Истината ни прави свободни

петък, 2 ноември 2012 г.

Щрихи към бъдещата история на нашите собствени злочестини - в толкова интересното и проклето време, в което живеем

Трети ден размишлявам по един твърде сложен казус: какво да правя, как да реагирам по последните събития, свързани с моето цялостно положение в ПГЕЕ-Пловдив, свързани с конфликта ми с директорката Стоянка Анастасова, а също така и с политическата провокация на група ученици в един клас, "съвсем случайно" случила се точно в този период и тъкмо в контекста на цялата история?

А последните събития са тези: първо, една класна ръководителка, на 11 В клас, в усърдието си да направи "услуга" на директорката, с месец давност след произшествието ("бягство" та този клас от час при мен по философия), написа донос срещу мен, а пък директорката ме принуди в навечерието на празника на народния будител да пиша нови писмени обяснения (виж Нови писания по епистоларния административен бестселър "Репортажи от... кратера на вулкана"), и, второ, случи се най-сетне намеса, реакция от страна на директорката по повод произшествието, провокацията, инцидента с политическа окраска от групичка ученици от Х Б клас, случи се най-сетне реакция от страна на директорката, и то каква! Та по тия две неща се въздържах да правя коментар, да пиша, едно за да мине все пак светлия празник, Денят на народните будители, а друго, освен че вече съвсем не ми се пише за тия неща, на път съм да се отвратя изцяло, ми се наложи малка почивка, та да осмисля сложната ситуация. Що се касае до това какво да правя, изобщо не е мой вариант да спра да се боря, напротив, но става дума за избор на по-ефективни средства на борба, за противодействие - срещу този така нагъл всекидневен терор и тормоз срещу един български учител от страна на самозабравилата се администраторка. Ето, мислих три дни какво да правя, дали да пиша нова жалба до висшестоящите органи, или да се задоволя с описание на случилото се само тук, в блога, един вид само за историята; най-възможно е да ми се наложи да използвам и двата жанра, щото работата, както ще разберете, започна да става съвсем дебела. Та скоро ще ви кажа какво измислих и направих, но първо да опиша случилото се, да разкажа продължението на историята, т.е. да представя как реагира директорката по повод на моя доклад до нея и до Началника на Инспектората по образованието в гр. Пловдив - във връзка с това, че групичка ученици "съвсем случайно" в този напрегнат момент се сетиха да устроят политически оцветена провокация и демонстрация в час по етика, провеждан от моя милост.

Аз, както писах преди няколко дни, с интерес, с крайно любопитство очаквах да видя какво поведение ще избере директорката; знам добре, че гневният човек прави много грешки, позволява си много глупости. Е, имало е защо да се надявам на сюблимно продължение; бях презадоволен в това отношение; не трябва също така, както се казва, "да се изпуща изпредвид", че моя милост подхожда към случая и научно, като пламенен изследовател на странностите на човешката природа, понеже разглеждам тая поредица от събития в такава една светлина: получи се превъзходен психологически, нравствен, административен и какъвто щете още казус, имащ пряко отношение и към гражданското образование и възпитание не само на младите, но и на... техните собствени възпитатели, именно на нас, учителите. Този казус, по моето дълбоко убеждение, е директно свързан с потребността от цялостна демократизация на живота и на отношенията в училищната общност, към която принадлежа; разглеждайки го в тази светлина, ще се разбере защо съм така ентусиазиран в неговото описване, в представянето му пред по-широката публика, пред голямата българска общност, щото, както се знае, положението с демократизацията на цялата тази наша голяма българска общност също така не е цветущо. Доведохме работите дотам, че ни управлява едва ли не еднолично самовлюбен и простоват, "а ля Тодор Живков" автократор с наклонности към диктаторство и с мания за самовъзвеличаване, който се обкръжава с усърдно хвалещи го жадни за власт и облаги посредствености - и този модел, както се вижда, се възпроизвежда навсякъде, в това число и в нашата малка общност, в нашето училище.

