Истината ни прави свободни

петък, 29 ноември 2013 г.

Градивният начин за решаването на проблемите е пътят на свободния диалог, на партнирането, на демократичното решаване на конфликтите


Вчера, вторник, 26 ноември 2013 г. беше всъщност вторият ден от моето пребиваване в училище - след 8-месечен отпуск по болест; завърнах се и ето, отново съм битността си на преподавател по философия и гражданско образование в ПГЕЕ-Пловдив. За два работни дни ми се случиха два сериозни инцидента, които ми говорят, че ситуацията не е добра, че положението е тежко, че пламъкът на анархията напредва и се разгаря; докато бях в отпуск до мен идваха откъслечни сведения, че работите не вървят добре, че положението с дисциплината на учениците се влошава, ето, убеждавам се с очите си, че това е така, че наистина доста се е влошило. За първия инцидент аз вчера вече подхвърлих в блога си: става дума за това, че като влязох в един от т.н. "проблемни" класове и още докато стоях пред класа и чаках буйстващите ученици да мирясат, за да мога да ги поздравя, някакъв ученик си позволи да ме замери с нещо твърдо, наподобяващо камъче, уцели ме в гърдите, на една педя разстояние от окото. Невероятно, но факт, ето, това се случи, което все нещо показва: прочее, за първи път в моята 30-годишна кариера като учител ученик си е позволил да ме замеря или удря с нещо; това, тъй да се рече, ми беше сефтето!

В нашето иначе елитно училище доскоро ученици се ползваха със славата на общо взето добри, сравнително по-възпитани, ето, щом и при нас започнаха да се случват такива ексцесии, явно работите наистина се влошават. Сега искам да кажа нещичко за втория инцидент, който се случи вчера, пак при моето първо влизане в един клас, който пък се ползва със славата на един от най-добрите класове; ето какво посрещане ми бяха подготвили тия ученици, но ми позволете да разкажа за случая под формата на доклад до уважаемата г-жа Директорка, защото аз се чувствам длъжен незабавно да я алармирам за случилото се; ето и този самия доклад, който написах тази сутрин, след една дълга и почти безсънна нощ - – понеже ний, учителите, сме такова шантаво племе, че много преживяваме подобни инциденти, преживяваме ги дълбоко, особено когато сме били най-несправедливо подложени на съответните унижения; но ето какво се случи, четете, вижте, невероятно е, но, за жалост, е самата истина:

До г-жа Директорката на ПГЕЕ-Пловдив

ДОКЛАД

от Ангел И. Грънчаров, преподавател по философия и гражданско образование

Уважаема госпожо Директор,

Чувствам се длъжен да Ви информирам за инцидент, който се случи вчера в Х Е клас, смятам, че по този инцидент не само че трябва да имате пълна информация, но и да предприемете някакви мерки, тъй като, по моите наблюдения и също така по отзиви на колеги положението с дисциплината в нашето училище напоследък все повече се влошава, за което, предполагам, причина е неадекватната политика по решаването на проблема, водена от училищната администрация - щом като от нея не произтича някакъв видим, що-годе положителен ефект. Ситуацията е тежка и все повече се влошава, а адекватни мерки за преодоляването й, за поправянето на положението, явно не се вземат; разбира се, тия мерки трябва да се изнамерят и изобретят в едни най-задълбочени и свободни дискусии в цялата училищна общност, не само на ниво педагогическа колегия. Особено важно според мен, акцентирам, е това и самите ученици, пък и родителите, да бъдат въвлечени в подобни дискусии, с оглед намирането на ефективни и реалистични мерки. Този е демократичният подход. Моето впечатление е, че по този най-важен въпрос позицията на администрацията, на ръководния екип във Ваше лице е в корена си сгрешена, и тя може да се изрази ето как: проблемът за дисциплината е персонален проблем на самите учители, всеки следва да се оправя както може, те поотделно, всеки за себе си, трябва да го решава, или, другояче казано, тук се прилага знаменитият остапбендеровски принцип от най-ранните години на прехода от човешки отношения към комунизъм: "Делото по спасение на давещите се е дело на самите давещи се!". По мнението на администрацията, което съм го чувал изразено от Вас самата, добрият учител е онзи, който "няма никакви проблеми с дисциплината на учениците", а "лошите учители", респективно, имат такива проблеми, явно, на тях им липсват някакви чудодейни магически качества, необходими за самостоятелно справяне с проблема. Въпросът за изработването на обща училищна философия, стратегия и политика за справяне с проблема, предполагам, не Ви се вижда належащ, за което съдя от положението през миналата учебна година: когато по моя инициатива се създаде семинар под надслов ГОРЕЩИТЕ ПРОБЛЕМИ НА ОБРАЗОВАНИЕТО И ВЪЗПИТАНИЕТО НА МЛАДИТЕ, когато в семинара се проведе задълбочено изследване на проблема, резултатите от което аз Ви предложих в една брошура, озаглавена ДИСЦИПЛИНАТА, с надеждата да предизвикам по-пълноценна дискусия, на тази моя иновация не беше обърнато никакво внимание и, доколкото зная, проблемът си остана висящ, та всеки учител сам да търси някакъв изход от наистина тежкото положение, с което ние, учителите, се сблъскваме всеки ден - и с което всеки, повтарям, трябвало било да се бори както може, със сетни сили, със стиснати до спукване зъби. Както и да е, ето, в тази светлина искам да Ви представя инцидента от вчера в Х Е клас, за който вече съм информирал класната ръководителка, но, както казах, преценявам, че проблемът е достатъчно остър, поради което се налага да занимая и Вас, с оглед да се подходи по-оперативно по незабавното му решаване.

