Духовни, морални са основанията на всяко добруване в живота на човека и човешките общности

Тия дни усилено подготвям за печат новата си книга, на която дадох заглавието ИЗСЛЕДВАНИЯ ВЪРХУ СЪСТОЯНИЕТО НА НРАВИТЕ В ЕДНО УЧИЛИЩЕ (в контекста на общата ситуация на българския живот); бързам да издам тази книга колкото се може по-скоро, а ето тази сутрин сядам да напиша встъпителните думи към нея - или нещо като предговор; ето какво считам за нужно да кажа в него:

За проблемите на българското образование и училище, намиращи се в състояние на тежка криза и дори катастрофа, обикновено се говори и най-вече пише "ан гро", на едро, с помощта на абстрактни общообяснителни схеми, които ни ги предлагат разните му там кабинетни учени - социолози, икономисти, специалисти по педагогика, дидактици, психолози и пр., а най-вече - "специалистите по всичко", каквито у нас има колкото искате. По тия теми обаче почти никой не се интересува от това какво мислят тия, дето непосредствено са заети с осъществяването на самия процес, именно учителите и учениците; също така никой не пита какво мисли по тия същите въпроси третата най-заинтересована страна, също, така или иначе, "присъстваща" в процеса - родителите. А "най-компетентни" по всичко у нас са тъкмо чиновниците, по-специално най-овластените от тях; в крайна сметка те всичко и решават. Щото у нас, ако не знаете това да ви го кажа още сега: в сферата на образованието от години съществува една истинска тирания от страна на министерските чиновници и спрямо училището като цяло, но и най-вече спрямо същите тия непосредствени участници в процеса, които най-много са и ощетени от произволите на въпросната бюрокрация. Всичко решават "чиновниците-експерти", те за всичко се разпореждат, а пък целият останал народ, най-вече училищният, според правилата на системата следва само да мълчи - и да изпълнява, да се подчинява.

Да, ама ето, след като живяхме толкова десетилетия според правилата на тоталитарната и недемократична (антисвободна, противосвободна) образователна система какво получихме като резултат? Получихме пълна катастрофа, абсолютен провал - във всяко едно отношение. Системата буксува и работи на празни обороти не от вчера. Пилее се безотговорно най-ценното, което изобщо притежаваме: интелектуалният, човешкият ресурс на нацията. Което ни обрича на вечна мизерия и бедност - във всеки един смисъл на тия думи. Разбира се всички виждат катастрофата, но никой не дръзва да каже, че "Кралят отдавна е гол!", всички спазват благоприличие - и тъпо мълчат. Тия, които пък от години говорим и пишем, алармираме нацията за вършещото се безобразие спрямо бъдещето ни - нас пък кой ли ни слуша? Никой, естествено, не се вслушва в отчаяните призиви за същностна промяна, които неколцината активисти отправяме; тук си действа принципа "Като ми пееш, Пенке ле, кой ли ми те слуша?!". Един до болка познат принцип на страшното българско безразличие-безхаберие към всичко - и най-вече към най-важното, към онова, от което зависи всичко останало.

Ето, вече десетилетия наред всички чакат някаква бленувана "промяна отгоре", реки от мастило се изписаха за лелеяната "реформа в образователната сфера" - и какво стана? Разбира се, нищо не стана: защото установилото се пагубно статукво май устройва всички. Да, ето това е най-страшното: щом всички се примиряват с него, значи статуквото ги устройва. Пълна безотговорност спрямо бъдещето на нашите деца, а оттук и към бъдещето на нацията ни - ето това са ключовите думи, благодарение на които можем да схванем същината на целия проблем. Оказа се, че въпросната "реформа отгоре" няма да ни бъде "спусната", сиреч, оказа се, че напразно сме чакали толкова десетилетия. Чакали сме десетилетия "Михаля", чакали сме тоя дето духа да ни довее промените. Е, не стават така тия работи. Да се надяваш на това всевластната образователна бюрокрация да благоволи сама да се откаже от господстващото си положение и да се лиши от облагите си е все едно да чакаш от умрял човек писмо. Някои обаче още продължават да чакат такива писма. Нека да си чакат. Няма обаче да ги дочакат.

Е, властта чат-пат все пак милостиво ни отпускаше някакви козметични "риформи"; да, тая дума трябва да се пише в случая така: иде от "риф", от подводна плитчина, в която засядат корабите. В тези коварни рифове на прословутата и епохална българска образователна "риформа" корабът на българското образование заседна така, че повече никой и нищо не може да го помръдне. И с волове да идем да го теглим, пак нищо няма да стане. Няма до помръдне даже. Дали все пак от някой се осъзна за тия безплодни години на всеобщо чакане, че сега вече никаква "риформа" няма да ни спаси, сиреч, че е дошло времето за една истинска, същностна, незабавна революция, която без жал да помете стереотипите на едно анахронично, абсурдно, безплодно, ялово, в основата си сгрешено образование и възпитание на младежта?

У нас се нароиха какви ли не организации, ратуващи за промяна на модела, заради който страда българската младеж, невинната и обречена жертва на това, което наричаме "българско образование". Те си имат свои концепции за това как може да бъде осъществена промяната, какво е необходимо да се направи за да се модернизира, според изискванията на самия живот и на времето, в което живеем, наличната порочна система на образование. Тези неправителствени организации обаче или не си взаимодействат, не координират усилията си, според нашенския народен манталитет, или пък тях никой изобщо и не ги слуша. Многократно новите правителства идваха с обещания за "нова епохална риформа на българското образование", ала след известно време се оказваше, че всевластната бюрокрация успяваше да притъпи жилото на всяко едно намерение за същностна промяна; в резултат получавахме само "козметика", с която биваше пудрено и мазано скърцащото отвсякъде, като разстроена старовремска машина, българско образование и училище.

Оказа се, че единствената сила, която все пак нещичко можеше да направи, бяха тъкмо жертвите на системата: обезправените участници в самия процес, именно учителите, учениците, родителите. Самият живот ги принуждаваше да правят нещичко за да търсят изход от абсурдите, в които като в менгеме ги притискаше системата. Тук пък действаше правилото на хулиганина Остап Бендер: "Делото по спасяване на давещите се е дело на самите давещи се" (в оригинал този девиз звучи ето как: "Спасение утопающих дело рук самих утопающих!". Тук действаше принципа всеки да се оправя както може - и да се спасява както може. Разбира се, мнозинството от възпитателите, от учителството капитулира изначално като прие да съществува, задушавайки се, според догмите на авторитарната командна и изцяло несъвременна система - с оглед "И вълкът да е сит, агнето да е цяло!". Прословутото българско малодушие и тук роди своите отровни плодове. Е, имало е и авангардно мислещи учители, които са търсели по-достоен изход от тежката, от плачевната ситуация, влошаваща се с всяка изминала година. Опитваха се, дето се казва, "да минават през стени", сиреч, да си чупят главите в стените на бетонната, на изградената от огромни каменни блокове бюрократична и безчовечна, сиреч тоталитарна по естеството си образователна система.