Тия, които са чели по-внимателно описанието на историята до този момент добре знаят, че групичка ученици по време на редовен час по етика "съвсем случайно" започнаха да скандират политически лозунги, аз не допуснах да бъда въвлечен в политически разговори, същите тия ученици си позволиха по време на часа най-груби и недопустими нападки по мой адрес, засягайки и личното ми достойнство, след това аз написах доклад до директорката, в който представих случая и поисках да се намеси с авторитета на институцията за решаването на, да го наречем така, конфликта. Сега ще ви опиша именно как до този момент реагира директорката - и какво се случи около нейната твърде изразителна реакция.

Директорката, като получила моя доклад, явно е седнала и съобразно изискванията на т.н. административна "логика" (човек не знае вече къде да сложи кавичките!) се е сетила за първото, което й е минало през акъла: щом има инцидент, ще направим една чудесна анкета! Сяда и измъдря нашата работлива директорка анкета, и то каква, за чудо и за приказ: анкета от цели 23 (!) въпроса, и то какви въпроси само: въпроси, който дават благодатен подтик на учениците да представят най-пълно "злодейския характер" и "очевидно престъпните наклонности" на техния преподавател по етика и философия на правото, именно на моя милост! Ний в училището си имаме нова психоложка, имаме си нов педагогически съветник, съвсем младо момиче, току-що слязло от университетските банки; е, въпросите от анкетата, като й хвърлих едно око, си личи, че са правени от твърде неопитна ръка, а пък директорката, явно, й е диктувала, и е нареждала какви въпроси да пише, щото тя, разбира се, е опитна, ох, как е опитна тя в писането на какви ли не административни, администраторски неща, доклади, доноси и пр., и то във всякакви жанрове! Както и да е, въпросите от анкетата са способни да предизвикат дори... камък да се изчерви - като разбере какъв злодей е тоя Ангел Грънчаров, понеже е представен калейдоскоп от моята разностранна "престъпна дейност" в това училище. Както и да е, въоръжена с тази анкета, директорката директно отива във въпросния клас и сама прави анкетата (!), което, както и да го погледнем, не е нейна работа, барем да се беше сетила да прати младата колежка, съветничката, но както и да е, да не придиряме толкоз. Прави анкетата г-жа директорката, получава желаните резултати, които силно я обнадеждават, и въоръжена вече с резултатите от анкетата, дръзна да направи втора главозамайваща глупост: организира нещо като трибунал с участието на учениците от въпросния клас над "тоя злодей Ангел Грънчаров", организира нещо като "съдебен процес" над моя милост, на който, както се полага, бяха поканени и свидетели, в т.ч. и учители. Проведе се това чудато мероприятие в едно голямо междучасие (!), само 20 минутки, на учениците не им беше дадена възможност да си починат и мнозина от тях, твърде недоволни поради това обстоятелство, се възползваха да насочат негодованието си, разбира се, срещу "причината" за техните злочестини, именно срещу моя милост. Както и да е, ето, пристъпям тук към най-трудната част от описанието си; знаете, аз нямам перото на Данте, на Омир, на Шекспир, на Достоевски, на Кафка, тъй че, признавам си, съвсем не ми е по силите да представя с думи какво именно се случи в тия минути. Невероятен шедьовър щеше да се получи ако имах таланта на тия титани на словото, ала понеже съм твърде слаб, а перото ми е немощно, ще представя каквото и както мога, а пък вие сами се досещайте за останалото, за всечко онова, което не ми е по силите да предам.