За мен лично, като размишлявах една почти изцяло безсънна нощ, каквато беше изминалата нощ, случилото се звучи невероятно, чудато, направо непредставимо, аз никога не съм предполагал, че такова нещо изобщо е възможно да се случи в нашето училище. Та ето какво се случи, да се опитам да представя с думи въпросната изява на учениците от този, в моята доскорошна представа, добър клас - което е особено обезпокояващо.

Значи аз идвам вчера да вляза за първи път, след продължително отсъствие, в този клас - за който, прочее, от миналата учебна година имам много добри впечатления; е, имаше и тогава отделни отрицателни прояви на някои ученици, но като цяло класът го възприемам като добър - та значи идвам аз да вляза за първи път в този клас след продължителен отпуск по болест и... заварих вратата барикадирана с чинове, непроходима, а пък шумът вътре беше ужасен, ученици крещяха така силно, че цепеха простора, и то надалеко. Като застанах до вратата, в един момент някои ученици все пак проявиха добрината да разчистят вратата от чинове, за да мога да вляза, влязох, един ученик, представящ се за дежурен, почна да крещи, и то най-демонстративно и изразително, "Клас стани, клас мирно!", с оглед класът да ме посрещне, кой знае защо при това "козирувайки" ми, подобно на това както правят военните. Както и да е, дълго време аз изобщо не можах от страхотния шум да кажа нито една думичка, камо ли пък да ги поздравя, както си му е редът; е, не си спомням вече как, но някак си учениците за момент поутихнаха, сякаш вече можеше да започнем часа.


Аз запитах на какво се дължи подобно посрещане, коя е причината, какво искат да ми кажат по този начин, опитах се да поведа разговор. Оттук-нататък до края на часа обаче шумът не затихна, имам чувството, че комай всички ученици, сякаш са се наговорили, най-демонстративно си приказваха без да ми обръщат внимание, сякаш съм нещо като "говоряща мебел", безброй пъти ми се наложи да призовавам да ми дадат думата, та да се опитам да кажа какво мисля, също така да отговоря на някои забележки и претенции, които дадени ученици започнаха да ми отправят, и то по един недопустимо арогантен, предизвикателен, неуважителен начин, по който нито един човек, да не говорим пък за учител, не би допуснал да се разговаря с него. Разбира се, на този общ фон, за който по неоспорим начин си личеше, че класът има някакво крайно негативно настроение срещу мен, преподавателя, се изявиха неколцина ученици, които, така да се рече, се представиха за нещо като говорители, като рупори на гласа на "онеправданите народни маси"; от техните думи аз разбрах, примерно, че моите подходи в преподаването били "неправилни", че аз едва ли не съм се бил изявявал като някакъв "злодей", че класът фактически се държал така спрямо мен, понеже, един вид, по този начин изразявал неприемането си на моята личност, на мен лично като техен преподавател и пр. Аз така възприех думите на едната от двете ученички в класа, прочее, и двете ученички в тоя мой опит за разговор с тях, се изявиха доста, те си партнираха, докато в същото време останалата част от класа на воля си "шумеше", та на моя милост безброй пъти ми се наложи, както казах, да ги моля да ми дадат думата, за да ми се чуе гласът. Главната претенция към мен, по думите на въпросната ученичка, беше тази, че аз, видите ли, съм бил карал учениците "да заучават" моите собствени мисли, и то по най-папагалски начин, и който тях най-добре "рецитирал" след това моите собствени мисли, аз, подобно на някакъв идиот, много съм се бил радвал, пишел съм му бил най-високи оценки, докато оня, който не се принизявал да прави това, съм го бил едва ли не наказвал и прочие.

