Истината ни прави свободни

вторник, 30 октомври 2012 г.

Що е съветска “комуналка”?

Продължавам описанието си на тема как живях комунизма…

И тъй, в 1980 г. аз, на 21 години, стъпих на гарата в Санкт Петербург, тогава наричан… “Ленинград”. (Някои… “тикви” и досега го наричат така, понеже, явно, им се чини, че градът на Петър е основан от… Ленин!) И ето, ние, трима българи, приети да учим във Философския факултет на Университета, директно попаднахме в… ада, наречен “общяга” (“общежитие”, сиреч… “комуналка”).

Няма да е справедливо обаче ако не кажа още сега, че въпреки всичко, което преживях в този град, Санкт Петербург е един страхотно красив и велик град; наричат го “северната Венеция” и имат известно право. Но в качеството му на “Ленинград” той беше доста пострадал – по същия начин, по който са страдали и хората, живеещи в него. Тук в 1917 г. избухва болшевисткия метеж, с който започва “ерата на комунизма”, така безславно поминал се наскоро, но и досега още жив в много глави.

“Комуналката” е символът на комунизма, неговият най-изразителен и пълен образ. Не може да се разбере какво е комунизъм ако човек не е почувствал с всичките си сетива какво е това “комуналка”. А на мен ми се удаде тази възможност още на 21 години, и аз, разбира се, изпитвайки погнуса най-напред от “комуналката”, намразих завинаги и комунизма. Длъжен съм сега да предам своето усещане особено на по-младите, защото у нас, в България, съвсем не се разбира какво е това “комуналка” – този “апотеоз”, този modus vivendi на съветския комунизъм – най-истинския комунизъм на земята. Комунизмът трябва да бъде запомнен с “комуналката”, тя е неговото най-голямо постижение и изобретение.

Всичко в “комуналката” е създадено така, че да унижава безкрайно и всекидневно човека. Но да не избързвам, нека първо да кажа какви са моите първи възприятия на “комуналката”, в която попаднах някак си уж “на шега”, изневиделица, неочаквано…

Да, неочаквано, защото в София, когато ни “убеждаваха” да отидем да учим в СССР, ни бяха казали, че ще живеем в… “невероятно добри условия”: по двама в стая, с душ и отделна тоалетна, с “прекрасни условия” за учене и живот. И ние, нещастниците, се съгласихме. Ето обаче какво видяхме…

Таксито ни остави пред една пететажна сива тухлена сграда (тухлите в Русия са… сиви, не червени; за сметка на това всичко друго там е червено!). “Общежитие № 4” имаше формата на буквата “П”, едното му крило, както се оказа, беше “мъжко”, а другото, съответно – “женско”. На входа ни посрещна усмихната вечната бабичка-портиерка и ни поведе из… “катакомбите”, защото точно тази дума изплува в съзнанието ми, когато вървях из коридорите на “нашия общ дом”. Първото, което се набива в очите, бяха осеяните с табла и лозунги стени, написани с големи червени букви, на които пише как човек следва да… мисли, да… живее, да… харесва и т.н., а също така какво следва да… обича, да… мечтае, дори да… яде (”Мясо вредно!”, сиреч “Месото е вредно!”: един основен лозунг в столовите). И ето, след като минахме през 4 етажа (това сторило ни се безкрайно първо разхождане из “катакомбите” явно е замислено като “общо запознаване” с “външния вид” на съветската комуналка!), ние накрая бяхме заведени до нашата стая, на 4 етаж, “мъжко отделение”. (Не се учудвайте, че някои термини са все едно отнасящи се за… затвор: общягата-комуналка всъщност си е един затвор!)

Така похвалената ни в София стая се оказа не за 2-ма, а за… 5 човека! Стаята иначе е големичка и с висок таван, но… понеже всяка стая има само 4-ъгъла, най-големият проблем е къде да бъде поставено… петото легло. Тази “епопея” с петото легло си заслужава отделна сага, но да видим как “съветския човек” се е опитвал да оцелее в тези ужасни условия. Впрочем, тоалетната и умивалниците се намираха на същия етаж, в края на коридора, и там постоянно имаше, естествено, “очередь”, сиреч… “опашка”; обясниха ни, че било… “нехигиенично” тоалетна и умивалник да се намират в самата стая. “Опашката”, наред с “комуналката”, е другият най-изразителен символ и най-голямо постижение и изобретение на съветския комунизъм (пък и на нашия).