Всички поканени седнахме по (зад) чиновете, а директорката пое ролята на председателстващ съда. Без да каже нито дума за инцидента, тя започна да разпитва "свидетелите", подканяйки ги да разкажат какви именно "престъпления" е допуснал да прави "подсъдимият" не само в часовете си, а и изобщо, примерно в своя прословут блог, в който продължава всеки ден да дразни народа - и да не му позволява да се радва на спокойствието, на идилията. Онази същата групичка ученици, въпреки че вече бяха участвали в анкетата - прочее, възниква резонният въпрос: щом вече е била направена анкета относно цялостната картина на моите "престъпления" и "злодейства", защо тогава беше необходим още веднъж, но този път под формата на спектакъл, учениците да бъдат карани и принуждавани да разказват за злочестините си? - та тия същите ученици, насърчени от директорката, се възползваха в пълна мяра от възможността открито да ругаят свой преподавател, и то под благосклонния, твърде мил майчински поглед на загрижената директорка. Изобщо, сбъднаха се най-мечтаните, най-фантастичните сънища на дадена категория ученици: да могат да похулят, да се погаврят публично с учител, и то, както казах, на "съвсем законен" съдебен публичен процес, един вид, под "законна форма"(!). Аз няма тук да казвам какво именно направиха и казаха учениците, защото смятам, че, поставени в такава ситуация, те изощо нямат никаква вина, понеже цялата вина пада върху оня, който е организирал срамното мероприятие, именно деректорката. Ще кажа само, че когато директорката фактически насърчи учениците "съвсем свободно да си изплачат цялата болка" по повод на "своеволията на г-н Грънчаров в часовете и изобщо", то най-активен, примерно, около представянето на самия инцидент беше ученик, който пък, за зла участ, не беше изобщо присъствал на самия инцидент (!); това, прочее, не се видя странно на никой, най-малко пък на директорката; ала когато този ученик се вживя в ролята на нещо като "глас народен", моя милост не се стърпя и репликира: като не си присъствал в самия час тогава, когато всичко се случи, като не си очевидец, защо говориш за неща, за които не знаеш, които не си видял? Ученикът смутолеви нещо в смисъл "ами приятелите ми разказаха, затова знам как е станало"; после думата беше дадена и на други, ала общо взето ефектът на цялостното мероприятие се помрачи. Тогава се обадиха някои от "поканените учители", които, разбира се, също не са присъствали непосредствено на самия инцидент, ала това също не им попречи да правят заключения и да държат речи относно това, че, примерно, "уважаеми дами и господа, свидетели сме на случай, при който податливият, чувствителният на провокации г-н Грънчаров не се е сдържал и сам е провокирал учениците да реагират и пр.". И това не се видя странно на никой, ала моя милост се въздържа да реагира тоя път. Директорката седеше на председателския президиум или трон и замечтано слушаше, а също така отвреме-навреме старателно си записваше някои нещица, което, разбира се, насърчи същите тия ученици да й представят още по-умопомрачителни "факти". Замесените пък в инцидента ученици развиха умилителната теза: "съвсем случайно" в междучасието, "както обикновено", започнали да си говорят за... "Иван Костов и неговата политика, която разрушила България", увлекли се в разговора дотам, че когато г-н Грънчаров влязъл в час, те даже не го и забелязали, продължили да си изразяват най-гласно възмущението от "злодея Костов", "г-н Грънчаров изглежда е чул", пък "неизвестно защо" силно се ядосал и рекъл да прекрати така увлекателния им разговор, щото този г-н Грънчаров "при това е голям темерут, той дори и не ни поздравява", и т.н., все в тоя дух. Директорката изглежда не схвана гротеската и съвсем сериозно продължи да гледа замечтано и да си записва. Това в общи линии беше дългоочакваната "среща-разговор" на директорката с този клас, при който директорката, в духа на най-новите изисквания, предимно мълча, за да чуе какво мисли "народът"; в един момент звънецът би, заседанието на съда привърши, не беше дадена възможност на "подсъдимия" да каже "последните си думи", присъдата обаче се подразбра; без да каже и думичка, г-жа директорката се отправи към покоите си, като ме предупреди строго пред учениците да се явя при първа възможност в кабинета й. Това беше.

