Истината ни прави свободни

вторник, 19 февруари 2013 г.

Ех, апостоле, апостоле... (Писмо до Левски)

Това Писмо до... Левски съм написал през далечната вече 2006 година, то тогава беше публикувано на много места, ето, сега го припомням в автентичния (първоначалния) му вид, открит преди малко на сайта Иде ли?:

Апостоле, апостоле... Ех, апостоле, знаеш ли, много, ама много сме виновни пред тебе. Ние, българите, сме виновни пред тебе! Пред тебе, дето те наричаме свой апостол... виновни сме, ама не си го признаваме.

Ти напусна грешната земя, увисвайки на бесилото, а ние останахме. Ти сега си, безспорно, в рая, а пък ние след теб успяхме на моменти да си устроим същински ад тук, на земята. Много сме грешни и много сме виновни; изглежда трябва да признаем и това, че много сме и глупави...

Ти умря за свободата ни, затуй те наричаме свой "апостол на свободата". Ние обаче за тази свобода се оказахме съвсем недостойни – и тогава, когато ти беше жив и обикаляше България да правиш своите "комитети", и после, след като ти вече увисна на бесилото. Осиротяхме без теб, и започнахме да се държим съвсем недостойно, както се казва... "ударихме я през просото".

Ти всичко знаеш, ти всичко си видял отгоре, но ние сме длъжни сами да си го признаем. И ето, дойде момента да си го признаем.

Ние сме големи страхливци, апостоле, не сме като теб, а сме си едни треперковци. Във въстанията, които се вдигаха из българските земи, мнозинството от нас просто трепереха, здраво залостени зад портите и дуварите си. Треперехме, докато ония, лудите глави, се вдигнаха срещу отоманския враг: но бяха малцина, и затова всичко свърши в пожарища и кървища. Ние още по-силно се разтрепервахме, щом ноздрите ни усещаха този мирис на кръв и на изгоряло...

Защо се държахме така подло ли? Ами защото ни беше страх: най-обикновен животински страх си беше нашето. Треперехме, защото знаехме, че който се вдигне, ще изгори в неравната борба, и затуй чакахме комшията най-напред да се вдигне, а той... чакаше нас. И така се чакахме, а пък ония, лудите глави, си изгоряха млади и зелени, милите!

Мислехме за всичко друго, но не и за достойнството си. Страхливци си бяхме, това е! Мислехме за къщята си, за имотеца си, за добитъка си, но… само за себе си не мислехме. Държахме се като баби. Май още тогава забравихме да мислим за себе си, да бъдем мъже – и в туй ни е грешката...

Затуй ти си прав като изричаше често: "Българинът обича свободата, но само ако му я поднесат на тепсия". Такива сме, апостоле, точно така си е. Но даже когато ни я поднесат на тепсията, пак не знаем що да правим с нея. Тя не се яде, нито пък става за да я сложим в скриновете като драгоценно съкровище или имане. Тя, апостоле, според нашите представи, е нещо като... полъх на вятъра, а ний ценим само "реалните неща", тия, дето могат да се пипнат с ръка и да се видят с око. Такива сме, наш Левски, ти си… лъв, ний, ний май сме си... тежко е да се каже, ний сме си просто... прасета...

И Ботев умря мърцина като теб, и кой ли не умря за нас, а ние продължавахме да си треперим. Натреперихме си се донасита, и тъкмо в тоя момент дойде свободата! Е, радвахме й се, порадвахме й се, тъй да се рече, пък след това… започнахме да я проклинаме. Защо ли – знаем ли?! Прости сме, не разбираме – или тогава не разбирахме, тогава бяхме прости. Не че сега сме умници де...

Апостоле, апостоле, колко глупости направихме след теб, само да знаеш?! Щото си бяхме свикнали с робството, с нашенското "който кротува, си живее животеца" а който не кротува, за него - сатър: "Покорна главица сабя не я сече", това е нашата мъдрост. Времето си течеше, годините летяха, а ние все си оставахме същите. Времето сякаш течеше извън нас, не в нас. И ние си оставахме все извън него. Такава е нашата "история": без време всичко у нас загиваше, без време нищо свястно не се и раждаше...

Другите народи водиха за този изминал век люти битки за свобода и чест, а ние... какво ние?... е, и ние се биехме, войни водихме, жертви давахме, но я докарахме дотам, че загубихме... срамно е даже да се каже... загубихме и Македония, и какво ли не загубихме. Парчета жива плът бяха отскубнати от живата снага на Отечеството, а ние не можахме да се опазим. Загубихме Македония заради недостойнството и малодушието си като народ и като нация. И това си признаваме, макар често да казваме – за свое оправдание – че ни били виновни "великите сили"...