Всеки е търсил начин да оцелява някак - и да се адаптира спрямо нейните абсурди. Имало е, предполагам, и борци срещу принципите на системата, но тя успяваше, като ги сдъвка и смачка хубаво, да ги изплюе бездиханни, стига да не са показали готовност да капитулират. Системата изисква безволни мълчаливи изпълнители, не свободни и достойни, търсещи истината творци, новатори, визионери. Системата е безпощадна, тя пощада не знае. Всичко, що е личност, следваше да бъде смачкано дотам, че или да капитулира, или да бъде смазано без жал - и в крайна сметка убито. Никой не знае колко са жертвите на тази античовечна, противохуманна система. Имам предвид сред образователните дейци, сред учителите. А иначе колко са жертвите на безпощадната система сред младежта обаче всеки знае: всички ние сме тия жертви! Целият народ е нейна жертва! Това поне се знае. Да, всички ние сме жертвите - без никакво изключение! Ето поне това трябва да се знае и признае. В цялата му страховита жизнена правда.

Моя милост е български учител, който ето вече 30 години работи скромно на нивата на българското образование и училище. Работил съм и в сферата на висшето, на университетското образование, и в тази на средното, на гимназиалното. Преживях 30 тежки, ала вдъхновени години. Защото позицията на жертва, да, на изкупителна жертва, съвсем и изобщо не ми е по вкуса. Обичам всеотдайно позицията на съпротива, на борба. Аз съм учител по философия - това обяснява всичко. Философията ме е научила да държа на някои ценности, от които е грях да се отказваш: щом си човешко същество. Такива ценности като свобода, достойнство, личност, истина, добро, красота, човечност... Да, от тия неща няма да се откажа докато съм жив. И няма да позволя някой да мачка било моята личност, било нечия друга. Личността за нас, човеците, е свята - аз така разсъждавам. Тя трябва да бъде насърчавана за постижения - това е моето верую на учител. Майната й на бюрокрацията, дето съсипва без капчица жал съдбата на милиони млади хора, обричайки ги на едно безлично, деперсонализирано "образование", за което тъкмо личността не значи нищо. Да, личността с всичко, което й принадлежи, личността с цялата й свита - свобода, добро, човещина, истина, красота, достойнство, дръзновеност... - е нещото, което ме вдъхновяваше във всичките тия години на конфликти, на борби, но и на търсения, постижения, творчество.

Аз разглеждам учителската "професия" като изначално творческа и духовна по естеството си дейност. Образованието като духовно взаимодействие на свободни, активни, суверенни и равноправни субекти е моето философско верую на просветен деец. И на борец. Щото, разбира се, системата никога няма да допусне такова кощунство: в нейните недра да се настани и да покълне дух, който й е изцяло чужд. И който е "взривоопасен" спрямо нейните догми, постулати, манталитет. Борих се години наред нещичко да постигна - и да отстоявам своята философия. Платих и висока цена за всичко. Да, за всичко в този наш живот се заплаща, особено пък лукса да бъдеш и да останеш завинаги свободен човек и личност. Не зная дали сте го разбрали това, но то е точно така. За тия неща се плаща най-висока, направо страшна цена у Нашенско. Така е било, така си е все още. Промяна няма. И не се предвижда да има...

Както и да е. Няма да изтъквам тук заслуги и постижения. Не защото системата никога няма да ми ги признае. Аз от нея нищо и не очаквам. Очаквам само мерзости. И ги получавам всеки ден. Битката вече е на живот и смърт - в най-буквалния смисъл на думата. Ето защо пиша така. Това не е самонадеяна патетика - нищо че ви звучи точно така. Това, за жалост, е самата истина. И моята книга, която сега държите в ръцете си, го илюстрира по най-убедителния и красноречив начин.

В книгата си събрах текстове, обединени от една червена нишка: как един преподавател по философия като мен бива приет в едно конкретно и реално образователно учреждение; аз си позволих като хроникьор и архивар да документирам и да събера всичко, което се е случило в "реалния жив живот" - и то в един доста ограничен отрязък от време. Животът в нашето училище при наличието на "дразнител" като мен е изключително бурен и вълнуващ. Съдбата също така беше милостива към моя експеримент с това, че ми подари администратор, който успя да олицетвори Системата в нейния автентичен и исконен вид и смисъл. Администратор, който показа лицето на Системата в неговата жизнено-достоверна автентичност. За всичко случило се в един кратък интензивен период на училищния живот аз съм писал своите анализи, тълкувания, административни документи, доклади, жалби и пр.; да, всичко в тази книга е на строго документална и фактическа основа. Събитията преди анализирания период пък са предмет на друга една книга, която нарекох ето как: АБСУРДИСТКИ ЕТЮДИ едновременно по Кафка, Йонеско, Бекет и Оруел (с подзаглавие Или нещо като "административен роман"). Тази книга също се подготвя за печат и скоро ще види бял свят. Двете заедно са едно неразрушимо цяло. Защо излиза първо втората, а не първата, е въпрос, който сега тук няма да обсъждам. Има си своя смисъл, който обаче сега не е интересен. Като му дойде времето ще обясня и това.

Нищо в тази книга не е измислено, а всичко е взето от живота - от причудливата, понякога непонятна със средствата на здравия разсъдък абсурдна действителност, в която живеем. Но чиято причудлива абсурдност понякога не усещаме - защото така сме свикнали със Системата, че сме се слели, отъждествили сме се с нея, станали сме нейни оръдия или инструменти. Системата има много недъзи, но изводът, до който стигнах в тази своя книга - и той е отразен в заглавието, което й дадох - е: всички недъзи и пороци на абсурдната Система, в която сме принудени да съществуваме, в крайна сметка имат аморално естество, са аморални, са безнравствени по природа. Значи, излиза, главният недъг, срещу когото следва да се борим, е този: Системата поражда аморализъм всеки ден, безнравствеността е нейният модус вивенди, е сърцевината на нейния разлагащ живота и съществуването ни "дух". Самата система е безнравствена, бидейки антиперсоналистична, бидейки антиличностно настроена, коренът й е аморален, ето поради това тя поражда аморалност навсякъде и във всичко. Става дума за едно пропило всяка сфера на българския живот аморално, изродено съзнание, което именно изопачава, развращава всичко, до което се докосне. Българският живот е прогизнал от аморализъм, от безнравственост, от бездуховност, от антиличностен потенциал.