Сега тук някой, предполагам, ще рече: "Добре де, нима изобщо е възможно, като се е случил инцидент от такъв характер, директорката и една дума да не каже на учениците в смисъл, че такива неща в училище не трябва да се правят, или примерно, че г-н Грънчаров може да е всякакъв, но той е преподавател и затова директорката не позволява по такъв начин ученици да си позволяват да разговарят с него, да нарушават всички правила, правилници, нравствени кодекси и пр.? Нима тя не направи и опит да помири двете страни в конфликта, та работите да потръгнат, нима не се възползва от авторитета на институцията и от властта си, та учениците да бъдат предупредени, че има правила, които те са длъжни да спазват, че, примерно, прояви от този род, именно политически демонстрации и провокации, са строго забранени и противозаконни - нима тя не каза нищичко в тази смисъл?!". Не, нищо не каза - ще отвърна. За жалост, г-жа директорката се държа така, че поведението й по същество насърчи тия ученици да продължат нападките и дори лъжите си, насочени директно срещу авторитета и достойнството на един учител, което пък е недопустимо да се прави от един директор, колкото и този директор да е популист, т.е. да иска да се харесва на "широките народни ученически маси", да се нагажда към техните настроения, спрямо тяхното "справедливо възмущение". Оказа се, че в крайна сметка г-жа директорката дезертира от ролята си да бъде властнически арбитър при решаването на подобни случаи и с оглед да угоди на едната страна, именно на групичката "възмутени ученици", изобщо не се поколеба да пожертва личността, авторитета и достойнството на един учител, на един неин колега, което също е недопустимо не само по закон, а и според толкова простите изисквания и предписания на човешкия морал.

Уви, това фактически, на дело, на практика се получи. Ето по тази причина стана така, че директорката не се поколеба да демонстрира публично, че ще се възползва от инцидента предимно и само с оглед на своята обсебила я задача: да унижи, да унищожи, да ликвидира, да уволни в крайна сметка оня, който толкова я дразни, когото тя не може вече да понася, т.е. да унижи, да унищожи, да ликвидира, да уволни един учител, който е станал трън в очите й. Да, обаче е крайно недопустимо и противозаконно да се използват и експлоатират за такива цели настроенията на ученици, колкото и да са възмутени те, понеже това е опасна игра с огъня; такива неща не може да си позволи един ръководител, който изобщо знае, съзнава с каква трудна роля и задача се е нагърбил. Когато си директор, когато имаш почти неограничена власт, това не значи, че можеш да си позволиш да правиш каквото ти скимне, включително и да настройваш ученици срещу учители, след това да отнемаш цели класове от учители, само и само за да се харесаш на друга група ученици или ученички-активистки, да отнемаш на класни ръководители класните ръководства на цели класове само защото, примерно, някой си класен ръководител не те бил поздравил "достатъчно любезно" в коридора (!) и пр., и т.н.; когато си директор, трябва да умееш да се абстрахираш от твоите лични капризи и от твоята лична и женска суетност - и следва да се опитваш да държиш сметка най-вече на целите и интересите както на организацията, така и на всеки един неин член, било, в случая, учител, било пък ученик.

Оказва се, че ролята на ръководител, камо ли пък на съвременен такъв, се оказа съвсем непосилна за нашата толкова любезна директорка, която за тия две години директорстване без замисляне дръзна да демонстрира, и то без капчица смущение, недопустими наклонности: като, например, грубо незачитане на личното достойнство на персонала, неумение да работи по демократичен и човешки начин с хора, с човешки същества, обкръжаване и отдаване на неудържимите подмазвания и подлизурства от страна на безскрупулна, готова на всяка мерзост групичка от алчни за привилегии и облаги ласкатели, обезсилването на цял един синдикат, който бе превърнат в нещо като "патерица на директорката", за да може да провежда политиката си на административен терор и тормоз, на гаври над целия персонал и особено над избрани жертви, "несимпатични" на директорката - и пр., и т.н. Така виждам нещата аз. В училището, за жалост, възникна крайно нездрава психологическа обстановка, в него цари атмосфера на страх и на арогантно подлизурство, а повечето хора, имам предвид учители, с притеснение открито споделят, че вече не идват на работа с онова желание и вдъхновение, с което са идвали години наред, въпреки всички тежести на професията - в годините на управлението на предишния директор, който, по всеобщото признание, беше голям талант тъкмо в това отношение, в което настоящата директорка е най-слаба: уменията за работа с хора, с човеци, с човешки същества. Оказва се, тези умения са цяло изкуство, което на малцина се удава.