Аз тук, разбира се, не мога да пресъздам нашия разговор, щото нямам художествения талант, да речем, на един Достоевски, пък и не това ми е целта, аз само маркирам, и то както аз всичко съм го възприел, от моята гледна точка. Та във връзка с това главно обвинение спрямо мен, както аз разбрах, заради което толкова недоволствал и протестирал този клас, аз се опитах да поспоря с тази ученичка, тъй като тя се опита да ми припише преподавателски подход, който е пълна, диаметрална противоположност на действителния мой подход, който аз в часовете си прилагам; разбира се, в това наше обсъждане, тя си позволи да се държи към мен доста неуважително, ентусиазирано подкрепяна от нейната приятелка, която пък в един момент се увлече дотам, че заяви на висок глас нещо такова, обръщайки се при това не към мен, а към партньорката си: "Остави го тоя де, нима не виждаш, той не може да те разбере, няма смисъл изобщо да разговаряш с него!", което именно ме принуди да реагирам по-остро, понеже чашата на търпението ми в този момент преля, пък и на мен, както и на всеки човек, не му е приятно, когато някой се опитва да се погаври с неговото достойнство по един такъв недопустимо арогантен начин.

Както и да е, в резултат на такова едно сякаш всеобщо демонстративно настроение, разбира се, смислен диалог не можеше да се проведе, още повече че въпросните ученички бяха подкрепяни по най-красноречив и шумен начин от някои други ученици, било с разни реплики, било с подобаващия за случая подигравателен хохот, било с шумно обсъждане на течащата пред очите на всички провокация, целяща, явно, да ме изкара от равновесие, понеже всичко, както имам чувството, изглежда беше доста добре режисирано; това през цялото време се чувстваше, аз не можах да го възприема като импровизирана проява, кой знае защо. Още повече че една колежка, преподавателка (тя е била в междучасието на същия етаж), която след часа сама дойде до класната ръководителка, с която аз вече разговарях, тя именно потвърди, че класът дълго време преди моето идване се бил подготвял най-старателно за посрещането ми, като са крещели по невъобразимо шумен начин, като са блъскали чинове и прочие. Та в общи линия, мисля, че се очерта картинката, излишно е повече да се опитвам да опиша и представя с думи случилото се, аз, разбира се, и нямам този талант. В крайна сметка моя милост, призовавайки за пореден път класа да запази малко тишина, за да мога да се изкажа, та в крайна сметка аз въпреки всичко успях да кажа, че случилото се е особено красноречиво тъкмо защото става именно в час по... етика, че възникналият казус е чудесен, но пък на мен лично то ми показва, че класът като цяло се нуждае от най-старателно обучение по етика и по нравственост, защото в този един-единствен, и то първи мой час с тях, ако това може да се нарече учебен час, класът по най-убедителен и демонстративен начин успя да наруши всички до една повели на човешкия морал! Пък и Правилника на училището също така беше нарушен доста старателно по всички линии. Това бяха последните ми думи, които едва успях да кажа, в общата демонстративно-предизвикателна шумотевица и дюдюкане, в което протече този наистина паметен час, заслужаващ да бъде увековечен не само с този мой доклад, а, предполагам, и в много други административни и дори възпитателно-културни артефакти.

