Думите в заглавието ("Противоречието води напред") са фрагмент от една мисъл на Хегел, а пък дори Аристотел е писал, че "Всичко в живота произлиза от борба". Затуй илюзорната "пълна хармония", "абсолютното съгласие" без никакви различия и противоречия всъщност е подобно на мъртвило. Това са най-прости, азбучни истини на философията, пък и дори не толкова на нея, а на обикновения здрав разсъдък. За щастие ние, хората, няма как да започнем да мислим еднакво, да виждаме нещата по един и същ начин, всичко да оценяваме отново еднакво, да имаме съвсем еднакви разбирания, убеждения, вкусове и пр. Различията между нас, хората, са най-естественото нещо на този свят - и в този живот. Затова от тях не бива да се плашим, напротив, трябва да ги приветстваме.
Затова да се правим на скандализирани, че някой си мисли различно от нас е твърде глупава работа; трябва да се радваме когато по един и същ въпрос се появят различни мнения и разбирания, понеже едва тогава, на тази основа, може да се появи смислена дискусия или диалог, в който да се открои най-доброто решение на проблемите. Наопаки на това, а именно когато в една общност цари "единомислието", което, няма как, обикновено се основава на фелдфебелското правило "Началството никога не греши!", то тогава рискът от вземането все на погрешни решения е огромен, непрекъснато съществуващ. Когато си член на някаква общност, склонна към "пълното съгласие" и "липсата на съществени противоречия", тогава си поставен в коварна ситуация: даже и да имаш някакви съмнения в правилността на предлаганите решения, си изкушен да ги потиснеш, само и само да не се окаже, че ако дръзнеш да спориш и да критикуваш, ще се превърнеш в "критикар", в "черна овца", в "трън в очите" най-вече на началството и т.н. Заразата на конформизма е подобна на смърт за общностите, застрашени от проказата на единомислието. Такива общности са нежизнеспособни, в тях цари авторитаризъм, "единоначалие", подлизурство, в тях преуспяват в кариерата най-посредствените и направо некадърните, щото отколе се знае, че кадърният човек трудно може да бъде удържан да не мисли различно, да не критикува, сиреч, да бъде заставен да си мълчи, да се подмазва, да угодничи и пр.
Ето затова е така решаваща и дори съдбовна ролята на мениджъра, на ръководителя, на управителя или собственика на дадена фирма или организация. Неоспорим факт е, че у нас съзнанията са оковани във веригите на твърде стари, демодирали представи, плод на преживяното унизително време на комунизма, които са във фундаментално противоречие с изискванията на съвременния живот. В който стожерът, около който всичко се върти, е свободната, суверенна личност и нейната инициатива, правото й на иновации, на различност, дори правото й на грешки. По моя преценка ние, българите, затова все още нямаме видими, значими, сериозни постижения по пътя на свободния живот и на инициативата на суверенните собственици: понеже не сме повярвали в самите себе си, понеже в мнозинството си сме предимно малодушни страхливци и бездейни мърморковци. Да не говорим за това каква е атмосферата в организациите, които пък са под монополната власт и разпореждането на държавата, сиреч, на държавната бюрокрация.
Такава една изцяло капсулирана и мухлясала от комунизъм сфера е сферата на държавното образование, е сферата на българското училище (включително и университетът). Тук никаква съществена, принципна реформа не беше направена; нашите училища са нещо като резерват на комунизъм, в който всичко е подчинено на принципите на т.н. "демократически централизъм": министърът и чиновническата напаст около него имат абсолютната власт (те олицетворяват догмата "Партията никога не греши!"), а пък във всяка отделна образователна структура, във всяко учреждение, във всяко училище директорът (с кохортата си от верни подлизурковци) е абсолютен властелин или диктатор, който си прави каквото му скимне. Ден първи на демокрацията, именно 10 ноември 1989 година още не е дошъл за българско образование и училище - и няма надежда скоро да дойде, в светлината на новия, пореден "суперреформаторски" закон за образованието, който Парламентът тия дни приема. Този закон е направен по вкуса на всевластната бюрокрация и с приемането му ще бъде погребана всяка надежда за някаква съществена промяна, камо ли пък за поврат в тази най-важна сфера от живота на обществото, където се "кове" интелектуалният, човешкият, личностният ресурс и потенциал на нацията и страната.
