Изписаха ме вчера от болницата - един вид като безнадежден случай: сърцето ми щяло да си бие "извън ритъм" доживотно, с препускане и с прескачане, докато изобщо бие, докато изобщо се свива и отпуска; нищо не можело да се направи, това ми обясни докторът. Пращат ме на други изследвания, понеже имам проблем и с щитовидната жлеза, чиято, тъй да се рече, дисфункция влияела негативно сърцето. Ще видим. Дадоха ми дни за лечение в домашна обстановка, ама ще видим докога ще издържа да не се върна в училището. Щото ми се налага да мисля и за това какво става там. Иска ми се да не пострада това, което съм започнал да правя с учениците, искам да изведа до успешен край започнатото. Та май ще трябва да се връщам предсрочно, на свой риск и отговорност - като си съкратя сам отпуснатия от лекарите отпуск. Та да направя и някаква икономия на толкова бедната ни държавица.
Вчера след изписването рекох да намина към школото да си занеса болничния лист. Още като отидох, гледам: два часа следобед е, а е пълно с хора, с учители, които се отправят към ритуалната зала. Питам какво става, отвръщат ми: имаме общо събрание на "колектива" (тая дума винаги я пиша в кавички, щото ми мирише на комунизъм; е, някои хора много я обичат де, ама карай). Бре, какво да правя, дали да не остана и аз. Вярно, не съм добре, но ако се въздържа да не се изказвам, що поне пък да не послушам. Интересно е. Давам си обещание да мълча и да си кютя и решавам да остана. Добре че реших така. Щях да изпусна хубавото шоу.
Преди да опиша ония неща, които ме касат от т.н. "шоу" - казвам "шоу", щото такива неща като общо събрание и пр. са, така или иначе, израз на демокрация, ама нашенска демокрация, демокрация от нашенски тип, т.е. пълна пародия на демокрация, същинско резилище! - та в началото искам да разкажа нещо, което е във връзка с днешния "празник"; днес е 10-ти ноември, денят, бележещ, така или иначе, многоочаквания край на комунизма. Ще разкажа нещо, което има пряка връзка с последющите събития, тъй че изобщо не се отклонявам, както някой може да ме обвини.
Последните години преди 1989 г. и у нас имаше нещо като "перестройка", по нашему му думаха "преустройство", а пък бай ви Тодор, комунистическият сатрап, по който комуноидите сега толкова плачат, му викаше "приклякване", "снишаване", "приземяване", "да се снишим, докато отмине бурята", той беше народен човек, като Бойко Борисов, хортуваше по народному, затуй народът толкоз силно ги обича. Та в онова време имаше хора, които се представяха за "дисиденти", такива като Желю Желев, Блага Димитрова (Бог да я прости!), Николай Василев, философът и неколцина други; повечето си бяха също комунисти, ама имаха някакви "противоречия" с "Партията-кърмилница", та затуй един вид се бяха превърнали в нещо като "блудни чада". И тия нашенски дисиденти даваха интервюта пред "враждебните гласове", имаше се предвид че говореха пред "вражески радиостанции" като "Свободна Европа", "Дойче веле", "Гласът на Америка", предимно американски, които осъществяваха "разложителна и диверсионна идеологическа дейност" в нашия светъл и пресветъл свят на комунизма, а пък нашата милиция ги заглушаваше (имаха си специални заглушители, които пущаха шум на същата честота, та да не се чува какво какво говори "врагът"). Младите не знаят тия неща, та затуй ги разказвам, а не ги разказвам щото съм се побъркал. Иначе старите ги знаят перфектно тия работи, за тях тази информация е съвсем излишна.
Та тия нашенски дисиденти (голяма част от тях са били и ченгета на ДС, и доверени лица на режима, подготвяни по този начин за "великата историческа роля", която органите са им били вече отредили в грядущите, неотвратимо идещите събития) бяха нещо като "вътрешни врагове", "предатели", "издайници", които се занимаваха с "плюене" върху "светлия образ на нашата социалистическа Родина", които мърсяха с "тонове кал" нашия "задружен живот" в социалистическата кочина и т.н., така ги определяше тогавашната пропаганда. Провеждаха се събрания на трудовите колективи, които задружно осъждаха "предателите", пишеха се писма на "възмутени граждани", които искаха да се приложат репресии срещу тия "безстидни врагове", които провеждаха дейност по "уронване престижа" на социалистическа България, и прочие, и така нататък, и так далее, и ала-бала. Тъй беше тогава. Помним още онова време. Не бива да го забравяме.