Понеже нямам време да довърша доклада си - трябва да се приготвям за училище, имам първи час - ще оставя продължението му, в което искам да предложа някои мои виждания по начина, по който следва да процедира администрацията за решаването на така оформилия се конфликт.

Днес имах доста часове, от сутринта, от 8.00 часа започващи, а свършващи към 16.00 часа, върнах се доста изморен, капнал, починах си малко, а ето сега, привечер, продължавам доклада си. Утре, четвъртък, имам пак час с този същия Х Е клас, в който се случи горепредставения инцидент, та ето, сега пристъпвам към темата какво според мен следва да бъде направено за преодоляването на конфликта; аз разговарях за кратко в междучасието, както вече казах, с класната ръководителка на този клас, тя е информирана за случилото се, не зная тя какво смята да предприеме, но по моя преценка и администрацията следва да се намеси, и то по един по-адекватен начин. Понеже миналата година, в тогавашния Х Б клас, поради неадекватна намеса на администрацията, един подобен конфликт продължи да тлее, вярвам, си спомняте, доста дълго време, въпреки че можеше да бъде решен, при една по-адекватна намеса, значително по-бързо и по-ефективно. Този път, смятам и съм убеден в това, не следва да бъдат допускани същите ония грешки, за които аз Ви писах през миналата година в една поредица от доклади. Та в тази връзка предлагам следното, въпреки че Вие самата ще си решавате каква следва да бъде Вашата реакция.

Първо, липсата на реакция от страна на администрацията след като съм Ви информирал с този свой доклад, ще означава, че самата администрация е солидарна с акцията срещу преподавателя, която беше проведена в този именно Х Е клас; това, според мен, не бива да бъде допускано, въпреки Вашето лично субективно-пристрастно отношение към мен, заради нашите спорове, включително и решавани по съдебен път. На Вас като директор, в случая, Ви се налага да надмогнете своите лични симпатии-антипатии към мен, и следва да постъпите разумно и мъдро, понеже ако това не се случи, то ще излезе, че Вие самата заставате зад въпросната акция, а това според мен е недопустимо, то е също така и абсурдно. Пък и ще се окаже, че с ненамесата си не само че ще насърчите учениците да продължават атаката си срещу преподавателя, но и ще поемете оттук-нататък пълната отговорност за това, което те си позволят да сторят срещу мен. Аз тук не смея да допусна една такава евентуалност, именно, че някое услужливо спрямо администрацията заинтересовано лице е инспирирало и внушило тази проява на учениците, подтикнало ги е да я организират и проведат, това също ми се вижда съвсем абсурдно, крайно осъдително и недопустимо, щото е; нека да предположим, че учениците съвсем сами са решили така именно да ме посрещнат след дългото мое отсъствие, техния преподавател по философските дисциплини. Да допуснем, че няма злонамерена намеса на възрастни зад тяхната акция. Аз искам да вярвам, че това е точно така, и най-вече, че Вие като администратор ще съумеете да застанете над т.н. "злоба на деня" и да потиснете дребните страсти и емоции, а именно, че ще изпълните подобаващо своя дълг, своята отговорност като администратор.


В тази връзка, явно, се налага Вие или някоя от Вашите помощнички да дойдете и да разговаряте с класа, и дори, нещо повече, аз именно смятам, че една Ваша решителна намеса за обуздаване на въпросните настроения, може да бъде ефективна; ако обаче учениците по някакъв начин, дори само с някакви фини нюанси, усетят, че администрацията във Ваше лице е доволна от тяхната проява, това ще доведе до ескалирането на конфликта, до тлеенето му с месеци, което ще направи невъзможно провеждането на нормален учебен процес, ще съсипе и ония шансове, които учениците имат, за да си извлекат длъжните изводи, в това число и нравствени. Ние, учителите и администрацията, дето се казва, трябва да се разглеждаме сякаш сме двойка волове, които орат все една и съща нива, и нали знаете когато единият от двата вола дърпа напред, а другият, да речем, дърпа настрани или назад; работите тогава стават непоправими и цялата работа отива по дяволите. Тъй че апелирам към Вас в така и така създалата се тежка ситуация да реагирате адекватно и високо отговорно спрямо нашата висока възпитателна мисия, в противен случай, както казах, всичко ще отиде по дяволите, а, ще ми се да вярвам, Вие не искате това да се случи. Ако искате, то вече е друг въпрос, но на мен ми се ще да не вярвам на една такава грозна евентуалност.

