Тази сутрин ще пиша за това, че тази сутрин няма да пиша в блога си - и най-вече защо няма да пиша. Причината е крайно прозаична. Не е че не ми се пише, имам в бележника си доста теми, по които пръстите ме сърбят да пиша. Имам настроение за писане. Но просто съм изтощен. Иска ми се да си почина малко. А защо съм изтощен ли? Дори сякаш не е тази точната дума: отвратен съм.И причината за моето отвращение е тази: вчера ми се наложи да пиша цял ден жалби, сиреч, текстове, които най-много от всичко друго на света мразя да пиша. Ама се наложи да ги напиша. Жалби до някои институции. Бюрократичен жанр. Повръща ми се от него. Ето затова тази сутрин не мога да се настроя към нормални неща за писане. Даже не ми се пише тази сутрин за това какви жалби писах вчера и до кого съм писал тия жалби. Тия дни ще ви информирам за това. Обезателно. Налага ми се да встъпя в една отвратителна, гнусна, мръсна война. Предупреждавам: встъпвам в тази война с погнуса. Но съм длъжен да призова стария боец, дремещ в мен от младини. Ще воювам в името на все същите мои ценности, заради които съм и живял: истина, добро, свобода, красота. В името на Божия идеал, достоен за човека ще се наложи отново да повоювам в близките години. Сега ,като написах това, се питам: аз всъщност някога спирал ли съм я тази война? Май изобщо не съм.
Най ми е гнусно обаче затова: че много мои, и то твърде по-значими текстове заради тази битка с разпасани бюрократи няма да бъдат написани. Да, ще си останат ненаписани. Много време и сили поглъщат тия битки, писането на жалби, споровете, конфликтите, невротичността, сблъсъка с хорската психика на околните, които, нали знаете какво става у нас когато зобележат, че някой за нещо се бори? Ами ясно какво става: сядат да гледат сеир, изваждат семки, почват да ги люпят семките, да коментират тихичко битката и да се наслаждават. Никой не се намесва да подкрепи жертвата. Всички се отдръпват. Чат-пат, вперили поглед в началството, мило му ръкопляскат, за да се подмажат. И всеки ден дадени индивидууми ходат на поклони пред началството да злословят срещу злодея, дето е дръзнал да не лази на колене пред всемогучий шеф. Такива са нашите разпространени нрави. И ето, всички тия неща пораждат призиви към гадене у мен. Твърде добре са ми познати. Цял живот водя обречени битки в една такава атмосфера. Колко много хубави текстове си останаха ненаписани заради тия битки, Боже мили!
Това е. Точа си тия дни оружията и доспехите, лъскам ги, за да блещят, събирам сили и правя нужното кръвта ми да почне да кипи от боен дух. Не, не с вино принуждавам кръвта ми да кипне. С мисли принуждавам кръвта ми да закипи. Аз съм просто един философ на зряла възраст с болно сърце. Гледам да се каля, та да не се изложа: да замахна с меча в битката, а от усилието сърцето ми да не издържи и да се сгромолясам покосен от някой инфаркт. Ето от това, признавам си, ме е страх. Чиста излагация! Тръгнал да се бие, меч да размахва, а има едно пробито отвсякъде сърце. Нещастник!</
Е, аз инаме съм миролюбец. С годините помъдрявам и миролюбието ми, както констатирам, се засилва. Тия дни ще предприема някои дипломатически ходове за "мирно уреждане на конфликта", за "мирно съвместно съществуване" с моите заклети врази. Ала шансовете за мир, предупреждавам, според мен са малки. Както и да е, длъжен съм да опитам. Мирът е за предпочитане пред войната. Но позорния живот едва ли е по за предпочитане от достойната смърт. Битката, която предстои, изглежда е на живот и на смърт. Такива са житейските битки, които понякога водим. Не си мислете, че всемогъщата административна напаст у нас е безобидна. И с поклони не можете да я омилостивите като ви намрази, като влезете в полезрението й. Трябва да сте като тях мерзък за да не ви изядат с парцалите даже. Аз пък, забелязал съм, мерзости не мога да правя. Там ми е проблемът.
Хайде стига, че трябва да тръгвам на работа. Новият ден ме зове. Желая ви кураж в житейските битки, които вие пък си водите. Пожелайте и мен поне малко сили - ако не кураж. Аз куража си го имам, сили нямам вече...
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата. 
Няма коментари:
Публикуване на коментар