Стоп камера! Минали са вече 23 години от илюзорния край на онази епоха, дошъл със "сакралната дата" 10-ти ноември, когато падна Тодор Живков, когато другарите му организираха преврат и пр. Да, но ето, вчера на туй "общо събрание" на колектива, както се оказа, спрямо един друг "народен враг", именно спрямо моя милост, беше направен опит за линчуване, понеже "този злодей", представете си, "най-безсрамно и всекидневно плюе връз светлия образ на нашата институция", понеже "уронва престижа" на нашето училище, пишейки всекидневно гнусните си писания в интернет! Не се шегувам, моля, не си мислете, че си съчинявам, че съм взел да превъртам или че имам халюцинации, не, това наистина се случи вчера на туй събрание! Не, напротив, истина е, в действителност се случи, колкото и невероятно да ви изглежда това! И аз не вярвах на очите и на ушите си, че такива неща още са възможни, ето, толкова години са минали вече, но, уви, оказа се напълно възможно! И ето, понеже съм безстрастен хроникьор и изследовател на съвременните нрави, съм длъжен на напиша поредния си "публичен донос", като разкажа истината, пък нека тя да се смята за "уронване престижа" на нашето толкова "светло и чисто социалисти... пардон, толкова дружно съвременно настояще"!
Простете, преди да се захвана да описвам - ех, защо, защо нямах гения, защо не владеех перото на Данте, на Шекспир, на Омир или на Достоевски, та да мога да представя пред вас точната картина на случилото се, в цялата й възхитителна прелест! - та позволете ми все пак да запитам: извинявайте, но кой именно и все пак наистина "уронва престижа на институцията", а? Оня, които организира, участва и провежда такива срамни сцени - или оня, който дръзва да извади наяве, на показ, вече случилото се позорище?! Да, сериозно питам: кой именно и по-точно е оня, "уронващият престижа на институцията"? Някой прави нещо непристойно, долно, отвратително, той, значи, е "с нищо невиновен", а пък оня, който като мен вземе, та се възмути от гнусотията и мерзостта, и то дотам, че се принуди да опише какво именно е станало, той ли "уронва престижа", той ли, позволете да запитам, е "виновният"?! Как така? И откъде-накъде?!
Ето, вчера неколцина - по-точно казано, само две! - яростни клакьорки на директорката дръзнаха да сторят нещо крайно излагащо ги, опозоряващо ги, дръзнаха да сторят мерзост и подлост, и то, преставете си, в "името на опазването на морала" (!), та значи с тяхното поведение всичко е ОК, те изобщо не уронват ничий престиж, а аз, който сега дръзвам да дам гласност на случилото се, съм "лошият", съм "врагът", съм "предателят", който "неуморно вреди и уронва престижа на институцията" - откъде-накъд, как така, позволете, но аз това не го разбирам и не мога да го разбера?! Трябва да държим мерзостите, дето се вършат от някои самозабравили се, в тайна, и тогава всичко ще е прекрасно, тогава "престижът" ни няма да е уронен, така ли?! Как така? Откъде-накъде? Аз това не мога да го приема и моята теза е простичка: като сте се толкова загрижили за "неуронването на престижа на иституцията", пажалуйста, спрете да правите повече мерзости и подлости, и тогава и моя милост, поради нямане за какво да пише, ще спре да пише, и тогава престижът ни ще почне да нараства - нали така? Просто е. Как пък и това някои не го разбират?! Или се правят на ударени, че не го разбират?
Та да карам поред вече. Да свърша и тоя път "мръсното" си и "долно" дело като кажа самата истина, така, както аз лично, със собствените си очи, го видях; видях го и си замълчах там, на самото събрание, само по една единствена причина: че докторът категорически ми е забранил да влизам в такива полемики, забранил ми е да се вълнувам с оглед сърцето ми да не вземе да се издъни хептен в един момент, когато наглеците се нахвърлят връз мен да ме хапят като бесни кучета. Да, казвам силни думи, но го правя нарочно, билким някои се замислят и осъзнаят що правят. Щото е страшно, че все още не разбират що правят. А е най-страшно това, че тия, от които зависи прекратяването на тия безобразия, мило си мълчат и само мечтаят за по-скорошното идване на оня паметен ден, в който "дразнителят Грънчаров" вече няма да го има в туй училище, та отново в него да се възцари прекрасната идилия. И ето какво се случи вчера.
