Тия дни разговарях с един човек, който се постара да ми даде нещо като "рецепта за душевно щастие"; действала тази рецепта превъзходно и безотказно, особено в нашите родни, български условия; от мен само се искало да приложа лечението, предвидено в нея, и мълниеносно съм щял бил да постигна желания резултат. Накратко казано съдържащото се в тази "магическа рецепта" може да се изрази така:
Не бъди максималист! Не бъди идеалист! Изобщо не се вълнувай за онова, което не зависи от теб! Човек става неизмеримо щастлив след като осъзнае, че сам не може да промени света. И едва тогава придобива така потребното ни за да сме щастливи душевно спокойствие. Онова, което не зависи от мен, повече съвсем не ме вълнува и терзае. Повтаряй си постоянно: "Аз няма да оправя света, да иде по дяволите този свят, важното е аз да съм добре!".
В основни линии това ми каза този мъдър човек. Мъдър с една мъдрост, която аз лично не приемам. Мъдър с една крайно разпространена у нас мъдрост, мъдър с една твърде популярна у нас мъдрост: мъдростта на безразличието към всичко в името на собствения душевен комфорт. То туй нещо по-скоро не е толкова мъдрост, а е по-скоро болест, широко разпространено у нас заболяване на душата и духа. Или е проява, симптом на същинското заболяване, дето така жестоко тресе нацията ни: бездуховността. Щото само един крещящо бездуховен човек може да си втълпи, че като е безразличен към всичко, ще си осигури презрения душевен комфорт. Прочее, не се изразих достатъчно прецизно: горецитираната мъдрост е израз на нещо като раждаща се духовност на бездуховността, която тресе нацията ни. У нас се е стигнало дотам, че самата разнолика бездуховност си създава своя специфична "духовност". Или си създава нещо като своя специфична "философия". Философия на антифилософското. Философия на примиреността. Философия на търпеливостта. На безразличието. Дори бих дръзнал да кажа и това: имаме си вече култура на безкултурието. Култура на простащината. Да, не на мъдростта, а на противоположното на нея, именно на простащината.
Щял съм бил да стана най-сетне "положителна личност" ако съм престанел да се безпокоя за всичко наоколо ми, ако съм престанел да се вълнувам, ако съм престанел да искам да "оправям целия свят". Всичко, което не зависело от мен, трябвало да почна да го игнорирам. Това да бъдеш ангажирана личност, да бъдеш даже просто личност, било вредно за душевния ми комфорт. И създавало "излишни главоболия". Като почнеш да мълчиш, мигом всички ще почнат да те харесват. А когато говориш, когато се вълнуваш, когато открито казваш каквото мислиш, тогава само дразниш хората - и си създаваш врагове. Всички обаче ще почнат да те харесват ако станеш "един от многото". Ако станеш "положителен", сиреч, стандартен. Като се обезличиш. Тогава ще себеподобните ще почнат да те носят на ръце, мило говорейки ти:
"Той вече е един от нас, той по нищо не се отличава от нас! Той вече е досущ като нас! Той също като нас вече изобщо не мисли, той като нас няма "особени мнения", той вече съвсем не ни дразни, той вече изобщо не държи на някаква си там "личност"! Каква неизмерима благост струи от него: той е един от нас, по нищо не различаващ се от нас! Браво! Да приветстваме раждането на още едно безличие! Този тука другар успя да убие личността у себе си, принесе тази жертва, затуй заслужава нашата награда, заслужи нашата всеотдайна обич! Да го вдигнем на ръце, да празнуваме тържеството на нашата всепобеждаваща комуна! И т.н."
Това така мило му дума комуната, тия нежни думи тя говори на поредната си жертва, отказала се от себе си. Аз обаче не ща да получа в един трагичен ден тия същите овации, не ме блазни тълпата от безличници да ме понесе на ръцете си. Аз имам една друга философия. Коренно различна. Несъвместима с току-що написаното. Аз мисля ето как:
Човекът е човек доколкото е преизпълнен с безпокойства. Доколкото се вълнува за всичко, което го заобикаля - и което му се случва. Човекът е човек, доколкото не е бездушен. Да, човекът също така е човек доколкото иска, доколкото се стреми да промени целия свят. Да, именно целия свят, а не само едно-единствено "парче" от него. Да си човек в истинския смисъл на тази задължаваща дума, това означава да съзнаваш, че всичко зависи именно от теб! Човекът е човек доколкото се съзнава като господар на този свят - и като истински негов стопанин. Не на своя дом ти си господар, човече, а на целия свят! Целият свят е твой дом - и си длъжен да го направиш уютен, какъвто и подобава да е твоят дом. Бездушието, безразличието е симптом, че си започнал да се обезличаваш. Вярно, по-спокойно ще ти е. Вярно, че няма да се "напрягаш излишно". Но жертвата е прекомерна: от себе си се отказал. От човешкото у себе си. Не подобава така да живее достойният, сиреч, свободния човек. Да си личност в истинския смисъл означава да се вълнуваш за всичко - и да вярваш в себе си, в силата си.
