11. И така нататък, в тоя дух, могат да бъдат обсъдени ред жизнено важни, направо съдбовни за бъдещето на училището ни въпроси. Много са въпросите, на които трябва да се търси честен отговор в една съвършено открита дискусия. Аз тук не мога да изброя всичко, не тази е и моята цел.
Аз говоря обаче за коренна промяна на стила и методите на управление и самоуправление на нашата училищна общност. За сведение на някои администратори искам да кажа, че България от много години се опитва да бъде и да се развива като демократична страна. Това означава, че демокрацията трябва да е душата на всички жизнени сфери, особено пък на една такава най-важна сфера, каквато е образованието, явяващо се сърцевина на духовния живот на страната. Не можем да сме демократична и съвременна европейска страна ако не се забелязва демокрация конкретно в нито една сфера на обществения живот, ако липсва даже и настройка за един такъв стил на живот, защото демокрацията наистина в демократичните общества е стил на живот, да не говорим, че тя е и начин на мислене. Също така е и начин на действие, на реагиране спрямо проблемите. А всичко във всяко едно отношение в обществата започва там, където е началото на всички начала: училището. И семейството е едно такова начало, но и училището е такова начало. И двете начала трябва да си взаимодействат за постигането на общите цели. А пък държавата не трябва да им пречи, а пък паразитите-администратори не трябва да виждат своята задача в задушаването на всеки повей на свобода и на личностност в българските училища. Така мисля аз, така аз виждам нещата. Още много може да се каже, но за днес казаното е предостатъчно.
Ще завърша малко по-необичайно. Ще дам един пример, нищо че съм философ и добре зная, че с примери нищо не се доказва; не се доказва, ала се илюстрира. Ето моя пример, който говори много.
От много години в нашето училище ръководя един ДИСКУСИОНЕН КЛУБ на ученици и преподаватели, в който по идея се събират най-добрите, най-интелигентните, най-елитните ученици, ония ученици, които обикновено са твърде самотни в условията на царящата наоколо простотия и скука. Които са и най-ощетени, щото, ако не знаете, у нас нещата са устроени така, че най-ощетени са най-талантливите, най-способните, а пък най-облагодетелствани са тъкмо простаците - и наглеците. Та както и да е, моята идея е тия млади хора от всички класове, от 8-ми до 12-ти клас включително, да си имат едно местенце, където да се чувстват свободни да мислят за всичко, което ги вълнува; да си имат едно островче на свобода в общо взето задушната казионна атмосфера на съвременното българско училище. Навремето бях направил такъв клуб в Пловдивдския университет, където работих, изобщо където съм работил, все съм внасял... раздор в духовете, все съм смущавал приспивната идилия. Та този Клуб съществува от много години. Самотно си съществуваше и на него не се гледаше с добро око, особено от администраторите. Щото буни духовете, нали се сещате защо? Имаше ученически стачки, примерно, в които Клубът и моя милост се оказаха "подстрекатели" и бяха подложени на гнева на администрацията. Та от няколко месеца обаче дойде директива отгоре: правете, таваришчи, клубове, ний ще дадем пари, правете каквито искате клубове! И ето, администрацията се разбърза "да усвои едни пари", именно по прословутата програма УСПЕХ. И ще можете ли да предвидите какво отношение имаше администрацията към самотното птиче, именно ДИСКУСИОННИЯ КЛУБ "на оня там Грънчаров"? Ясно какво: не го допусна до програмата, изобщо се престори, че не знае, че има такъв клуб! Има го не от вчера, но ето, оказа се, че администраторите толкова са мразили тоя Клуб, че сега го извадиха от програма само и само да се "усвоят едни пари", разбира се, за "наши хора", за по-послушните, за по-добрите. Как ще даваме пари на смутителите на реда, а, другари, кажете, да не сме луди тям да даваме пари?!
Ний пък не щем пари. Някои хора работят за този клуб от години без да са взели нито една стотинка, напълно безвъзмездно. И пак ще работят всеотдайно по този начин. Не щат пари, да, има и такива хора у нас, има, пък макар и рядко; все още има хора-идеалисти, които се вдъхновяват от съвършено други по род ценности и неща; парите за нас изобщо не са единствения стимул - както е за други. Дето само това мислят как "да усвоят едни пари" та да облажат своите си хора. За жалост така се мисли в средите на родната ни и самозабравила се административна клика.
Спирам дотук, щото на някои може да прилошее. Но казах и написах неща, които все някой трябваше някога да ги каже. Пък ако някой има по-чувствителна душа и не издържа на такива приказки като моите, нека да има добрината да не чете писанията ми - кой го кара да ги чете? Да си щади нервите, да не чете, да не мисли, да не се вълнува излишно... изборът си е изцяло негов. Има свобода. Ний зачитаме свободата и я обичаме дори...
Хайде чао засега, хубав ден и приятен уикенд на всички, които имаха здрави нерви да изчетат тоя текст до самия край! Аз все пак ще го изпратя до някои институции щото ми се чини, че те трябва да имат четива и от този род. Животът е по-интересен и нескучен като се четат и предизвикателни мисли от този вид и род...
Няма коментари:
Публикуване на коментар