Аз от 30 години работя с сферата на българското образование, работил съм и в гимназиалната, и в университетска му степен, поради това имам богати наблюдения за истинската, за действителната ситуация в нея, която оценявам като катастрофална, уподобявам я на агония, на предсмъртни мъки и терзания. Много съм писал и говорил за абсурдите на българската образователна система, на българското училище, за злотворния дух на разложение в него, за това, че допускаме нещо непростимо: погубваме силите, дарбите, потенциала на младежта, бъдещето на нацията ни. Три книги написах напоследък за образованието, за катастрофата в него и за все още съществуващите шансове нещата да се променят, но не козметично, а истински, та да излезем най-после от тресавището, та да стъпим на здрава почва, та да тръгнем напред, влизайки в синхрон с потребностите на времето и на съвременния свят. Първата ми книга носи заглавието ИДЕИ за една нова философия и стратегия на образованието в България и в нея, както показва заглавието, разглеждам най-фундаменталните и съдбовни въпроси на българското образование; втората е посветена на университетското образование и носи заглавието ИСТИНСКИЯТ УНИВЕРСИТЕТ, с подзаглавие Що е академичност и доколко тя вирее у нас?, а третата разглежда проблеми на българското училище и е озаглавена НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (подзаглавието й е Есета за освобождаващото образование. Сега подготвям четвърта книга все по тия проблеми, която се нарича (засега и условно) ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ФИЛОСОФ-БУНТАР и в нея описвам превратностите на борбата, която водя за демократизацията на училищния живот в едно конкретно училище, училището, в което работя, именно ПГЕЕ в Пловдив.
Но да се върна на подетото вече разсъждение, да опитам да го продължа и доведа до мисълта, която искам непременно да изразя тази сутрин. Ще бъда директен. Идеята ми е тази: добрият училищен мениджър (директор), който обаче не е продукт на командно-административната система, който не е сляпа жертва на господстващите стереотипи и манталитет, който е ръководител от либерален, демократичен, неавторитарен тип, е същинска рядкост в нашите условия - и е обречен, поради действащия безжалостен механизъм на системата (т.н. "порядки") на неминуем провал, на низвергване; такива директори, ако (и доколкото) ги има, са нещо като "бели лястовици" в сговорното директорско ято, състоящо се все от хищни птици, именно ястреби, соколи, орли, кондори и не знам си какви още от жестоки по-жестоки пернати. Аз познавам един такъв директор, който през цялото лято на 2012 г. водихме тежка борба за неуволнението му, понеже той беше предизвикал гнева на висшестоящото началство: става дума за директора на Спортното училище "Олимпиец" в Перник г-н Райчо Радев, философ по образование и призвание. Познавам, и то добре, още един такъв ръководител - и това е доскорошният директор на училището, в което все още работя, именно инж. Венелин Паунов.
Аз много съм писал за този без преувеличение велик човек, отдал целия си живот на българското образование - и на преуспяването на бившия, но така знаменит "Техникум по електроника и електротехника" в Пловдив, сега наричащ се с безизразното "ПГЕЕ". Г-н Паунов вече не е ръководител на нашето елитно училище, той биде пенсиониран. Този човек, владеещ до съвършенство изкуството на управлението на такива фини човешки общности, беше успял да създаде такава човечна атмосфера в училището, че всички, и учители, и ученици, и целия персонал работеха с вдъхновение - отдавайки всичките си сили на нелекото си занимание, свързано, без преувеличение, с нещо непостижимо трудно: с ваятелството на човешките души, на човешки личности. Тогава всички успявахме да се сработим по великолепен начин - и всеки се изявяваше с най-доброто, което личността му разполага и таи. Аз лично преживях в тия години невероятен подем на творческите си сили, предполагам, така е било и с останалите ми колеги - като съдя по отзивите им и за тях е било точно така. От това знаменито училище излизаха генерация след генерация способни, добре подготвени ученици и възпитаници, които се пръснаха по целия свят, разнасяйки славата му. Нашето образователно учреждение беше доведено до невероятни висоти, а задържането на този бляскав имидж на гимназията задължава всички нас в новите условия, в които вече имаме ново и то, трябва да признаем, твърде неопитно в така сложната дейност ръководство. Ето в тази връзка ми се ще да кажа нещо важно.