Трябва да спра дотук - за да не стане прекалено дълго. Скоро, живот и здраве да е, ще продължа. Ще разкажа другата знакова история: какво се случи в кабинета на директора, където директорката събра нарочна комисия за... литературно четене на анкети-доноси от страна на ученици; тя чете, ние се чудим на акъла й, че не се усеща какво прави. Не ми даде да докосна анкетите, нищо че са по мой адрес, тя реши да прочете, и то с най-изразителен глас, "избрани места", по които ушите ни чуха умопомрачителни глупости, които обаче съвсем не смутиха толкова нежната душа на нашата любима ръководителка. Та има какво да се пише и за тази сюблимна история, ама засега да спра. Иска ми се обаче да завърша все пак с нещо, което ми се върти в акъла, ако не го споделя, ще го забравя, а не ми се иска да се случи такава голяма загуба за българската история, наука и култура. Зер, нали сме учители, нали сме нещо като "будители", нали сме изследователи на българския живот и отношения, трябва да сме на ниво - и нищо съществено да не забравяме. Всичко значимо трябва да се знае от историята - бъдещата история на нашите собствени злочестини в толкова интересното, ала проклето време, в което живеем. Тъй че ние, свидетелите, ний, очевидците, нищо не трябва да изпущаме, на всичко следва да обръщаме подобаващото внимание...

Аз вметнах някъде, че ден-два преди Деня на народните будители в ПГЕЕ-Пловдив се състоя тържествено връчване на "Почетния знак на Пловдив" по случай 50-годишния юбилей на това наше знаменито, ползващо се, обвеяно със заслужена слава - и славна история! - училище. Знакът беше връчен от зам. Кмета Стоян Стоянов, съвсем млад човек, може би е на 22-23 години, чието име лесно се помни, понеже, оказа се (аз не знаех този любопитен и радващ факт до този момент!), че зам.-Кмет на Пловдив е синът на нашия евродепутат от ГЕРБ г-н Емил Стоянов (брата на бившия президент Петър Стоянов), чийто баща пък е стар борец срещу комунизма и политзатворник; той, Бог да го прости, носеше също името Стоян Стоянов и е известен, понеже беше областен управител в първите години на демокрацията. Както и да е, да карам поред, че нещо взех много да прескачам.

Аз закъснях за тържеството, защото директорката точно в оня момент не пропусна да ме натовари да пиша поредните си "писмени обяснения"; та, както е известно, се вживя в ролята на нещо като полицейски - пардон, милиционерски! - следовател, явно много й допадна тази роля, пък и се влюби, изглежда, в моите текстове, та затова почти няма ден, в който да не ми възложи да напиша "писмени обяснения" по някаква нова и нова история, било по донос, предложен й от услужливи клакьорки, било пък по нещо друго, по което тя сама се е сетила. Важното е да се пише колкото се може: сега разбрахте ли защо не е много добре да се назначават учителки по литература за директорки на училища? Защото много се пише, много писмени обяснения се произвеждат при такива директорки, сфащате ли намека ми? Та значи аз тихо си пишех своите обяснения в празния, осиротял и опустял кабинет по философия на 4-я етаж, ала в един момент като се сетих, че е дошло времето за тържеството, реших да отложа дописването в къщи на "домашната си работа", дадена ми от директорката-литераторка - и се забързах за Ритуалната зала, та да не пропусна вълнуващия исторически момент.