Неизвестно защо, но точно вчера се обсъди наболелият проблем за внасянето на някои промени в т.н. "Етичен кодекс на училището". Ония, които като четат това нещо, именно за "Етичен кодекс" и им иде да почнат да се щипят, щото мигновено им оживява в съзнанието спомена за т.н. "Морален кодекс на строителя на комунизма", нека да почакат търпеливо: да, има такова нещо като "етичен кодекс", има го навсякъде, във всяко училище, нищо чудно да го има и по други места, примерно в поделенията на народната милиция (пардон: полиция!), в пожарната може да го има още, т.е. сигур го има в ония сфери на живота ни, в които 10-ти ноември 1989-та година все още изобщо не е дошъл. Та във връзка с обсъждането на промените в нашия "Етичен кодекс" стана една достопочтена дама, многогодишна учителка на предпенсионна или направо на пенсионна възраст, погледна нежно към седящата в президиума директорка и начена своята реч. (А сега де, като не мога да опиша тоя жизнен шедьовър, като нямам мощното перо на Данте или на Шекспира - що да правя?!) Ами като нямам такова мощно перо, с което да възсъздам гротеската на ставащото, ще карам простичко, като ще предам всичко със свои думи, без претенции за някаква изключителна художествена или жизнена достоверност.
Възрастната и почтена жена се беше възмутила крайно много от това, че в нашия "Етичен кодекс" няма клауза, с която да се наказват "злостните врагове", които неуморно вредят в посока на "уронване престижа на институцията", именно нашето училище, сипейки всекидневно кал в "тая мръсна и гнусна клоака", наречена интернет. Трябвало да се измисли нещо та да се спрат тия "ужасни вредителски действия на едно самозабравило се лице", което не мирясва и явно нищо друго не прави, освен да "уронва престижа на нашата славна институция" и на нейната първа ръководителка. Като рече тия (или подобни, казвам, че не претендирам за стопроцентова достоверност, щото нямам тоя талант) думи, госпожата насочи страшния си поглед, със свъсени вежди, към моя милост, а аз примрях от страх и понечих инстинктивно от срам да падна под стола - толкова безпощаден и гневен беше тоя поглед! Не мога да скрия, почувствах се като гнида, червей или насекомо, което заслужава мигом да бъде смачкано без капчица жал! Доста време поговори все в тоя дух госпожа учителката на преклонна възраст (няма да споменавам имена, за да й пострада личния имидж!), а след това се наложи да се мине към дебати, в духа на демокрацията. Но явно работите започнаха да приемат обрата на нещо като "другарски съд", като съдебен трибунал, на който следва да бъде осъден наглеца, именно моя милост. Прочее, същата тази госпожа, доколкото можахме да разберем предложението й, апелираше към това в нашия "Етичен кодекс" да се наложи нещо като процедура, с която "вредители" като мен, които "уронват и очернят напълно безпричинно нашия толкова светъл имидж на институцията", да бъдат санкционирани най-безжалостно, примерно поне чрез набиване на кол или чрез разкъсване, разчетворяване, като им завържем крайниците за четири коня и подгоним здраво конете - та да запрепускат в четирите посоки на света!
Ще каже някой: тоя си измисля, това не може да се е случило, и то именно вчера, в навечерието на 10 ноември, "светлия празник", с който празнуваме края на комунизма. Край, край, ама дръжки край: ето, оказва се, комунизмът си е тук сред нас, озъбен, зъл, с ужасните си гримаси! Да, казвам, че туй нещо се случи, а аз го представям както аз съм го възприел, щото, длъжен съм да отбележа, мен не за първи път ме обявяват за "враг", за "злодей", дето руши, разваля, уронва и прочие. Но това, което написах дотук, не е всичко, това е само началото на комедията, която се разигра вчера. Имайте търпение, всичко по реда си. Ще кажа всичко, само дъх да си поема, че вълнението ми е голямо. Трябват ми сили, щото туй, дето последва, е вече хептен сюблимно, думи нямам! Думи не ми стигат, ала трябва да намеря подходящи думи, та поне да загатна за това, дето се случи вчера!