Аз от доста време, вече втора учебна година, имам проблеми, дори конфликти с това ръководство. Не крия това, напротив, дадох пълна гласност на случващото се. Дълбоко съм убеден, че правя голяма услуга на ръководството, изтъквайки негови грешки или принципно погрешни виждания или подходи. Смятам, че мой дълг е да не си затварям очите когато виждам грешките, защото един загрижен за бъдещето на организацията служител би следвало да рискува и да приеме някои (временни) неудобства, щом съзнава, че ръководството, ако не бъде възпряно, би могло да донесе какви ли не, и то най-разнообразни поражения заради погрешните си разбирания. От друга страна добре съзнавам, че претенциите към ръководството, предвид неопитността му, не трябва да са прекомерни, при това трябва да са съвсем доброжелателни; за жалост, това не се получи винаги, ние често влизахме в прекалено остри спорове, аз бях наказан дисциплинарно, изобщо "сработването" ни сега-засега не провървя. Висшестоящите институции, трябва да признаем, не допринесоха с нищо за изглаждането на противоречията, които се засилиха. В резултат отиде по дяволите прекрасната атмосфера, която цареше в училището преди години; изпълзяха отнейде, неизвестно откъде, змиите на недоверието, на злобата, на завистта, на интригантството, на страха, на лукавостта, на подлизурството, на ласкателството, на самоунижението и т.н. Ситуацията, както се казва, стана "сложна", прекалено даже. Вместо проблемите да се опростяват и решават, те се усложняваха - и напрежението ескалираше. В такава обстановка даже най-простото става невъобразимо сложно, сложно до абсурдност. Психологическият климат в училището се отрови - сякаш тръбите на всички мръсни изпарения на Комбината за цветни метали, който е в Пловдивското поле, бяха докарани и инсталирани в кабинетите и коридорите на нашето училище.
Всеки ден разговарям с какви ли не хора в нашата общност, а най-много разговарям с учениците. Разбира се, с учениците по проблеми на училищния живот разговарям само в случаите, в които те поставят нещо, което ги вълнува. Старая се в учебно време да си върша работата добре, а не да занимавам учениците с това, което лично мен ме вълнува. Чувам какви ли не реакции, понякога и чудати. Примерно тази: вашите отношения с директорката са "лични", конфликтът ви е "личностен", постарайте се да го решите без да занимавате човечеството и обществеността с него! Аз, признавам си, не мога да разбера, нищо че съм философ, какъв смисъл има това изказване; явно много хора съвсем не разбират що е личност щом като употребяват думата в такъв един смисъл. "Личностното" съдържа в себе си всичко значимо за този човек: неговите принципи, убеждения, виждания, ценности; как тогава едни такива противоречия да са "личностни" в смисъл, че касаят нашите "суетни субективности", нашите капризи - това ли се има предвид под "личностно"?!
Истински значимото за нас, човеците, винаги има една личностна форма на съществуване и изявяване. Трябва да отхвърлим марксистко-комунистическата догма, че "личностното" е несъщественото у човека, а пък социалното било "най-същественото"; да имат много здраве от мен комунисто-марксистите, но истината точно обратна на това, което им се чини: личностното е истински значимото, а социалното е просто негова функция, то е производно, а не модел или калъп, по който трябва да се нагаждат самите личности. Здрава и жизнеспособна е тъкмо онази човешка общност, която е съставена от свободни, самодейни и суверенни личности, а не от сенките и призраците на комуноидната "социална монолитност" и единство. Толкова по този пункт, въпреки че може още много да се пише. Прочее, трябва книги да се четат от ония, които искат все нещо да разберат, а не всичко да си го "знаят" ей-така, без мислене и осмисляне, т.е. да си стоят под властта на разпространените догми. Тия най-основни, фундаментални и прости зависимости, които е крайно време да се осъзнаят от всеки, съм ги описал най-внимателно в книгите си.
