Впуснах се няколко дни в разни полемични и политически битки по блогове, форуми, във Фейсбук, знаете сега какво е положението: историите около делото "Буда", това, че за сетен път се доказва, че начело на държавата ни стои един "бивш" мафиот - "бивш", "бивш", ама "бивш" мафиотът може да е толкова, колкото колкото може да е "бивш" и един негър, да речем! - това как рефлектират тия скандални истории по света, абе яката се излагаме като държава, пък и като народ, щото търпим тия неща, щото ги понасяме, та значи, улисан около тия всичките неща, си зарязах основната работа, а именно, да пиша сериозни текстове, текстове по най-сериозните теми, да си довършвам изследванията, които съм започнал, книгите, които съм се захванал да пиша и т.н. И, не крия, много ми е кахърно, щото имам чувството, че си губя времето за някакви дреболии; от друга страна пък, как да го кажа, съзнанието ми на ангажиран гражданин ме тика да не стоя безразличен, ами да участвам, да се меся, понеже ако аз, пък и такива като мен, т.е. така наречените "интелектуалци", се оттеглим в "сияйните пространства на чистия дух" или в своите "кули от слонова кост", то какво ще излезе, че съдбата на България ни е съвсем безразлична, нали така ще излезе?! На кого тогава ще оставим Българията ако ний се оттеглим - даваме ли си сметка за това?!
Ето това противоречие често ме раздира и, признавам си, на моменти се чувствам безсилен да направя решителния избор на едното пред другото. Щото аз и с политика не се занимавам както следва, така и с основната си работа не се занимавам както трябва, защото доста време хабя за политически анализи, полемики, дискусии и пр. Много приятели, които ме познават отдавна, ми казват: спри с това раздвоение, щото много губиш от него, или се посвети само на сериозните си философски занимания, където можеш да постигнеш много, или пък, ако искаш, захвани се за политиката, ама истински, изцяло се отдай на политиката, стани политик, ето, време е такива като теб да се включат в българската политика, щото виждаш каква гмеж е там, пълни некадърници са се наврели, а са ни съдбовно необходими личности от по-голям духовен формат, та в един момент картината в българската политика да почне да се променя към добро. Ето така ми говорят мои най-близки приятели, такива съвети ми дават, признавам си, и то не от вчера, щото аз от много години, още от времето преди 1989-та, се чувствам жертва на това раздвоение, за всичките тия години никога не съм се отдал изцяло само на едното, било само на политиката, било само на философията, а нали знаете какво казва народът по този повод: "от два стола - на земята ще седиш", т.е. в смисъл, че не може да се седи едновременно на два стола, че ако се опитваш, има опасност да паднеш на земята.
Даже в периоди (кратки), в които съм се отдавал уж само на политиката - така беше, примерно, през лятото и есента на 1991 година, когато моя милост беше временен кмет на родния ми град Долна баня - аз пак не можах да се откъсна изцяло от философските си занимания, в кметското бюро си държах разни философски томчета, които четях в свободното си време, а също така и една дебела тетрадка, в която се опитвах да си пиша своите философски анализи, е, докато бях кмет (предложен от СДС),за тия няколко месеца аз се преизпълних с такава жажда и носталгия по философията, че есента, когато дойдоха изборите (и за Парламент, и за кмет), моя милост решително отказа да се кандидатира за каквото и да било, стоях на поста си докато се проведоха изборите, и след това, с чувство за добре изпълнен граждански дълг, се върнах в Пловдивския университет, където тогава бях асистент по философия, с намерение този път всецяло да се отдам на чистата философия. Е, отдадох се, ала след два месеца "Партията" ме уволни от ПУ, изритаха ме, щото вече се бях разкрил, че не съм от "наш`те", както и да е. Но след това мое уволнение аз за дълго време се откъснах от политиката (е, пак съм писал политически статии, които излизаха в годините по вестниците, пак съм ходил чат-пат в кварталния клуб на СДС, участвал съм в изборни комисии, но само това), а пък основното си внимание отдадох на писането на моите книги - и тогава именно преживях един най-плодотворен етап от своето развитие като философ, като автор (става дума за периода 1992-1999-та). В 1999-та година, на втората година от управлението на СДС, моя милост се активизира в политиката, захванах се да водя борба срещу някои местни величия, които се бяха самозабравили, почнах най-системно да ги критикувам и изобличавам, затова бях обявен за "враг на "организационното единство на партията" и бях изключен от СДС; така завърши и краткия период, в който моя милост беше партиен член (две-три годинки), а преди това съм бил член на т.н. Клуб "Демокрация", който обаче не беше партия, а асоцииран член на коалицията СДС. Такива ми ти работи.