Стана в следващия момент една миловидна дама, която, както твърдят злите езици, се ползвала със славата на най-красивата жена - не само в нашата славна институция, но и на Балканский полуостров, в Европа, а нищо чудно и в целия свят! Аз нищо не казвам, само предавам що чуват ушите ми; пък и не смятам, че е нещо лошо да се нарича една дама "красива", напротив, това, тъй да се рече, е комплимент, от който нито една благоразумна дама няма да се засегне. Откъде се е появил този слух, че тази дама е именно най-красивата аз тук не ща да добавям, щото нали знаете как е, злите езици си нямат друга работа освен да пущат едни приказки, на които ний, възпитаните и културни хора, следва да не обръщаме никакво внимание. Та както и да е де, иначе наистина красивата дама благоволи да рече следното. (Ех, защо не бях нещо като Данте, ех, защо нямах перото на Шекспир или барем това на Достоевски?!)
Понеже нямам туй перо, ще бъда съвсем кратък. Дамата, крайно възмутена, каза кротко, че в други "някои институции" се процедирало по следния начин: всеки работещ бил принуждаван още с постъпването да подписва нарочна декларация, с която се задължавал "никога, при никакви случаи" да не използва интернет, за да... "уронва престижа на институцията". Даже аз сега като се замислям, не мога да реша: дали тази дама не предложи с въпросната декларация изобщо да се забрани ползването на интернет по всякави случаи, не само за уронване на престижа - или предложи интернет да не се ползва по-специално само за уронване на този престиж, ето това ми се губи в съзнанието, щото бях зает в оня момент да се смея, както, прочее, се захвана в този момент неудържимо да се смее и цялата публика. Та затова не чух точно, моля за снизхождение ако някого съм подвел.
Но има още нещо, случило се когато смехът вече стана истерически: дамата заяви, че "Някакъв си там, който има наглостта да се представя, безсрамникът, за философ, нищо че е най-прост учител по философия, който не се свени да твърди, че е работил в университет, въпреки че всички знаем как са го изгонили оттам, който, като капак на всичко, най-безсрамно заявява, че е учител в нашето славно училище, точно срещу такъв, представете си, трябва нещо, другари, да направим, нещата съвсем не са безобидни, трябва най-после да му затворим устата, щото както е тръгнало, и една тухла няма да остане от туй наше така славно училище!". Нещо такова каза уважаемата симпатична и любвеобилна госпожа, бълваща в оня момент огън и жупел, ала, повтарям, думите й не се чуха много-много, понеже публиката беше заета с това да се смее неудържимо и да се държи за коремите, щото при толкова смях, току-виж, някой можеше да повреди не само сърцето си, ами и корема, и червата, знае ли човек какво може да се случи при толкова много и така силен, освежаващ смях?! Ох, да спирам, че и сега, като си спомням и пиша за оня вдъхновяващ момент, пак взех да се хиля, поради което има опасност съвсем да не мога да довърша този мой опус, а трябва, щото и на мен пустото писане взе да ми писва вече. Та затуй ще бъда съвсем кратък оттук-натам, главното, чини ми се, вече казах.
Ох, ченето пак ме заболя от смях, чакай първом да спра да се хиля, да се успокоя и пак ще продължа с писането. Дали да не ида да изстискам половин лимон, да го изпия, та белким ми се отпуснат мускулите на устата, та да престана да се хиля повече?!
Както и да е. Докато тази дама държеше патетичното си слово - длъжен съм да кажа, че тоя път директорката даже се беше погрижила в залата да има микрофон, аз друг път не помня да е имало такова богато техническо "оснащаване" на мероприятие като педагогически съвет или като общо събрание - та докато въпросната дама държеше страстното си слово под благосклонния поглед на г-жа директорката, публиката, както вече отбелязах, здравата се смееше. Длъжен съм да кажа, че учителското тяло на училището се държа изключително достойно в тази ситуация, в която имахме шанса за кратко време да чуем толкова много и също така толкова пищни групости. Станаха неколцина човека да се противопоставят и да защитят по този начин имиджа на училището, щото ако не го бяха сторили, тогава наистина, току-виж, щяхме да заприличаме хептен на психиатрия (прочие, и в психиатриите не се говорят чак такива глупости, каквито имаха вчера късмета да чуят ушите ни!). Та нищо не стана с тия прочувствени предложения, ако не броим това, че се случи превъзходен резил за тия две дами, онази на коленопреклонната възраст и другата, излъчващата неустоим чар и неземна женска красота. Толкоз по случая. Сега сериозно вече.