Ето този е най-отровният плод на комунизма, който имаме щастието да поглъщаме до ден днешен - и който така жестоко и коварно трови целия ни живот. Разбра се напоследък, че проблемите на българската политика, да речем, имат нравствено естество, т.е. дефицитът на моралност и в тази сфера е пагубен. Същото може да се каже и за всяка една друга сфера на живота ни - в това число и за живота в образователните, в училищните общности, които именно са мой предмет, са предмет на моята книга. Винаги съм разглеждал в този смисловозадаващ контекст всичко, което е било предмет на моите анализи - а аз съм написал доста книги, които тълкуват случващото се в най-различни сфери на живота ни - политическа, психологическа, историческа, социална, образователна, духовна, или сфера на духовния живот най-общо казано. На път съм да се прочуя и да придобия славата на "най-злобен моралист", да, навремето така ме определяха моите политически опоненти, които идваха в блога ми да ме оплюят порядъчно. Аз съм се бил отдавал на "абстрактен буржоазен морализъм". Някои от тези, които само преди три-четири години ме обвиняваха така, сега вече всеки ден протестират пред Парламента и техен лозунг е... "За повече морал в политика!". Изводът е: една нация, ако слуша философите се овреме, няма да страда толкова - колкото страда иначе, ако се инати да се вслуша техните предупреждения...

Та моята мисъл е тъкмо тази: всичко, което правим или не правим, има своя смисловозадаващ морален смисъл. Ако, да допуснем, един администратор си позволи да се гаври с личността на някакъв, примерно, учител, който някак си не "пасва на калъпа за учител", или ако той си позволи да се държи така сякаш училището е казарма, а той пък е нещо като старшина, то проблемът на този администратор в същината си е морален: той греши нещо най-фундаментално, и то тъкмо в своите морални ценности, да, нещо в базисните устои на личността му е сбъркано. Или поне живее с представи, характерни за отдавна отминало време - времето на така блажено-починалия комунизъм. Още един пример: ако една училищна общност не смее да се противопостави на произвола на самозабравил се всевластен администратор и изпада в позорно страхливо мълчание, то проблемът освен че е психологически, в корена си има и нравствена основа: щом някои не усещат опозоряването, на което сами се подлагат, значи проблемът им е чисто нравствен. Ако, да речем, ученици си позволяват неподобаващо, хулиганско, безцеремонно грубо и унизително отношение спрямо свои учители, то проблемът на тия ученици също така е нравствен; ако администрацията мълчи и с това ги насърчава да продължават все така, то тази същата администрация де факто застава зад тези хулиганстващи ученици, поема пълната отговорност за тяхното поведение, т.е. стига се до абсурда възпитатели да развращават младежта, да, и това се случва в разноликия български живот! И то често възпитателите дори чистосърдечно, предполагам, не си дават сметка какво точно правят! Ето това е най-страшното.

Оказва се, че всичко, което правим, има своите нравствени основания. И когато бъркаме нещо в моралните си представи, то на тази основа се пораждат най-страшни нравствени деформации на живота, който живеем. А така не бива да е. Човекът по идея е същество, способно да действа по висши морални подбуди. Вживотняването на човечеството може да се обясни с това, че това, че духовните и морални "скрупули" отпадат, сиреч, обезсилват се. Не действат просто. Възприемат се като "анахронизъм". "Модерното" било синоним на разюзданото, на това да правиш каквото ти скимне - щом ти е се приискало. Без никакви морални задръжки, щото, видите ли, тия задръжки били "накърнявали" свободата ни. Разбира се, у нас е пълно с хора, които съвсем не разбират що е това свобода. И на тази основа изпадат в ситуация на най-зъл и тъп, при това безпардонен аморализъм. И така нататък. Да не се увличам в тази посока. Работите са зле и това от всеки би следвало да се разбира вече.

Книгата ми може да помогне в една най-важна посока: да се почувства, че изход все пак има. Тресавището, в което сме заседнали, може да бъде надмогнато; но ще може да се измъкнем от него само ако имаме добрината да стъпим най-сетне на здрава почва и основа: човешкият морал. Духовни и морални са основанията на всяко добруване в живота на човека и човешките общности. Общества, които не са се обезчовечили и строго държат на моралните и религиозни принципи на човечеството, на човешката духовност, просперират и постигат своите удивителни дела, творения, постижения. А други народи, дето са дръзнали да живеят в противоречие с най-базисните принципи на самата човечност, заслужено страдат - и са прокълнати да живеят най-мизерен и недостоен живот. Те сами себе си са прокълнали, те сами себе си са обрекли на такава мизерия. Душевната, нравствената мизерия е причината за всяка друга. Личностната нищета неминуемо поражда всяка друга бедност. Ще заживеем човешки и нормално, сиреч достойно само когато сами станем човеци - в истинския смисъл на тази дума. Тоест когато започнем да живеем, водени от чисти морални основания. Когато думата морал престане да е за мнозинството от нас празно, кухо звукосъчетание...

Приятно четене на моята необичайна и така провокираща книга. Ще ми се да предизвикам все пак някога разговор по тия всички въпроси. Един очистителен, оживотворяващ духа ни разговор. Докато не се очистим от мерзостта и разврата, що се крие в душите ни, добро няма да видим...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Душевната, личностната нищета неминуемо поражда всяка друга бедност

Нови дебати по казуса за "обидните мисли" в моя философска книга

Тази сутрин виждам, че съм получил следното писмо от адвоката на моята многоуважаема помощник-директорка на училището, в което работя (и също така синдикален лидер на синдиката, в който членувам), именно дамата, която преди време заведе съдебно дяло за "обида" заради "неправилни мисли" в моя философска книга, става дума за книгата НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (Есета за освобождаващото образование). Знайно е, аз писах за това в блога си, че предвид състоянието на здравето ми и по настояване на адвокатите, на близките ми, пък и на съдията аз се съгласих в крайна сметка на споразумение, свеждащо се до това да платя 300 лева обезщетение за "моралните щети" на ищцата и също 300 лева адвокатски разноски на адвоката й. Ето текста на самото писмо, то е доста любопитно, а пък по-долу ще можете да прочетете и моя отговор до него:

Здравейте г-н Грънчаров, изпращам Ви банкова сметка на К. С., по която може да превеждате ежемесечно сумите по сключеното между вас споразумение - BG...