Един приятел вчера ме срещна, седнахме в кафене да пием по един чай, и се разговорихме; отдавна не се бяхме срещали, а се познаваме отдавна. Та стана дума за тия мои грижи, пък и негови грижи, щото той също се занимава с наука, а и също така не е безразличен спрямо това което се случва в държавата ни. Та той, примерно, ми каза, че е мой дълг да се включа истински в политиката, да се пожертвам за нея, да ида да се запиша в съответната партия, да стана нещо като "професионален политик", щото страната била имала нужда от такива като мен. "Зарежи философията - ми каза той - тя може да почака, а сега приоритет трябва на такива като нас да стане България, горката, щото видя ли ний, интелектуалците, като се правим на интересни (видите ли, не щем да си мърсим нежните ръчички с тая "мръсна работа", именно политиката!), докъде я докарахме: дадохме страната в ръцете на простаците, на мутрите, на бандитите, видя ли сега докъде я докарахме?!" - ето такива думи ми каза този човек, който бил имал намерение да се захване с вече сериозно политика и затова покани и мен. А аз се чудех какво да му отвърна, защото добре зная, направя ли такъв избор, още в първата вечер ще изпитам най-остра сърдечна болка по моята голяма и истинска любов, именно философията, ще се почувствам така, че сякаш съм зарязал най-свидното, сякаш съм си изоставил родния дом, нещо такова ще почувствам, и ще се се окаже, че ще се възприема като крайно нещастен! Като капак на всичко не съм добре и със здравето, и като сложа всичко на кантара, нещата май се накланят натам: да се отдам на тихи и спокойни занимания с философия в годините (или дните, или дори часовете, знае ли човек колко му остава да живее?), които милостивият Бог ми е отредил още да поживея още на тази земя, да направя още нещо във философията, за което ми стигнат силите, пък политиката да я оставя за другите, за по-младите, за по-силните. Щото аз, като капак на всичко, съм доста чувствителен човек, много се увличам, силно преживявам нещата, възмущавам се, реагирам остро, не мога да търпя спокойно гаврите, абе, накратко казано, май съвсем не ставам за политик, дето се иска и по-дебела, по-здрава кожа, каквато нямам.
Та си поговорихме в тоя дух с моя приятел, той обаче е по-млад, нека да се занимава с политика, аз пък, живот и здраве да е, ще се посветя на философията. Е, вярно, в политиката ще се меся, ама само малко, примерно, в блога, защото поне това мога: да помагам да се разпространява, предимно сред по-младите, едно ново, по-модерно, съзнание, базирано на ценностите на свободата, истината, доброто, предприемчивостта, традицията, т.е. ценностите на консервативната дясна философия на живота и на политиката, към която, знайно е, съм дълбоко, с цялата си душа и сърце, причастен, на която съм отдаден и то не от вчера. До този извод стигам, той, както виждате, пак е половинчат, но приоритет за мен, така или иначе, ще си остане философията, а пък политиката ще ми бъде нещо като "хоби", ще се занимавам с нея от позицията на свободен и непартиен интелектуалец и гражданин. Прочее, нещо такова е бил и навремето Сократ, той също е бягал от публичните политически длъжности както дяволът бяга от тамяна, даже има история, че когато по жребий му се паднало да изпълнява еди-каква си длъжност, и то само за един ден (!), да, тогава е имало и такива краткотрайни политически длъжности, Сократ в този ден се скрил, изобщо не се появил, никой не могъл да го види, нищичко и не направил, а пък после хората говорили, че в този именно ден управлението било най-добро, понеже, така да се рече, държавата била оставена на "автопилот".