Вие сте модерен, с претенции в тази посока администратор, и, подозирам, ще почнете да правите анкети, както миналата година сторихте с оня същия Х Б клас. Да се правят анкети е чудесно, аз не съм против това, но има една опасност, която през миналата година именно подкладе напрежението и доведе дотам конфликтът не само да не се разреши, независимо от усилията в тази посока от страна на тяхната класна ръководителка и моите също така усилия, ами да тлее много месеци наред, което именно и съсипа обучението на ония ученици; тогава именно анкетата, която Вие направихте, беше съставена така, че въпросите към учениците в своя подтекст съдържаха нескриваната антипатия на администрацията към моята скромна милост, та учениците по този начин се почувстваха окрилени и насърчени да си измислят какви ли не, даже и смехотворни обвинения по мой адрес, пък Вие, предполагам, възприехте това като "манна небесна", щото тогава се бяхте амбицирала, дето се казва, да ме натикате в "миша дупка"; това тогава не стана, сега, да се надяваме, както казах, ще успеете да надмогнете, повтарям, своите лични антипатии и няма да се устремите във фаталната посока да използвате въпросните настроения на учениците за да си разчиствате, дето се казва, сметките с мен. Аз именно към това си позволявам да апелирам, призовавам Ви към това да проявите едно по-високо съзнание за отговорност именно като възпитател, щото иначе, повтарям, всичко ще отиде именно по дяволите, а пък работите ще станат в един момент непоправими. Моля също така да не поставяте в конфузно положение педагогическия съветник, психологът на училището, а да му помогнете с всичко случаят да бъде решен на една градивна, позитивна, положителна от гледна точка на възпитанието на младите основа. Нека да си спомним това, че всички ние, въпреки всичко, сме нещо като орачи на една и съща нива, и дори волове, които дърпаме все едно и също орало. Това най-напред исках да Ви кажа, позволявам си да Ви призова към длъжната отговорност, ще ми се да вярвам, че този път, както казах, ще съумеете да застанете на висотата на призванието си, та да реагирате по подобаващия за един изпълнен със съзнанието за висок дълг администратор, чийто роля в такива тежки ситуации може да бъде твърде благотворна.

Вие сте сравнително нов администратор, признавам, че и Вашата работа съвсем не е лека, напротив, доста е трудна, налага Ви се да балансирате, да отчитате разнородни интереси, в това отношение поради неопитност са възможни грешки, но посоката на всичко следва да е неизменна, а именно, доброто на младите хора, на които ние сме възпитатели; техният същински и същностен интерес за нас следва да е водещото, а не някакви лични и конюнктурни интереси, капризи и страсти. За това ние всъщност най-вече работим, ако имаме длъжното високо съзнание за отговорност, тогава и опасността от допускане на грешки ще намалее. Ще ми се да вярвам, че и Вие като мен вярвате в тия непоклатими принципи, което именно и гарантира, че позицията Ви по наченалия се конфликт ще бъде адекватна.