Също така, най-приятелски искам да отбележа, че видях в друга Ваша книга същата статия, със същите обидни квалификации по неин адрес, за които се съдихте. Ако ги види и тя, най-вероятно отново ще се срещнете в съда.

Доколкото си спомням съдията много точно Ви обясни причината поради която не включихме в споразумението клауза за премахване от есето тези обидни думи и поемане на задължение от Ваша страна повече да не ги използвате. Санкцията за Вас, по делото което водихте, съгласно споразумението е за нанесените на К.С. обиди през 2013 г. и последващото използване на същите обидни квалификации, в други Ваши книги, е основание за ново ангажиране на наказателната Ви отговорност.

Адвокат П.

Това ми пише адвокатът на така чувствителната ищца. Прочее, аз съм човек, който много цени тази човешка душевна способност, именно чувстването, смятам чувствителността за онова, на което дължим своята човечност, та тук, пишейки това, няма упрек или ирония, а, напротив, съдържа се висока оценка за нейния душевен свят. Както и да е, понеже наистина ценя правото на различните личности да имат каквито си искат чувства, аз се съгласих да платя такова обезщетение, това е моят чисто философски мотив, за да нямам след това угризения на съвестта. Но самото писмо на адвокат П. повдига много въпроси, няма как, налага се да му отговоря; ето какво му написах току-що:

Здравейте, г-н П.,

Първо, благодаря Ви за информацията относно номера на банковата сметка на г-жа С.; аз не знаех как да й превеждам обезщетението, ето, сега вече зная. По този пункт имам един въпрос: тъй като не ми се занимава всеки месец да ходя до банка, какво ще кажете: нарушение ли е на споразумението да й преведа наведнъж цялата сума, да й преведа тия дни цялата си заплата, та веднъж-завинаги да се реши този въпрос? Моля да ми отговорите на въпроса.

На второ място обаче писмото Ви повдига доста въпроси, които са така интересни, че няма начин да не реагирам. Все пак аз съм човек, който от години преподава на младите предмета философия на правото и такива казуси, взети направо от реалния живот, за мен са изключително интересни. Та ето, Вие отново, току-що сключили споразумението, което аз така великодушно се съгласих да подпиша, един вид пак ме шантажирате, заплашвайки ме със завеждането на ново съдебно дело, и то за препубликуването в друга моя книга на все същата статия (есе), за "обидните мисли" в която аз се съгласих да платя на ищцата въпросното обезщетение. В тази връзка държа да Ви кажа следното:

1.) Никъде и от никого не е доказано, че въпросните "обидни" или "неправилни" мисли са тъкмо такива, каквито ги е възприела ищцата; аз за тия мисли никога не съм бил осъждан от законен съд, тъй че Вашата презумпция за някаква моя хипотетична "вина" следва да отпадне като неоснователна; напротив, тук е в сила презумпцията за невинност (до доказване на противното);

2.) Доколкото ми е известно принцип на правото е, че за едно и също деяние един човек може да бъде наказван (или съден) само веднъж; ако приемем, че споразумението, което подписахме, е един вид нещо като "присъда", то да ме заплашвате, че отново ще заведете ново дело за все същото е доста интересна мисъл, особено като се вземе предвид, че произлиза от юрист;

3.) Пред съда Вие поискахте клауза в споразумението, за която Съдията не се съгласи, а именно, да бъде подложена на цензуриране моята книга, като от нея отпаднат въпросните две-три мисли, които ищцата била възприела като "обидни" или "неправилни"; та тогава Съдът отхвърли като неоснователна тази Ваша претенция, която е равносилна на посегателство спрямо мое конституционно право, именно да мисля и да пиша свободно, според повелите на съвестта си; и това мое есе с "неправилните" или "обидните" мисли си остана непроменено, според преценката на Съда, в рамките на онази моя книга, и в нейните електронни издания, така и в книжните й издания (Вие все пак, за Ваша чест, не поискахте нещо толкова екстравагантно, именно да бъдат иззети и унищожени (изгорени) всички екземпляри на същата тази книга!);

4.) Щом една книга е вече излязла, тя става непроменим факт на духовния или на културния живот: само в романа на Джордж Оруел (визирам знаменитата книга "1948") издадени преди време печатни издания, книги или вестници, периодично се преглеждат от "Министерството на истината" с оглед да се прецени дали всичко написано в тях съответства на бъдещото развитие на нещата и ако се установи такова несъответствие, тези издания се изземват, унищожават, а след това се издават наново, с оглед да се възстанови "истината" (и "непогрешимостта" на Вожда, на Биг Брадър!); та в тази връзка да ми поставяте условието в бъдещи издания на моето есе аз да го подлагам на цензура според претенциите на този или онзи, е крайно странно и неприемливо изискване, влизащо в остро противоречие с реалностите на съвременния културен живот; то е също така нарушение на мои базисни и конституционни права; представяте ли си какво ще стане ако и други индивиди предявят подобни претенции, а аз съм човек, който е написал много книги, в това число и такива, в които се анализират действия и преценки на други реални и живи личности, политици и държавници, та представяте ли си какво ще стане ако и те предявят претенции, подобни на вашите?