То в цялата тази история има и голям смисъл: щото некадърните политици, от рода на тия, които ние си избираме, наистина е по-добре нищо да не правят, отколкото нещо да правят, щото каквото и да направят, то все ще е лошо, все ще е вредно за страната; примерно, това бедствие, дето сега ни е връхлетяло, именно Боко Борисов, ако може по някакъв магически начин да онемее, примерно, или да окуцее, да не може да ходи, да работи, да говори и пр., то тогава работите в държавата ще потръгнат значително по-добре, щото той, както знаем от доста време, каквото и да каже, каквото и да направи, все ще бъде тъпо, все ще бъде вредно; затова и по-добре да мълчи и нищо да не прави; но откъде ти толкова голям ум и мъдрост точно пък у такъв?! Прочее, източните философи, по които Боко май си пада (нали уж е нещо като каратист?!), проповядват тая стратегия: да оставим работите да следват своя естествен ход, да не се месим, щото като се месим, ний предимно разваляме, а оставени на "самотек", от само себе си, следвайки свой естествен ход, нещата ще се развиват значително по-добре; то тази идея стои в основата и на така наречения "лесеферизъм" или т.н. "лесеферианство" (теорията на политическото "нищонеправене"!), и в нея, разбира се, има голяма мъдрост, въпреки че е вярна и другата истина: трябва все пак нещо да се прави, трябва държавата да бъде поставена в умели ръце, на автопилот доникъде няма да стегнем, пък и всеки да управлява не може, има си хора за всичко. Цялата работа е да разпознаем кои са тия хора, на които следва да гласуваме доверие. Ето, идат избори, пълно е с отчаяни и деморализирани (в политическо отношение) хора, пълно е с объркани хора, ня тия хора трябва да се помогне, щото, в крайна сметка, те решават всичко, което, както и да го погледнем, е един от най-коварните парадокси на демокрацията.
Понеже и тия неща, от сферата на т.н. "философия на политиката", са ми присърце, аз обикновено правя така, че съединявам нещата в едно, и философските си занимания (писането на книги, издаването на списание ИДЕИ), и гражданското си "хоби" (блогът, вестник ГРАЖДАНИНЪ), и преподаването на философия, т.е. всекидневното ми общуване с младите в часовете по философия и по гражданско образование, ги разглеждам като едно неделимо цяло. Такъв един подход си има и своите рискове, но си има и добрите страни. Ето, примерно, в моите борби за реформиране на неадекватната спрямо потребностите, на остарялата, на тоталитарната административна образователна система тия моменти (осмисляне, писане на статии и на книги за тежките проблеми в образованието, конкретни действия, изследвания, инициативи в самата практика, в самия непосредствен живот, в преподаването, писане на апели до институциите, отразяването на всичко това в моята нова философия и стратегия на образованието и пр.) се сливат в едно цяло, което и допринася за постигането на жадуваната пълнота и изчерпателност. А пък иначе погледнато, като философ, съм длъжен да си изпълнявам задачата: да помагам на младите да се осъзнаят не само като пълноценни личности, ами и като истински, като добри, като ангажирани, като милеещи за България граждани, щото, както и да го погледнем, бъдещето на страната ни е тъкмо в техните ръце. И, с каквото мога, аз им помагам в тази посока, разбира се, поемайки съответните рискове, щото системата е устроена така, че "примерният учител" по гражданско образование е не този като мен (аз съм именно "вредителят"!), а оня, който прави всичко възможно за да отчужди младите от политиката, от гражданското съзнание - като принуждава учениците си да "зубрят" някакви баналности от "официалните учебници", които са толкова некадърно написани, че повече от това едва ли е възможно. Прочее, в последните години имам една такава традиция: всеки нов министър на образованието и на науката да го посрещам като му пиша едно "Отворено писмо", е, сега тия дни трябва, за да не изневеря на традицията, да напиша ново писмо и на новия министър, академика, как се казваше, щото все още не му помня името?! И нему ще напиша писъмце, и него ще го почета. Апропо, Фандъкова, като стана министър, й написах писмо, тя единствена ми отговори, и то доста любезно, докато моят състудент Игнатов изобщо не ми отговори, което и не ме учудва, щото го познавам доста добре колко струва като личност, пък и като "учен", тъй да се рече...