Факт е обаче, че много хора около мен ги е страх да кажат какво мислят, особено много пък ги е страх да демонстрират съпричастност с моята позиция: щото рискуват да бъдат обявени за "подривен елемент", за какъвто е обявена моята скромна персона. Това според мен не е нормално, имам предвид не е нормално толкова да ги е страх хората, щото все пак живеем в ХХI век, и то в условията на демокрация, а не живеем в средата на ХХ-я, не живеем все пак в ерата на цветущия, руменобузест комунизъм. Да, ала ето, повечето хора ги е страх. На пръсти се броят ония, които не ги е страх. Което и показва, че дегенерирахме до нивото на толкова идиотската психологическа атмосфера, която беше характерна за най-дивите времена на комунизма. Това не е добър атестат за нашия ръководител, имам предвид новата директорка на ПГЕЕ-Пловдив г-жа Стоянка Анастасова. Аз вчера писах, че в момента в училището се провежда "подписка", предполагам, инициирана от самото ръководство, в която се осъжда "някакъв злостен неидентифициран философски субект" (наистина нещо такова е написано за моя милост, без да се споменава името ми, имах възможността вчера да го зърна за миг в самата подписка, която вече е събрала доста подписи!), крайно вреден за училището, който всеки ден "плюе" и "храчи" по него и "уронва" престижа му. Подписката има за цел да декларира постиженията на новото ръководство и дава шанс на всеки служител да покаже верноподаническите си чувства към директорката, което, няма как, един ден ще даде благотворно влияние върху повишаването на цифровото изражение на сумата, която съответният индивид, да речем, ще получи от т.н. "диференцирано заплащане".
Вчера дори имах неочаквания шанс да получа разяснение за позицията на инициаторите на подписката директно от устата на една от главните й инициаторки. Разбрах, че тия хора били твърде загрижени за бъдещето на училището, страхуват се да не би да падне неговото реноме; установих съществуването на близост с тях, щото аз също много се боя от това и крайно съм загрижен за съхраняването на наистина високия имидж на нашето знаменито училище. Те се борели за това, и аз се боря за това, всеки, разбира се, по своя си начин. Да, ама моя начин бил вреден, аз пък не мисля така: като придавам обществена гласност на съществуващите проблеми и като пиша всеки ден за перипетиите на борбата за демократизация на училищния живот аз смятам, че нашето училище със самото това застава в авангарда на общонационалната битка за коренни промени в българското образование, т.е. по този начин ние утвърждаваме толкова високия престиж и имидж на знаменитото ни училище. Не е шега: да сме едни от първите, които на дело, съвсем практически, са успели да се демократизират, да заживеят един пълноценен живот, да решат тежките проблеми с немотивираността на учениците за учене, лошата дисциплина и пр., което неминуемо още повече ще повиши качеството на образователната услуга, която оказваме на младите, а най-вече ще даде мощен тласък върху тяхното автентично личностно израстване и укрепване.