5.) Това, че съм възпроизвел в непроменен вид същото това есе в друга своя книга, и то, забележете, това е станало до сключването на нашето споразумение, не може да даде основания на Вашата претенция, щото да бъдат изменяни (цензурирани) със задна дата мои текстове е едно искане, което влиза в противоречие със становището на Съда, който изобщо отхвърли всякакви подобни претенции; както си спомняте, надявам се, г-жа Съдията изрично заяви в отговор на моето изказване, че български съд няма да допусне да бъдат накърнявани нечии конституционни права, именно правото на свободно изразяване на мисли; разбира се, всеки пишещ си носи пълната отговорност за написаното, ако в бъдещи мои текстове, да предположим, бъде накърнено нечие достойнство, аз съм готов да отговарям, включително и съдебно; тъй че продължавайте да бдите и да разглеждате под лупа всеки мой нов текст, но за стари мои текстове, особено пък за такива, които вече са били предмет на споразумение (заменящо съдебно решение), претенциите Ви са куриозни, да не кажа абсурдни;

6.) Надявам се, във връзка с по-горе казаното да преосмислите позицията си за завеждане на ново дело по същия казус, все за същото есе; но ако държите да заведете такова ново дело, няма проблеми, аз също съм готов да се съдим, но такъв случай възниква въпросът: а какво ще стане с нашето споразумение? Да приема ли, че страната на ищцата във Ваше лице отново е преосмислила позицията си и сега актуалната й позиция е: въпреки споразумението все пак да се заведе ново съдебно дело все за същия казус? Моля да се консултирате с нея по този въпрос, за мен той е важен. Ако актуалната й позиция е тази, именно за завеждане на ново дело по същия казус, тогава не следва ли нашето споразумение да се обезсили, предвид това, че за едно и също нещо човек не може да бъде съден и осъждан два пъти? Ако не Ви удовлетворява споразумението, елементарната коректност изисква гласно да заявите, че се отказвате от него, и тогава, дето се казва, воала, да започваме ново дело; аз, между другото, се съгласих да споразумение с крехката надежда да намеря известен мир и спокойствие, ала не би, ето, седмица след споразумението атаките върху мен от другата страна започват с нова сила. Възниква резонния въпрос: а какъв беше тогава смисълът от споразумението ни? Моля, заявете открито: отхвърляте ли го, отказвате ли се от него, значи ли Вашето писмо, че подмолно се отказвате от него? За мен това е важно, аз съм привърженик на откритите и честни отношение, не на диктата, не и на шантажите.

Толкоз по този въпрос. И още един въпрос Ви моля вкратце да обсъдим; ето какъв.

Ако, примерно, все пак решите споразумението ни да остане в сила, то тогава относно финансовото обезщетение аз имам един въпрос до ищцата, моля да го обсъдите с нея и да ми кажете становището й. В частен разговор с нея, по време на дългите и мъчителни преговори за сключване на споразумение за обезщетение, тя се съгласи, че наистина е безнравствено да се искат пари от болен човек като мен (аз тогава бях в болнични, но и все още съм инвалид); в тази връзка г-жа С. има добрината да заяви, че предвид това обстоятелство тя не била искала тия пари за себе си, а щяла, като ги получи, да ги даде или дари на бедните! Аз добре си спомням тия нейни думи, та във връзка с тях си позволявам сега да запитам за следното: ако тя все още държи по този начин да употреби тези пари от обезщетението (600 лева), и ето, аз пък съм готов да й дам веднага, наведнъж, всичките пари, цялата сума, тоест да й дам директно цялата си заплата за месец януари, то тя ще изпълни ли обещанието си даде тия пари на бедните?

Мисля, че въпросът е важен и принципен, с оглед и на това съм и съгласен да дам цялата сума наведнъж: за да направим заедно с така великодушната ищца нещо добро, да помогнем на хора, които са по-зле и от нас самите в материално отношение! А това е похвално. Та Ви моля да проучите становището й и по този въпрос и да ме известите за решението й. Ако наистина тя удържи на думата си, на мен ще ми е достатъчно ксерокопие на разписката, с която тя е дарила въпросната сума на някаква фондация - или пък, най-добре, на конкретни хора, намиращи се в тежко положение. Примерно, на ученици-сираци, учещи в нашето училище.

Мисля, че желанието ми ще се възприеме позитивно, сиреч, ще се постигне точния му смисъл.

Благодаря Ви за вниманието! Всичко добро!

Ангел Грънчаров

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Философията съществува за да чупи стереотипите, да разклаща устоялия манталитет, да освобождава духа на човека

От доста време нищичко не съм писал в блога си - тъй като съм зает с това да следя и да отразявам събитията в Киев; погълнат съм от патоса на тази революция, обзет съм от възторг, прекланям се пред нашите украински братя и сестри, които показаха поразително свободолюбие - и твърдост, и решимост да се борят за свободата си. Показаха такова свободолюбие, че даже само на това основание вече с пълно право могат да бъдат считани за пълноправни граждани на Европейския съюз - каквито ние, за жалост, сме само формално, но фактически не сме; а те са. Имам много други теми, по които обикновено пиша и мисля, ала предвид значимостта на събитията в Украйна те задължително ще почакат. Въпрос на приоритети.

Има времена, в които трябва да се действа, а не да се седи със скръстени ръце - и сладострастно да се плямпат разните му там дървени "философии". У нас дървени "философи" бол, виж достойните, свободолюбивите, действащите, не стоящите със скръстени ръце граждани са кът; ето, вече пак започнахме да ги броим на пръсти - колкото са напоследък протестиращите в центъра на София всяка вечер. Останалите се оттеглиха на топло на диваните си - и оттам, с чаша вино или ракия в ръка, раздават щедро своя иначе оскъден "ум и разум".

За жалост, такива сме. А иначе - поклон пред славните украински свободолюбци - те ни дадоха пример как подобава да се държат мъжете когато става дума за най-важни човешки ценности и приоритети на свободния и достоен живот. Ние, българите, изглежда не сме мъже, ние сме народ, съставен предимно от... баби - от недоволно мрънкащи мижитурки. Ще се радвам някой да ме опровергае не на думи, а на дело, с постъпките си. Щото с мрънкане нищо не се постига на този свят. А ние само това го умеем. Затуй и сме на това дередже. Докато не се променим, добро няма да видим.

Напоследък се занимавам с експериментиране на нови форми на комуникация с оглед по-ефикасно въздействие върху съзнанията предимно на младите хора. С оглед на тяхната промяна към по-добро. Оказва се, младите днес все по-рядко четат - да не кажа, че изобщо не четат. Или четат крайно оскъдно. Ето защо да се залага на писаното слово за някакво що-годе действено въздействие върху съзнанията им е умряла работа. По същия начин както е умряла работа убеждаването само с думи, не с пример, не практически. Проповедите не помагат вече. Искат се други начини на въздействие. Какви - трябва да се изнамерят.