Да, имаш сили да промениш целия свят. Иска се просто и само да повярваш в себе си. Този твой свят зависи от теб, ти си неговият пълноправен господар. Да си човек в пълния смисъл на тази дума означава да презреш слабостта у себе си - и да насърчиш своята сила. Има нещо свръхчовешко в това да си човек. Да, съзнавам, че без мен този свят ще е вече съвсем друг. Той зависи от мен, не аз от него. Няма да допусна светът мен да моделира, аз обаче ще го превърна в свое драгоценно произведение и творение. Рекох: и така ще бъде! От този зов на Божественото у мен самия аз никога няма да се откажа. Като човек трябва да бъда достоен за своя Велик Създател, по чиито образ и подобие съм създаден: моят Бог. Да си човек означава да си творец. Човекът е човек именно доколкото е богоподобен, сиреч, творец. А не презряна твар. Не скот. Не стадно животно, а човек - да бъда това е моята участ и съдба. И моята велика отговорност. От тази своя философия аз няма да се откажа никога.
Това се опитах да кажа на този човек, който ме посъветва за едно "магическо", по думите му, лекарство за душевно спокойствие и за лесен живот. Той го бил изпробвал на дело, откакто го приложил, всички почнали да го обичат. А преди това като мен бил същински "трън в очите". Говореше ми този човек дори възторжено за новата си вяра. Личеше си, че ми желае доброто - според неговата представа. Загрижен бил за мен. Тия мои проблеми, които имам напоследък - нали ръководителката на учреждението, в което работя, е запретнала ръкави да ме променя, да ме прави покорен и прост изпълнител на нейната властваща воля, което, както и да го погледнем, е трудничко да се случи: аз от личността си, за да угодя някому, няма никога да се откажа! - та тия мои проблеми щели да отпаднат ако аз самият, дето се казва, съвсем доброволно, се реша да плюя на себе си, на своята вяра, на своята философия; така си мислеше този мил и загрижен човечец.
Който се държеше като "парламентьор", пратен да ме увещава да кандисам, та да спре "разорителната война", която родната бюрокрация поведе срещу мен, търсейки дългочакания реванш. Залогът е един: Ангел Грънчаров, такъв, какъвто го знаем, повече да го няма! Жив или мъртъв, но тоя "вредител" трябва да бъде изтръгнат от цветущия... труп на българското образование и училище! Точка! Тази е волята на властващата бюрокрация, която, подобно на самия Азис, каквото поиска, винаги го постига. Ще видим обаче какво ще излезе от прелюбопитната история, която се е завързала.
Да спра за днес дотук. Още много има да се пише, подетата тема е интересна и важна. У нас битката за автентична личност все още не е започнала. Братството на комуноидите е още твърде силно. Личностите, доколкото ги имаме, са дамгосани и подложени на страшен терор. Не мирясва стадната общност докато не убие, в буквалния смисъл на думата, личностите, които смущават презрения й комфорт. Страшно е. Затова нямаме напредък като общност, не за друго. Личностите са тези, които движат света. Които го променят. Които го очовечават. И това, знайно е, става с борба. Не с търпение. Не с кротуване. Не с търпеливост. Не с мъдруване. Не с мърморене. Не с глух ропот. А с битка. Безпощадна, всекидневна, жестока битка. Нестихваща битка за свобода, достойнство, човечност.
Станете борци, бъдете смели и твърди воини на тази нестихваща битка и война за повече човечност! И за достойнство. Само това мога да ви пожелая в тия наистина светли и вдъхновяващи празнични дни! Иде нова година, за да е наистина нова, нека и ние да станем поне малко по-нови: като се освободим от бездушието си. От безличността и от безволието си! Не си позволявайте безразличие към нищо!
Този е моят съвет, който си позволявам да отправя към вас, особено към по-младите - от позицията на много живял, патил и препатил философ. Да, бъдете смели, бъдете силни, дръжте се достойно, както подобава за свободния човек! Не допускайте проклетото малодушие да трови душата и живота ви. И тогава не само България, тогава целият свят ще бъде друг! Съвсем друг. От нас зависи всичко, от нас, не от някой друг: от мен, от теб, от него, от онзи там...
Няма коментари:
Публикуване на коментар