На следващо място ми се ще да Ви призова да не се плъзнете по посока на тъй популярния в наше време популизъм, на демогогията, свеждаща се до това: учениците, понеже са много, явно са и прави, следователно цялата вина следва да бъде прехвърлена на главата на горкия преподавател, именно, в случая, върху главата на моя милост. Призовавам Ви това този път да не го допускате, щото през минали години, при минали случаи, за жалост, реагирахте именно по посока на един такъв популизъм, което именно и опорочи цялата работа и доведе до многомесечното тлеене на конфликта; той обаче беше погасен, когато с много усилия от страна на класната ръководителка на на оня същия Х Б клас и също така от моя страна у повечето ученици, въпреки всички грешки на администрацията, в един момент, надделя известно нравствено чувство, помогнало работите да бъдат поставени на подобаващата почва. Ако и този път обаче застанете с цялата власт и авторитета, произтичащ от властта Ви, зад вилнеещите срещу преподавателя си ученици, дръзнали да му поставят унизителни, необосновани, срамни претенции, то това, разбира се, ще означава, че Вие с авторитета на цялата власт ще ги насърчите, а това, смея да заявя, е нещо недопустимо, понеже ще спомогне именно за развращаването на учениците, а не за изграждането у тях на едно по-високо и в положителна посока развито нравствено чувство и съзнание. Младите, за наше щастие, не са така опорочени като нас, по-възрастните, не са застрашени от чак такова опорочаване, което е предпоставка на тях да можем по-ефективно да им влияем да се променят в положителна посока. Аз именно и за това апелирам, призовавам Ви и Вие самата да проявите едно по-високо и на нравствена основа съзнание, което именно и ще реши конфликта, и то с добра поука и полза за самите млади.

Аз, бидейки философ, както Ви е известно, много си падам по такива едни нравствени по естеството си възпитателни казуси, тъй че съм готов да Ви съдействам и да Ви помогна в тази посока, именно, да си определите адекватната спрямо наистина сложния случай позиция, при който рисковете от грешка са така многобройни. Готов съм да обсъдя случая с Вас, за да можем заедно да реагираме в една посока, да синхронизираме усилията си, защото, както казах и ще потретя, ние всъщност наистина сме нещо като волове, дето орем все една и съща нива: нивата на душите на младите, а това е изключително отговорна задача и мисия. За жалост обаче в тия три дни, откакто се върнах на работа след продължителен многомесечен отпуск по болест, Вие не проявихте желание да разговаряте с мен, разминавате се с мен по коридора както се разминават никак не спиращи товарни влакове, явно за нещо сте ми твърде много обидена, уязвена и разярена; това според мен не е добър знак, аз така разбирам нещата и честно си казвам как всичко възприемам и какво мисля.

Нещо повече, за тия три дни, в които отново съм на работа, Вие продължавате да действате по обичайния си задкулисен начин, пример за което е и днешното съобщение на шефката на Инспектората г-жа Пакова по мой адрес, което Вие, без да се замислите, имахте неблагоразумието да турите на таблото за обяви, без при това да се си дадете труда да схванете, че такова едно действие може да бъде изтълкувано като ескалация на водената от Вас безпощадна кампания по моето дискредитиране като личност и преподавател, която с такова усърдие водите в последните две години. Аз не мога да разбера защо г-жа Пакова дръзва да се включи по един такъв начин достатъчно фриволен начин във водената от Вас компроматна война срещу моята скромна милост, защо, да речем, е адресирала съобщението си до "колектива на ПГЕЕ-Пловдив", след като в него ме обвинява в някакви хипотетични "нарушения на законите", един вид, без да се замисли за презумпцията за невиновност, и грубо нарушавайки я, ме обявява един вид ако не за "престъпник", то поне за "много лош" човек, който, видите ли, бил дръзнал да нарушава... "Закона за защита на детето"! (Аз съвсем скоро, известявам Ви за това, ще уведомя и читателите на блога си за това писмо на г-жа Пакова, аз днес си преписах текста му и като имам време ще го публикувам, щото то е един чудесен пример за това на какви подвизи е способна нашата родна бюрокрация в безпощадната си борба срещу всичко, което си позволява да мисли и да действа - в условията на неразградената още тоталитарна образователна система - неординерно, новаторски, що-годе личностно и дори творчески.)

Но сега тук да не се отклонявам, този случай обаче е симптоматичен за тежката психологическа ситуация в нашето училище, за която, позволявам си да твърдя, носите отговорност най-вече Вие лично, неговият директор. Интересно ми е: не осъзнавате ли вече, че не този е начинът да постигнете някакъв реванш срещу мен. Учудващо е все пак не дойде ли време да се убедите, че ожесточаването на конфронтацията не е пътят за постигане на каквото и да било позитивно нещо, а това е пътят на деградацията, на разрухата, на развалата на всичко постигнато в нашето навремето така елитно и знаменито училище. Ползвам се от случая да Ви уведомя, че по моя преценка единственият градивен начин за решаването на всички проблеми е пътят на свободния диалог, на дискутирането и то съвсем публично на наболелите проблеми, пътят на автентичното партниране и сътрудничество, пътят на демократичното и съобразеното с гледната точка на другия позитивно решаване на конфликтите, с които е осеяно нашето трудно ежедневие. По пътя обаче на ескалацията на напрежението нищо добро няма да постигнете; призовавам Ви най-сетне до осъзнаете това, с оглед да престанете да допускате все едни и същи толкова досадни грешки.