В тази връзка пак опитвам нещо да направя по моята отколешна идея за създаване на нещо като "Виртуален кабинет по философия" - или на "Онлайн-класна стая", в която да се провеждат занимания по философия (и по други предмети, но за мен, в случая, философията е важна). Снощи пак се опитах да направя нещичко в тази посока. Мисля по тия въпроси, щото е грехота да не се използват огромните възможности на интернет за водене на пълноценни дискусии и в образователната сфера, или с образователни цели. Сега се водят що-годе добри дискусии във Фейсбук, но ето, в образователната сфера такива дискусии не се водят. Разбира се, не ми пречи да опитам да направя такива дискусии и във Фейсбук; но все пак писменото изразяване на мисли в една дискусия едва ли ще очарова учениците ми - въпреки че по принцип не е лошо да умеят да се изразяват и така. Та ми се ще обаче да се използва и живото слово, в една видео-конференция, когато се обсъжда една тема, а пък всеки участник може свободно да каже какво мисли. Навремето, когато в един период бях в болница, тогава се опитахме с група ученици да направим нещо такова в скайпа: аз участвах в едно такова занятие от болничната стая, а пък учениците - от домовете си. Това беше едно добро начало, но след това не го продължихме.

Сега ми се ще пак да опитаме, да поекспериментираме в тази посока. Хрумва ми да предложа на цял един клас да опитаме да проведем час в интернет, с посредничеството на тия най-модерни средства за комуникация. Примерно, имам с няколко класа часове в крайно неудобно време, вечер, след 18.30 часа.Работата е там, че много от учениците пътуват, те живеят в околни на Пловдив населени места, те просто няма как да се приберат ако останат за час. Няма превозни средства след 19.00 часа - или ако има, то това вече е гавра с учениците да пътуват толкова късно. Е, смятам да предложа на тия два-три класа да опитаме да проведем часа си в интернет, това може да стане и в съботния ден, аз съм готов. Интересно ми е как те ще реагират. Разбира се, много ми е интересно и администрацията как ще реагира. Ще обсъдя с учениците тази идея. Ако се споразумеем с тях, заедно ще излезем с предложение до администрацията за провеждане на един такъв експеримент. Това ще стане скоро. Да видим как ще се възприеме. Интересно е. Иновациите по принцип следва да се насърчават. С оглед повишаването на качеството на образованието на младите хора е допустимо да се прави всичко, което е все в такава една посока.

И всичко онова, което не е в такава една посока, което е остаряло, демодирано, недействащо и пр. трябва да бъде отхвърлено без жал. Да, аз знам, че нищо не може да замени общуването на живо на учител с ученици. Да, но какво пречи това общуване на живо да бъде онлайн? Нищо не пречи. Стереотипа, навика само пречи. С глупавите си навици трябва също така да се разделяме без жал. Ако не го правим, значи само показваме, че сме обременени, несвободни хора. Съвременността обаче е това: свобода. Който не е адекватен на нея, дето се казва, е "за боклука". Нека тия, дето ме дебнат да направя "нарушение" или "странно изказване", добавят и това мое твърдение в списъка си от "изцепки", събирани за един бъдещ донос...

Ще завърша този хаотичен текст със следното: философията съществува за това за да чупи стереотипите, да разклаща навиците, да руши онова, което ни се струва "обичайно", "в реда на нещата", "в рамките на нормалното съществуващото" и пр. Да, ако това не го прави, философията просто не си изпълнява мисията. Една философия - или един философ, те двете съвпадат: философът олицетворява една философия, своята - ако не разклаща предразсъдъците, ако не руши остарелите "нормални" представи, ако възпроизвежда стереотипите на "нормалното всекидневие", тези на "обикновения здрав разсъдък", е анахронична философия, е философия, изневерила на функцията, на назначението си. Ницше навремето е писал книга със заглавие "Как се философства с чук"; да, чудесно е философстващият с чук да чупи стереотипите, да разбива онази броня, в която са оковани съзнанията - това е задачата на философа, който иска да остане верен на предназначението на философията.

Ето затова винаги ще има нужда от философия и философи - все някой трябва да върши тази толкова "странна", ала необходима работа. Представяте ли си какво ще се случи със съзнанията ни ако липсва философия, ако липсват философи, верни на мисията и на задачата си? Ще настъпи всеобщо мъртвило. Точно такова мъртвило, каквото е сега мъртвилото в българското образование. А не трябва да оставяме това мъртвило непобутнато, сякаш е нещо "най-нормално". Не за такова нещо е роден човекът. На младите пък да бъдат налагани чрез образование мъртвите догми на миналото, т.е. в образованието съзнанията на младите да бъдат оковавани в брони, е престъпление спрямо бъдещето - тяхното и на нацията ни. Философията трябва да изиграе в тази плачевна ситуация ролята на нещо като локомотив, който да изтегли от мъртвата точка блокиралия отвсякъде "влак" на българското образование, а оттук и на българския живот изобщо. И на българската култура също - защо не? Защото там, в полето на образованието, е началото на всички начала. Оттук започва всичко. На думи го признаваме, на дело обаче нищо не правим - за да променяме тежката ситуация малко по малко към по-добро.

На 15 февруари 2014 г. в София започва Първа национална среща ЗА СВОБОДНО РАЗВИТИЕ НА ОБРАЗОВАНИЕТО, на която, живот и здраве да е, непременно ще присъствам. В която ще участвам, стига да не се случи нещо със здравето ми, щото някак не се чувствам изобщо добре напоследък. Борбите, в които всеки ден участвам, борби срещу самодоволната, всевластна и самонадеяна образователна администрация и бюрокрация ме изтощиха така, че започнах сериозно да се безпокоя за здравето си. Както и да е, живот и здраве да е, ще участвам в знаменателната среща в София непременно. Заповядайте и вие - ако сте загрижен за българското образование. Всеки е добре дошъл.

Спирам дотук. Имам много работа в свободните, в "почивните" си дни. Най-много работа имам точно в тия дни. Каква ли не работа, най-вече свързана с писане. И предпечатна подготовка на разни текстове, които отдавна планирам да издам. Тъй че - приятен уикенд на всички! Бъдете здрави! Почивайте си активно, като мен: не бездействайте! Не се разкапвайте в нищонеправене. Сладкото нищонеправене - вие обичате ли го? Разбира се че го обичате. Да, но то е вредно и опасно. Разлага жизнените сили на човека. Истината е в труда. В активностите от всякакъв род. В творенето. Човекът е роден да се труди. И да твори. Да създава. Да работи.

Е, разбира се, че ще си почивате, не съм казал, че изобщо няма да почивате. Но почивката е пауза сред поредици или серии от трудова активност, а не отдих от... други почивки. Почивката има смисъл като отмора от здравия оздравителен труд. Някои така правят: обикновено нищо не правят, почиват си, а пък после си почват да си почиват от... почиването! Отдъхват си от умората, предизвикана от отдъхването. Както и да е. Хора всякакви. Всичко си е за наша сметка обаче. Поне това запомнете от мен. И то е нещо. Чао!