Самата директорка изобщо не се намеси по време на спектакъла, понеже в духа на демокрация даде възможността всеки да си изплаче болката. После по повод на нещо друго каза, че "точно това" била демокрацията, а не както някои други я разбирали: демокрацията, според височайшото и меродавно мнение, била "ред и организация". Да, така каза, тази била формулата на демокрацията според нашата толкова демократична директорка. Аз в много моменти на туй историческо събрание имах пориви да стана и да кажа нещо, ала намерих в себе си сили да се въздържа, с оглед да не натоварвам прекалено болното си сърце. Мълчах като никога досега, ето с това поне мога да се похваля. Явно съм започнал малко от малко да помъдрявам. Сигур е от годините. Ако взема да мълча и най-вече да не пиша, тогава ще се възцари такъв мир, такова спокойствие, такава идилия, че нищо чудно в тия условия и аз да взема да доживея до едно що-годе патриаршеска възраст; е, не ща да живея чак толкова много като Максим, Бог да го прости, щото и неговата не е лесна сега, когато си има толкова сериозна разправия вече със самия Бог!
Та значи ето, вчера се случи това, че по повод на моята скромна персона се опитаха да направят промени, представете си, в цял един "Етичен кодекс"! Не мога да скрия, че съм, тъй да се рече, силно трогнат, че ми се оказва такава прекалена чест. Явно сам по себе си съм явление, което не може да се помести в обичайните представи и мащаби. Ето, налага се заради мен да се променят цели кодекси и закони, та да се опитат да вместят в тях моето неординерно, толкова величаво тяло - а за мерзската ми душа изобщо да не говорим! Абе голям злодей съм си, няма що! Но да оставим и това. Ето, съвсем сериозно, какво исках да кажа най-вече на туй събрание, ала се въздържах единствено с оглед на това да не натоварвам прекалено болното си сърце.
Исках да кажа само три-четири изречения. Като не ги казах там, ето, ще ги напиша тук:
Това, че пиша в интернет и съм приел ролята на "лошия вестител" или на шута, който дори и не толкова мъдрите крале някога са държали винаги до себе си, та да им казва на висок глас и право в очите толкова грозната и лошо звучаща истина, съвсем не е случайно, драги ми дами и господа. Бъдете спокойни, не го правя поради лошия си, поради мерзския си, поради скверния си характер, а по други, значително по-съществени причини, главната от които е тази: явно в нашата общност няма достатъчно демокрация, явно гласа на такива като мен не може да се чуе, та затова ми се налага вместо да се мъча да надвиквам тия, дето, като си отворя устата, стават да свиркат, да тропат, да вият и ми отнемат думата, ми се налага значи тъкмо по тази причина да прибягвам до услугите на интернет.
Прочее, правото на свободно изявяване на мисълта, правото на свободно писане, говорене и пр. е конституционно закрепено и то не може да бъде отменено от никакви "морални кодекси" и заради никакви най-умилителни комуноидни приказки за "борба срещу уронването на престижа на институцията", понеже то е свещено човешко право, от което особняци или чешити като мен никога няма да се откажат. И затова заявявам най-отговорно: ще престана да пиша критични статии, жалби и други такива "опозоряващи" неща (опозоряващи не толкова училището или "институцията" ни, а безпощадно критикуващи чисто и просто стила на нашата любима ръководителка!) в блога си едва когато най-острите проблеми на нашата общност започнем да ги обсъждаме най-свободно и то в една съвсем човечна, толерантна, спокойна, демократична обстановка - на живо, ето тук, в залата, на съвети и на събрания. Докато това не се случи, докато този манталитет на търпимо и спокойно приемане на становището на критично настроения, на позволяващия си да критикува, на другоячемислещия не бъде култивиран и в нашата общност, дотогава на мен ще ми се налага да пиша за всички тия неща в блога си. И ще продължавам да го правя не поради суетност или каприз, а заради една сурова жизнена необходимост: моя милост е демократ, моя милост е свободен човек, държа да си остана такъв винаги, от свободата си няма да се откажа никога, камо ли пък да угодя на този или на онзи!