Така мисля аз, опонентите ми мислят иначе: сакън, да не се разбере в обществото, че имаме проблеми, щото тогава хората кой знае какво ще си помислят - и току-виж, "сами ще отрежем клона, на който седим"! Аз пък мисля иначе, а именно, че ний не сме маймуни, та толкова да мислим за някакъв си презрян клон, на който сме били седели; аз си мисля, че ний сме хора, а като хора и човеци би следвало да не мислим за клоните, а за това как да стъпим здраво с краката си на грешната земя и да поведем люта битка за собственото си поправяне, щото не вярвам някой да вземе да твърди, че сме едва ли не перфектни, че сме нещо като светци, че нямаме кусури, недостатъци, дефекти и пр. Вижда се, че имаме сериозни различия, но щом като имаме и общи осъзнати интереси, именно да запазим високия имидж на гимназията, и не само, ами да го направим още по-бляскав, а училището ни още по-привлекателно, то аз на това основание смятам, че имаме огромната възможност да се споразумеем за всичко, именно с оглед да постигнем целите, които като общност имаме или си поставяме. В тази връзка предлагам следното, което още в понеделник ще предложа на вниманието на училищното ръководство и на цялата училищна общност (най-лесния начин за това е като публикувам всичко още сега в блога си, което именно и правя):
1.) В първите дни след празниците да се обяви нещо като "кръгла маса", на която представители на различните разбирания и виждания (нека засега да не ги наричаме "училищни партии", но те са тъкмо нещо такова, понеже латинската дума "партия" значи на български "част"!) да проведат съвсем свободни дебати, дискусии и чисто и просто разговори по крайно спорните и конфликтни въпроси, да направят нужното да сближат позициите, с оглед изнамирането на ефективни решения, които после да предложат на вниманието на Педагогическия съвет, а и на цялата училищна общност (т.н. "Общо събрание", което обаче не е много общо, щото в него до този момент аз лично не съм забелязал представител на учениците, най-голямата група в общността ни!);
2.) За арбитър на тази "кръгла маса по изглаждане на различията и решаването на конфликтите" да бъде поканен инж. Венелин Паунов, бивш славен директор на училището, който, предвид несъмнените му умения да помирява и умиротворява хората, би бил незаменим и безкрайно полезен за такава една важна роля;
3.) Да се обсъдят на тази "кръгла маса" всички ония най-горещи училищни проблеми, свързани с битката ни за осъвременяване, хуманизиране и демократизиране на цялостните отношения, които съм поставил в своето ОБРЪЩЕНИЕ ДО ЦЯЛАТА УЧИЛИЩНА ОБЩНОСТ, на което до този момент директорката все още не е обърнала никакво внимание (и държи заключено някъде в чекмеджето или дори в коша за боклук);
4.) Т.н. "кръгла маса", вярвам в това, може много да допринесе за възцаряването на така потребния ни дух на колегиалност, разбирателство, сътрудничество, взаимна помощ и прочие, който напоследък взе да ни изневерява нещо, предвид засилването на нервозността и мнителността, тровеща цялостната атмосфера в училище; готов съм да допринеса с каквото мога за постигането на така потребните ни нормални човешки и дори приятелски отношения в общността, на които сме се радвали толкова години в славната ера на Венелин Паунов.
Това е моето предложение. ДИСКУСИОННИЯТ КЛУБ на гимназията, който има традиции в организирането и провеждането на какви ли не дискусии, може да стане домакин на тази "кръгла маса"; готови сме да окажем гостоприемството си. Смятам, че всяка група, имаща по-особени разбирания, трябва във вътрешен порядък да излъчи своите представители, които да участват в пълноценния диалог, в така потребните ни преговори. Аз лично смятам, че ученическото съсловие също трябва да излъчи своите достойни представители на "кръглата маса" - в противен случай тя няма да има нужната представителност и няма да изиграе ролята си в начеващия се демократичен и оздравителен процес. Така аз мисля, не зная как други хора виждат предложението ми.
Държа да уточня, че директорката г-жа Анастасова би следвало да играе най-основна роля в процеса на сближение на позициите ни на "кръглата маса", защото, както и да го погледнем, тя, въпреки положението си на работодател, сиреч, на арбитър, в изминалите месеци, де факто и за жалост, се превърна просто в лидер на една от училищните групировки; на тия преговори, надявам се, тя ще се възползва от шанса да си възвърне ролята на "надпартиен арбитър", на стожер на единството, на хармонията на общоучилищния и същностен образователен интерес на институцията и най-вече на учещите, на учениците, чийто интерес наистина трябва да стои над всичко друго: училището съществува за учениците, а не учениците - за него.
Това исках да напиша този път. Стана прекалено дълго и отегчително на места. За което моля за извинение! Моля ви, повярвайте ми, написах всичко с искрено и добро чувство. Дано сте доловили това. Ако и вие подходите с чисто сърце, няма как да не сте го вече усетили...
Няма коментари:
Публикуване на коментар