Та мисълта ми беше, да резюмирам: философията съществува за да чупи стереотипите, да разклаща устоялия манталитет, да руши онова, което ни се струва "обичайно", "в реда на нещата", отговарящо на "здравия смисъл"; философията е онова, което е способно да освобождава духа на човека, окован в бронята на всекидневната рутина; философията побеждава инертността на коварната, на дебнещата ни отвсякъде несвобода.

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Станали сме безчовечно общество, аз това най-откровено смея да го заявя: а така не бива!

Преди време се писа за ето такава случка: Преподавател от СУ почина пред студенти; паднал, получил инфаркт, издъхнал, ей-така, пред студентите си. Аз тогава веднага откликнах на тази трагедия, понеже се развълнувах: виж моята статия Невероятно обърканото и тежко статукво в българското образование е способно да ражда какви ли не ексцесии, какви ли не аномалии, какви ли не чудовища. Реагирах така, защото самият аз не съм здрав и, тъй да се рече, жизнено ме касаят такива случаи, щото току-виж и на мен се случила подобна неприятна развръзка - знае ли човек какво го чака, кога и как ще му дойде краят?! Тия дни един преподавател в училището, в което работя, ни изплаши всички защото внезапно на работното си място получи тежка хипертонична криза - и се наложи да бъде викана "Бърза помощ", наложи се да бъде викана линейка; разбрах от него, че дълго време след това положението му не се подобрило, а такива състояния са крайно тежки и опасни.

Преди известно време аналогичен случай се случи и с една друга преподавателка, много активна и авторитетна, позволете ми да не споменавам името й, нейното, както и на по-горния случай, щото не са приятни тия неща, че да бъдат афиширани. Аз самият претърпях тежка животоспасяваща операция преди няколко месеца, едва оцелях, а с връщането ми на работа след 8-месечен отпуск по болест бях подложен на такъв груб натиск от самозабравилата се администрация, на какъвто никога по-преди в своята 30-годишна преподавателска кариера не съм бил подлаган, даже и в най-грозните времена на комунистическата диктатура. Много пъти съм писал, че доста колеги в предишните години си отидоха ей-така, внезапно, без да доживеят и до пенсия, а пък някой починаха и скоро след като се пенсионираха. Професията ни е тежка, стресова, но онова, което най-много трови ежедневието ни, са гаврите, които си позволяват с българския учител самозабравили се администратори, които имат една-единствена грижа: как по-добре да се подмажат на висшестоящото началство, сиреч, как повече и по-рафинирано да тормозят колегите си с разните му там административни изнервящи ни табиети и салтанати. Преди около седмица или малко повече отношенията в нашето училище се изостриха, тъй като администрацията реши да започне подготовката за едно, тъй да се рече, "човешко жертвоприношение", което ще свърши с пожертването, с уволнението на преподавателите по френски и немски език. Аз писах за по тази показателна история, свидетелстваща за дехуманизацията на отношенията; така безжалостно не бива да се постъпва с колега, така не бива да се постъпва с човешко същество. През лятото пък писах за това как без капчица жал бяха уволнени от директорката наши колеги, сред които и инж. Калин Христов.

Моята "лична история", за която подробно съм писал в блога си (то това е всъщност моят най-главен "грях" в очите на така любезната администрация!), се свежда до непрекъснати отчаяни опити да самонадеяната администраторка да ме "заклещи" в някакво нарушение (ако няма такова, какво пък ни пречи да си го организираме сами?!), та най-сетне и аз да бъда уволнен - за да бъде отстранен "главният смутител на спокойствието", "главният осквернител" на административния рахат. Е, наложи се, за да парирам тия опити, да пиша много жалби до Министъра, до Омбудсмана, наложи се също така да заведа съдебно дело срещу несправедлива заповед за наложено ми дисциплинарно наказание "Предупреждение за уволнение"; съдът на две инстанции отмени въпросната заповед, но това сякаш още повече ядоса въпросната администраторка, обявила ми нещо като своя "лична война за отмъщение", което вече е нарушение на всяка законност, на всякакво право, на всякакъв морал, на всичко, за каквото се сетите. Тия дни тя дръзна да направи нещо върховно, нещо невиждано в наше време, позволи си възкресяването на един позабравен тоталитарен рецидив: по стария маниер от преди 10 ноември 1989 г. за разправа с другоячемислещите и неудобните многоуважаемата госпожа директорка вписа в моя "производствена характеристика", предназначена за ТЕЛК, "диагнозата", представяте ли си, "податлив на нервно-психични разстройства" (!!), сиреч, дръзна да ме обяви за "ненормален", с оглед поне по тая линия най-сетне да бъда лишен от правото да преподавам философия!!!

И ето, сега моя милост, по така милия сигнал на моята администраторка, съм изпратен на специализиран ТЕЛК за... психиатрични заболявания, където скоро ще следва да бъда "освидетелстван" (!!!). Не зная давате ли си как се отразяват тези нейни "игрички", на някои хора могат да им изглеждат, знам ли, "съвсем безобидни", може да ги възприемат като "лек дамски каприз", да, има хора всякакви, но на мен тия неща се отразяват най-тежко на крехкото ми здраве! Не издържам вече, на предела на силите си съм! Чудя се вече към коя инстанция да се обърна, Инспекцията по труда ли, като инвалидизиран, да започна да занимавам, Прокуратурата ли да алармирам с тия волунтаристични действия на въпросната администраторка, не знам вече на кого да се оплаквам; щото вече комай само на... арменския поп не съм се оплакал, а отклик, разбира се, от никъде не получих; да не говорим пък за защита, за подкрепа, не, такова нещо няма: у нас явно поговорката "Гарван гарвану око не вади" продължава да си действа с пълна сила.