По-късно разбрахме, че да живеят много хора (и дори… семейства!) в една стая за руснаците си е нещо едва ли не обичайно: например в обявите за наем на жилища често можеше да се срещне обява с такъв чудноват текст: “Давам под наем… ъгъл от стая”, и да си наемеш именно… “ъгъл” означава, че си истински… “щастливец”! Защото представи си какво означава да ти се падне… “петото място” в една комунална стаичка!

Та за това как хората са оцелявали в комуналките. Знам само как оцеляваха студентите в нашето общежитие: всеки, докопал се до… “ъгъл”, си заграждаше своя ъгъл с… шкафове, кашони, всякакви дървени плоскости, одеала, завеси и каквото там падне под ръка – и така си осигуряваше свое малко, но лично пространство. Представете си какво се получава в крайна сметка, когато не само четиримата щастливци от ъглите, но и “петият излишен” си направи една такава… дупка, дето се навира, за да избяга от комунизма и от “системата” за мачкане на човешкото достойнство, наречена комунизъм. Много често, за да стигнеш до своята “дупка”, ти се налага да отидеш дотам “на четири крака”, напипвайки в тъмното пътя към заветната цел. Но веднъж като отидеш в своя ъгъл, вече си автономен и независим и единственото, което постоянно, методично, денонощно, системно те тормози, е само… шума, невероятният шум от комуналката, от който спасение няма. Зад шкафовете, завесите и преградите някъде там, съвсем наблизо, нещастниците правят, примерно, секс, или пият (обичайно занимание на унизения човек от съветската комуналка!), или се бият, или се карат, или слушат музика, или си казват… нежни думи: и ти винаги си “свидетел”, чуваш тази “гълчава”, това постоянно боботене, характерно за съветската комуналка: от него спасение няма, дори и да си запушиш ушите. Комуналката е най-префиненото средство за вечен терор и постоянна гавра над човешката личност: тя именно затова е най-великото постижение и изобретение на съветския комунизъм…

В общежитието, в комуналката, естествено, никога не се спи: нека ако някой не ми вярва, да прочете нещо от Андрей Платонов. В нея не спят не просто затова, защото и “врагът не спи”, но и защото как да спиш, когато около теб, в образцовата съветска комуналка, тече и бучи вечната фиеста, вечният “празник” на така чудноватия комунален живот?! Това комунално “пиршество на живота” никога не утихва, всички са постоянно будни, и... живеят, сиреч пият, крещят, реват, шептят си нежни думи, бият се..., а ти всичко чуваш: спасение няма.

И ето, ние, тримата млади българи, стоейки на прага на “своята стая”, дето ни посрещнаха ухилени нашите нови “събратя по участ” – грузинец и “русский человек” – се чувствахме като “ударени с мокър мръсен парцал по лицето”: как ще се живее тук пет години?! Пропуснах да кажа, че докато вървяхме по коридорите, усещахме невероятна смрад и воня, смесица от мирис на урина, на всякакви манджи, на мръсни чорапи, на повръщано и, разбира се, на сперма (та тук живееха стотици съвсем млади хора!). Стояхме на прага, от който се разкриваше цялата “прелест” на една обикновена съветска комуналка и се чудехме: да бягаме ли, да се връщаме ли назад, или да оставаме. Останахме “за тази нощ”, седмици наред след това решавахме какво да правим: да бягаме ли за България или да стоим, стиснали зъби, тук, в комуналката, и накрая се решихме, останахме. Бяхме млади, падахме си, види се, по стоицизма – та нали бяхме философи?!

И мисля, че не направих грешка че останах. Ако не бях останал, как ли щях да се насладя на цялата “прелест” на съветския комунизъм?! Ако не бях останал може би и аз сега щях да съм от ония кретени, които най-нагло заявяват: “Какво пък толкова, та в комунизма се живееше добре?!”. Най-добре разбира комунизма оня, който го е живял, но не какъв да е комунизъм (нашият в България не беше чак толкова “развит” както съветския!), а истинския, автентичния, същинския. Аз имах това “неописуемо щастие”.

А бях само на 21 години…

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