Преди това обаче минах през тоалетните и на излизане, слизайки по стълбищата, мернах... кого мислите? ... едва ли ще се сетите, затуй да кажа: мернах съвсем ненадейно стария директор г-н Венелин Паунов, който бързаше на път за тоалетната. Този човек, вече пенсионер, месеци наред не беше влизал в училището, първо, като го пенсионираха, често идваше, ала в един момент престана да идва, щото директорката явно с нещо успя жестоко да го обиди - както говори, както твърди мълвата де, аз не знам точно какво е станало. Та затуй изненадата ми беше голяма като го видях; поздравихме се, той в свой си стил ми рече дежурното си изречение от онова, от неговото славно време: "Оооо, здрасти, Ангеле, как си, доволен ли си от живота, а?!", ала не можахме да поговорим изобщо, щото и аз, пък и той, бързахме за тържеството. Но исках да кажа, че като видях този човек, за миг присъствието му успя да ме извади от гадното настроение: със съвсем други очи видях училището, сякаш ми просветна! Как е възможно да има такова мощно психологическо влияние пресъствието на един-единствен човек в една сграда?! Поразително! Не е за вярване! Същинска магия! За миг се възвърна онова чудесно и вдъхновяващо настроение, с което години наред съм идвал във все същото училище, училище, в което сега, за жалост, идвам всеки ден със свито сърце: как ли днес ще ме тормози директорката, каква ли гавра пък ще измисли за днешния ден? Както и да е, само отбелязвам поразителния факт...

Аз минах през учителската стая да напиша нещо и да оставя дневника, а пък в това време г-н Паунов ме е изпреварил и преди мен е влязъл в Ритуалната зала. Затова не съм бил непосредствен свидетел на това как го е посрещнала пълната с ученици, гости и учители зала, ала после научих: ами посрещнали са го с овации, с аплодисменти, всички единодушно са го аплодирали! Същият ефект като мен явно е изпитала и цялата зала. Вълнуващ миг! Ето какво огромно значение има това, за което аз настоявам: човещината, тактът, умението да се общува с хора, с човеци, но по съвсем човешки начин.

Аз закъснях и тържеството беше почнало когато сколасах да дойда. Но все пак присъствах на най-важния момент: връчването на наградата. Зам.-Кметът, едно усмихнато момче - абе как така сколасват някои хора да се изкатерят във властта почти съвсем на юношеските си години при това управление бе?! - стана, дръпна две объркани изречения от типа "банални общи приказки", а пък директорката ни отвърна с дълга тирада изречения, ала все от същия тип, както е прието да се казват в такива тържествени случаи. Аз с интерес наблюдавах сценката и очаквах да се случи нещо най-естествено: тъй като Знакът, тъй като наградата е за 50-годишния юбилей, г-жа директорката да се сети да покани г-н Паунов и той да участва в поемането на Знака! Все пак той е бил директор в това училещо много години, тя - само две. Не е проява на добър вкус да си приписваш чужди заслуги, в стил "а ля Боко Борисов", който бил изръсил някъде: "Ей с тия две ръце ви направих метро в София да се возите колкото си искате!". Щото и метрото в София го е направил Бойко Борисов толкова, колкото Стоянка Анастасова е направила това училище де, ама де не придиряме чак толкоз. Е, чаках, чаках, надявах се, ала г-жа директорката не се сети да покани г-н Паунов, не успя да надмогне егото си, което пък породи един неприятен привкус от цялата тази работа и тържеството, поне в моите очи (по-скоро: уста!), придоби неприятен привкус. Дано е било само в моите очи, уши, уста, дано публиката нищичко такова да не е усетила. Ама не вярвам да е било точно така...

Както и да е. Пиша тия неща в качеството си на блогър-очевидец, не на служител или учител в това училище. Пиша го също в качеството си и на психолог-изследовател на съвременните български нрави. Пиша го в качеството си и на български гражданин, който има право да заяви как той възприема нещата и работите в едно издържащо се и от моите данъци държавно учебно заведение. Хайде да спра дотук, желая на всинца ви хубав есенен ден - и прощавайте ако прекалено съм ви досадил!

Ако пък съм ви досадил прекалено, не винете само мен: животът е такъв, аз само го описвам. А пък нали знаете, "пианистът свири колкото може", затуй имайте добрината... да не стреляте по него! Кой ви е принуждавал в края на краищата да четете дотук този текст - като съвсем не ви харесва?! Вий сте си виновни, а мен не винете за нищо...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