Това исках да кажа там, вчера, на събранието, ала се въздържах. Спрях се, възпрях се заради сърцето си, забранени са ми от лекарите прекомерните вълнения. Трябва, види се, по здравословни причини да привиквам да мълча, което трудно ще ми се удаде - като се познавам, това мога да кажа за себе си. Та самия факт, че ако вчера бях дръзнал да кажа на живо тия думи, дето ги написах по-горе, та значи ако се бях опитал да произнеса на глас тия три-четири изречения, имам чувството, че ако бях дръзнал тогава да взема думата, щяха да бъдат приети от неколцината безсрамни клакьори и подлизурковци на директорката с такъв вой и с такива крясъци, че щях да стана пишман. По тази причина съм се принудил да пиша тук, в блога си, на спокойствие, а в училището на подобни съвети се налага да си мълча: защото демокрацията в нашето училище, след нейните толкова славни времена във величавата епоха на предишния директор г-н Венелин Паунов, отново е в страшна немилост - след възцаряването на толкова старателната и упорита рекомунизаторка г-жа Стоянка Анастасова.
Тази е моята позиция. Нека всеки да мисли каквото си иска, аз така мисля - и така виждам нещата. И не крия какво мисля. Смятам, че е позорно човек малодушно да мълчи и да крие собствените си мисли. На това уча и младите, зер, аз все още съм техен законен преподавател не само по философия, но и по гражданско образование. На такива "лоши" неща уча младите, г-жо директор, аз съм крайно опасен човек, крайно време е вече да ме уволните! Ако пък това, което пиша почти всеки ден ви накара в един момент да се замислите, да осъзнаете както правите и какво заради Вас се случва в нашето наистина славно училище, аз съм готов, на Ваше разположение съм, да седнем и публично, пред цялата общност, да обсъдим всички възникнали проблеми и противоречия. И заедно, по демократичен начин, да се опитаме да намерим разумния изход. Нищо фатално не е станало, все още не е умрял човек, тъй че всичко може да се поправи. Най-жалкото е обаче това, че от Ваша страна не виждам желание нещата да почнат да се развиват в една разумна, смислена и градивна посока...
Този е пътят. Друг път няма. Ето, и Вам, драга ми госпожо директор, се налага да Ви преподам един нагледен, един практически урок по демокрация. И съм длъжен да констатирам: твърде трудно схващате, г-жо директор, твърде трудно схващате, учениците ми значително по-лесно и по-бързо схващат от Вас. Не знам защо е така, впрочем, знам, ама няма да го кажа тука. Мога да Ви го кажа лично - и мога много да Ви помогна да си надмогнете проблема. Безплатно, ей-така, от добра воля. Прочее, добрият ръководител е добър защото умее да черпи от личностния потенциал на "подчинените" си в интерес на цялата организация, а не да се мъчи да го потиска и пропилява.
Демокрацията не е просто "ред и организация", както Ви се чини: много Ви е бедна представата за демокрация, уважаема госпожо директор! Демокрацията е пълна прозрачност и откритост, демокрацията е мъчителна процедура, в която постоянно се водят най-тежки дебати, дискусии, спорове, обмяна на нелицеприятни мнения и борба с оглед търсенето на разумния изход. Това в основни линии е демокрацията: демокрацията е свобода и уважение на раз-личността на другата личност, а не стремеж другата личност, понеже мисли различно, да бъде първо обявена за "враг", а после да бъде смазана, ликвидирана и убита.
Разбирате ли сега що е това демокрация, уважаема госпожо директор?! Ако нещо не разбирате, питайте, ще Ви отговоря. На Ваше разположение съм...
ЗАБЕЛЕЖКА: По същата тема и по същия казус четете и това: Лятна школа по демокрация: уводен урок. А и цялата ми най-нова книга, носеща заглавието НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! може много да помогне на ония, които искат да се ориентират в същината на дискутираните проблеми. Изобщо нашето славно училище - ПГЕЕ-ПЛОВДИВ - е на път да се превърне в нещо като лаборатория по демокрация в сферата на българското образование, което, както и да го погледнем, е голямо, е велико нещо, е страхотно постижение! На тия, дето ме обвиняват в постоянно "уронване" на престижа на училището искам да кажа в тази връзка, че имат много здраве от мен: изобщо нищо не "уронвам", напротив, постоянно повдигам престижа на училището ни! За това бдя, се мъча и работя неуморно. Един ден, да се надяваме, и орден за тия мои постижения ще трябва да ми дадат! :-) И още един малък съвет: не използвайте тази съветска дума "уронване", издава ви: нали сте уж пишман литератори-българици, имайте добрината да използвате български думи?! "Уронване", примерно, може да се замени с "увреждане", с "разваляне", с "очерняне", да речем. Чудесни думи има славният български език, оставете русизмо-съветизмите настрана - те отдавна си отживяха времето...
Няма коментари:
Публикуване на коментар