Ние сме си виновни за всичко. От ума си патим, апостоле, винаги така си е било. Бавно мислим, апостоле, не ни се удава да мислим: и затуй все "изпускаме влака". Май е прав дядо Славейков, апостоле, който си казваше: "Не сме народ, не сме народ, а... мърша". Жестоко е, ама е истина. Във всяко стадо има мърша, но у нашето стадо мършата май винаги си е била повечко... много повечко.

Времето си летеше, а ние се изпояждахме. Люти битки водехме помежду си. Завистливи сме. Който покаже главата си над казана, го дърпахме надолу: ти сигурно си чул тази приказка. Ако не си я чул, ето, казваме ти я: в българския казан в ада няма дяволи да ги ръгат отгоре с вилата. Щото ние сами си дърпаме този, който си подаде главата отгоре.

Ти, апостоле, не знаеш какво е това "комунизъм" – или знаеш само думата, а ние го живяхме. И как го живяхме само да знаеш... ех, как го живяхме?! Ами явно много ни пасна този комунизъм, апостоле: пасна на нашата душевна низост. Рахат си живяхме при него, апостоле: мнозина затуй и до днес жалят за него. Мълчахме. Треперехме от страх (туй поне го умеем!). Много треперехме, ама си бяхме... ситички. Стомасите, апостоле, за нас винаги са били по-важни от главите. Е, на моменти при този комунизъм и от глад щяхме да умираме, ама пък си правехме буркани. И така оцеляхме. Подло и мизерно. Тъпеехме, но пък бяхме сити. Други народи люти битки водеха с комунизма, а ние само в кухните и под юргана говорехме срещу него. Подла работа, апостоле, е нашата... много подла и мизерна...

И тъй, апостоле, времето се изтърколи сякаш извън нас, а ние все не успявахме да го догоним. Забравихме твоето мъдро слово: "Времето е в нас, а ние сме във времето", сиреч само доколкото живееш достойно и свободно, само дотолкова си във времето. А нашата българска разправия със свободата ти я знаеш по-добре от нас, щото я изпита на гърба си: за нашата свобода увисна на бесилото, а пък ние даже вече като я имахме, не знаехме какво да правим с нея...

Апостоле, ето че иде най-срамния момент, дръж се яко, апостоле!

Днес е демокрация, уж е свобода у нас, апостоле. Ние обаче отдавна й се преситихме, апостоле, на нашата свобода и демокрация! Не я щем, повечето от нашите я не щат, нещо повече: мразят я! Все търсят някой, комуто да целуват ръка – и да го слушат, а пък той да ги храни... сито и богато. За това си мечтаят мнозина от нас, драги ми апостоле! Търсим си "цар" и господар! Ти не ставаш за тази работа, мъртъв си, пък и да беше жив, знаем, не я щеш. А сега у нас е пълно с кандидати да ни стават господари и ние имаме страхотен избор. Кеф ти мутри, кеф ти идиоти с "твърда ръка", кеф ти мошеници, и то такива, каквито света не е виждал! Като стадо се юрваме ту към един, ту към друг. Един ни излъже, поверваме му, друг се разкрещи, рипваме подир него. Даже един синеок като тебе, апостоле, мнозина малодушни от нас го зоват... не се смей, апостоле!... зоват го "съвременен Левски", "апостол" като тебе го зоват, апостоле! Пълно е с идиоти из Българията и днес, мили апостоле. Дотук я докарахме, наш велики апостоле...

Ех, апостоле, апостоле... Не може явно да се живее повече така. Прав си ти за туй, дето си ни учил, ама ние не го разбрахме. И сега не че сме го разбрали, но поне го усещаме. Мнозина вече изпитват погнуса от това, което сме. Няма друг начин: само така можем да се пречистим. Мръсното в душата си можеш да изчистиш едва когато почне да ти се повдига от него.

Ето за всичко това, молим ти се, велики наш апостоле, прости ни: за подлостите ни, за слабостта ни, за мекушавостта ни, за недостойнството ни. Ти всичко разбираш, ето, ние се покайваме, прости ни - ако можеш. Ние сме с духът ти, и той е с нас: когато мислим за теб, ставаме по-добри и по-истински. Прости също на враговете ни, които ни тъпкаха и унижаваха, най-вече на тях прости: по-добре на тях прости, на нас не прощавай...

Но да ти се похвалим за нещо. Не сме чак такива мизерници. Имаме и един успех, макар сами да не знаем как го постигнахме. Вече ни приеха като равни сред най-достойните и богати народи на Европа! Наистина невероятен триумф! Европа вече не е същата каквато я знаеш, тя е съвсем друга. И ние сме сред първите европейски народи, нищо че сме си все така бедни и... недостойни. Но вече искаме да станем други! Твърдо го искаме – поне тия, които сме се отвратили от това, което доскоро бяхме...

И ще бъдем други!

Това е.

Спи спокойно! Гледай ни отгоре и ни кажи едно... "Аферим, машаала". Браво ни кажи!

Ще се постараем да го заслужим поне тепърва!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