Поради липсата на готовност и на желание от Ваша страна за подобен диалог, за който аз изцяло съм открит, ситуацията в училището продължава да се влошава, вместо да се подобрява - за което аз за сетен път алармирам, призовавайки нещо да се промени. Ето, примерно, всяка една моя публикация в блога ми не е опит за Вашето дискредитиране, както Вие, предполагам, го възприемате, напротив, всяка моя публикация е отчаян опит, призив и предизвикателство от моя страна за начеване на пълноценен, открит и ползотворен публичен диалог, който, повтарям, е истинския път към решаването на нелеките проблеми. Също така, в същия дух, примерно, следва да се разбират и обявите за дискусии в училищния ДИСКУСИОНЕН КЛУБ, които аз периодично поставям, но на които Вие така упорито и всеотдайно не обръщате и капчица внимание.


Ето, още в понеделник, моя милост обяви тема за една такава дискусия, и то именно по най-наболелия проблем, подклаждащ белезите на очертаващата се анархия в нашето училище; сбирката на Клуба е за утре, четвъртък, на обед, ето, призовавам Ви, като знак за добра воля от Ваша страна, не само лично Вие да дойдете на тази сбирка на Клуба (бившият директор г-н Паунов го е правил това в изминалите безвъзвратно добри времена на гимназията, но какво пречи тия добри времена да преживеят наново своя ренесанс?!), но и да призовете колегите също да посетят сбирката и да участват в дискусията, чиято тема в светлината на този доклад, както се убеждавате, е така актуална: именно темата за подобаващите отношения учители-ученици! Интересното е, че аз съвсем не съм могъл в понеделник да предполагам какво ще се случи във вторник, не съм ясновидец за да зная какво ме очаква като се опитам да вляза в часа на въпросния Х Е клас; но сама се убеждавате, че моята философска интуиция работи във вярната посока, успял съм да напипам един най-болезнен проблем на училищния живот, за чиято демократизация аз от толкова време най-убедено и съзнателно призовавам, а пък Вие, видите ли, го възприемате всичко това за някаква "война" лично срещу Вашата светла (само)властваща административна особа; не е така, надявам се този мой пореден доклад да Ви подтикне най-накрая към това да преосмислите позицията си - крайно време е!

Това в общи линии исках и можах да Ви кажа. Виждате, тонът на този доклад е достатъчно добронамерен, много ми е интересна Вашата реакция, ще я следя с най-жив интерес. Позволявам си да Ви посъветвам този път да не заемате позата на мълчаливо олимпийско божество или на будистки медитиращ мъдрец, а да откликнете на моя призив за отпочване на диалог и на партньорско сътрудничество за решаване на наистина горещите, парещи, крайно наболели проблеми на училищния живот, за което случката във въпросния Х Е клас е нещо като ярък симптом, знак, зовящ ни към това да се замислим - за да оценим и осъзнаем колко сериозни са всъщност работите. Защото е кошмар, ужас и престъпление да си позволяваме да гледаме на тях с пренебрежение или пък с наивно детинско лекомислие.

Ще ми се да се надявам, че този път ще се постараете да ме разберете и да оцените подобаващо и адекватно моите мотиви; противното, смея да заявя, е на гибел подобно, доникъде няма да доведе, а ще насърчи само, повтарям, разрухата, развалата, порокът, вакханалията на своеволията от всякакво естество, които, какво виждаме, се разрастват, вместо да бъдат по някакъв начин обуздавани - с оглед растежа на градивните сили, които именно ще очовечат нашите отношения.

27 ноември 2013 г., 23.56 часа
ПЛОВДИВ С УВАЖЕНИЕ: (подпис)

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