Тия дни пак ми се завъртя в главата идеята да взема най-после да се зачисля още веднъж за докторант и макар и на почетна възраст (сега съм 53 годишен) да опитам да защитя дисертация и да стана най-сетне "доктор". Това за мен е интересен казус. От една страна не ща да бъда признаван от системата, щото в някакъв смисъл едно такова признание може да се окаже, че е моя капитулация; съзнанието ми за достойнство изисква да не се прекланям пред такова едно формално признание от системата и от т.н. "научна общност", според която само оня, който има титла (и, респективно, "пагон"!), може да бъде смятан за "учен", иначе е обречен да си бъде "самозванец" - или "аутсайдер". Аз, прочее, съвсем не се страхувам да бъда смятан за аутсайдер от една такава система, която е устроена така, че в нея тъкмо най-некадърното да успява най-лесно, а пък кадърното, за да успее, да трябва да направи толкова морални компромиси, че в крайна сметка, ако има съвест, да презре самото себе си. Та ето, този казус пак излиза пред мен. От една страна, едно признание от системата (примерно, "одокторяването" ми!), ще бъде нещо като морална победа от моя страна над нея, пък също така ще бъде и нещо като реванш, дори гавра от моя страна спрямо абсурдната система; но се питам какъв е смисълът да търся такова социално признание, след като аз отдавна съм заложил на съвсем други неща. Ще помисля още, засега този проблем не стои остро пред мен, аз нямам и не мога да имам някаква такава амбиция да ставам "доктор", щото ако бях имал, отдавна и да го бях направил, отдавна и да го бях постигнал. Вече и не ща никому нищо да доказвам, камо ли пък да търся признанието както на прогнилата образователна система, така и на прогнилата "научна система". Аз вървях в живота си по съвсем други пътища и друг род признание ме очаква - да заявя и това, та да подразня някои хора, които така мило се връзват на приказките ми...
Ами това е. В общи линии. Май ще си остана до край на живота си все същия. Трудно може да се промени човек на моите години. Едва ли е възможно съвсем свободно да избираме не друго, а тъкмо... себе си! Ако беше възможно, щеше да е крайно странно. Пък и абсурдно. Ето, това е чудесен философски проблем. Човек си остава в общи линии все същия - от раждането до смъртта. Има нещо трайно, "константно", което никак не може да се измени, щото измени ли се, това вече няма да е същият човек. Е, много неща могат да се менят, човек не само може, но е длъжен да се променя, да се усъвършенства, да се развива. Но това, което е податливо за развитие, е от друга сфера. А същината си човек не може да мени, тя, изглежда, е заложена от Твореца.
Да направи човек кардинален и то изцяло свободен избор на самия себе си, както проповядват екзистенциалистите-атеисти (Сартр, Камю), едва ли е възможно, тук такъв релативизъм е доста съмнителен. Има нещо заложено от Оня, който ни е дал живота (жизнената сила, духът, оживотворяващ съществуването ни) - и нищо не може да измени тази константа. Себе си не можем да избираме, но според това, което ни е отредено, имаме възможността да разкрием целия си потенциал. И то в максимална степен, т.е. да се изявим като пълноценни личности. Е, еднакви няма как да бъдем, ще има ощетени, ще има и облагодетелствани от "съдбата" щастливци, но решаващият фактор е този: какво сам си направил от себе си! Какво си постигнал. Това е. Просто е.
И то честно какво си постигнал, това е важното. С труд, а не с тарикатлъци - както у нас обикновено се мисли. Ний искаме да надхитрим всичко, дори съдбата си, дори себе си - е, не стават така тия работи. В общи линии сами себе си прецакваме - и се ощетяваме сами, пък и взаимно, един друг. И затова, заради тия неверни представи за живота, които са така разпространени в нашата народна природопопулация, сме довели нещата до такъв един в общи линии жалък живот - не само сме най-бедни, ами сме и най-унизени. И сме стигнали дотам сами да не съзнаваме униженията си, което вече пък е прекалено. И е непростимо. Е непростим лукс и разкош, да, така е, драги ми самонадеяни и високомерни дриплювци, мои любезни сънародници...
Няма коментари:
Публикуване на коментар