Написах оня ден нещо като жалба до Педагогическия съвет и към т.н. Етична комисия към него, в която бях член, но която, както сега разбирам, тихомълком, негласно, съм бил сменен по настояване на директорката. След написването на този документ и публикуването му бях подложен на страшно оплюване от страна на разни анонимни интернетни клакьори и мерзавци, бях подложен на такова оплюване, на каквото до този момент никога не съм бил подлаган. А аз просто исках да предизвикам така потребната ни, по мое мнение, полемика по тия нравствени въпроси, които така тровят ежедневието ни. Полемика и дискусия, която ми се ще да бъде проведена вътре в съответните легитимни органи на училищната общност, в които отдавна не е имало съдържателна дискусия - поради налагането на един авторитарен, подмолен, направо тоталитарен административен стил и подход. Още не съм изпратил този документ до адресатите му и, признавам си, многократно се запитах: а има ли смисъл да се бърка в раните?! Или да се сипва сол в тях - за да заболи?! Не е ли по-добре да почнем отново, както сме свикнали, да продължим да ги замазваме с помади, с мехлеми - белким не гангренясат, белким почнат да оздравяват? Аз лично смятам, че май се налага жестока хирургическа интервенция и дори ампутация на негодния член - с оглед да бъде запазен организмът, с оглед да не загине цялото, с оглед да бъде съхранен животът в него. Тъй че, налага се, в името на доброто на институцията, все пак да пусна своя доклад, ето, това ще сторя след малко. Пък ще видим какво ще стане. Каквото има да стане, ще стане. Да, обаче ето сега се питам: а ще имам ли сили да издържа и на това напрежение? Дали и моето здраве няма окончателно да рухне? Дали няма да стане така, че сам - заради някаква своя абсурдистка тяга към морала, към идеалното, към принципите, към човечността! - да предизвикам собствената си гибел?

И това е напълно възможно, ето, виждаме, преподаватели продължават да мрат на работното си място; един повече или по-малко да умре, голяма работа, нима някой ще се трогне? Има ли смисъл обаче една такава саможертва? - аз така си позволявам да се запитам в този момент. Обществото ни е станало крайно жестоко, пощада мнозина не знаят, а виж, какво е безразличие към чуждата участ, това всички го знаят, ох, как хубаво го знаят, и не само го знаят, ами и най-усърдно го практикуват. И то всеки ден го практикуват. Станали сме безчовечно общество, аз това най-откровено смея да го заявя. А така не бива. Така не може да се живее. Дали пък да не взема да пратя текста, който току-що написах по-горе и който вие току-що прочетохте, дали да не взема да го пратя под формата на "апел за малко повече човечност" на тия, на които ще пратя и жалбата си? Ей-така, да експериментирам, за да видя дали някой се пак ще се трогне. Защо пък да не опитам? Какво пък ми пречи да опитам?

За жалост, в нашето училище, оказва се, и двата синдиката бяха обезоръжени от администрацията, която успя да ги превърне в свои "синдикални патерици". Е, понякога единият синдикат се опитва да разиграва някаква показна "опозиционност", но, за жалост, както сега разбирам, това е било само "за заблуда на противника", иначе, изглежда, истината е съвсем различна. Затуй ми остава едно средство: да апелирам към съвестта на всеки отделно взет човек - в нашата така голяма училищна общност. Ето, аз със своите публикации в блога по тия проблеми всъщност точно това правя. Нека всеки човек да чете и ако трепне нещо в сърцето му, нека по-нататък сам да реагира и да решава кое е достойното поведение и кое не е. Този е единственият за момента път. Да бъде спасен всеки отделно взет човек, да му бъде даден нравствения шанс да спаси душата си - сякаш този е пътят, а? Аз друг път за момента не си представям. Е, себе си да жертвам - щото знам ли какво ще ми се случи щом не кандисвам да замълча? - но да бъде спасен някой друг, да бъде спасена някоя друга душа, то дали пък точно тази не е истинската, вярната мисия на учителя, на възпитателя, който иска да не изневери на призванието си? Така е било, така и ще си остане. Такава, явно, е "диалектиката на живота". Ще видим. То всичко ще се разбере. Скоро ще се разбере.

Или ще направим нужното да спрат безобразията на властта - и да си съхраним човешкото достойнство ние, "великите търпеливци", каквито сме българите, е, ако не всички, то поне т.н. "масови българи"? - или ще се опозорим завинаги: тази според мен е дилемата, която предстои скоро да се реши в общобългарския живот, не само тук и там, в някоя отделно взета негова общност. Така виждам нещата аз. А как, позволете да запитам, ги виждате вие?

Помислете и отговорете, ако искате де, то не е задължително. А иначе ви желая хубав ден - и много здраве! Бъдете здрави, то тази е предпоставката и да сме живи, нали така? Ний това най-често си пожелаваме. Но да си здрав и жив, ала да живееш опозорен - нима това е някакъв достоен вариант? Тъй че, позволявам си да ви "бъзна" и по тази линия: грижете се най-вече за достойнството си. Без него всичко отива по дяволите...

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Не желая да допринасям за обезличаването на моите ученици: не, това никога няма да си го позволя!

На много хора, предполагам, им е изключително трудно да схванат що е това философия. Непреживяното не може да бъде разбрано. Ако никога не си философствал, и то основателно, по един същински и същностен начин, как тогава да знаеш що е това философия? Нима разбират любовта ония, които никога не са се влюбвали? Ако влечението към мъдростта ти е чуждо, тогава явно и няма как да разбереш що е философия. Дали пък цялата работа не се свежда до това как да бъде пробудено споменатото влечение?

Човек трябва да бъде по някакъв начин поставен в ситуация за да може да усети, да почувства що е това философия и философстване. То може да стане по два начина: или като най-внимателно следиш как философства твоят учител или наставник във философията - и тогава трябва да му имаш безусловното му доверие да те води по този път; или когато се вглъбиш в четене на философски текст, когато философът пак те води по пътищата на мисълта, но благодарение на своята фиксирана в текст, в слово мисъл. Това, че ний, хората, сме различни, предпоставя една основна трудност: как да си избера своя наставник във философията, било жив, било мъртъв, като автор на философски текстове? Човек трябва да опитва, да търси, да пробва. Примерно, ще опитваш да четеш било този, било някой друг автор, философски писател; все някой ще ти допадне повече. И нему ще отредиш мисията да бъде твой водач във философията. Е, ако се довериш и на някой, който не философства по начин, който лично та теб ти допада, пак едва ли ще сгрешиш: щото, мислейки по различен начин от теб, той те провокира да заявиш ти какво мислиш. Пак ще се случи "свещенодействието", наречено философия - и философстване. Разбира се, иска се известно ниво на развитие на душевния и личностния потенциал на човека; без това не може да пламне искрата на любовта към мъдростта, каквото е философията. На хора с ограничен или нищожен душевен, умствен или личностен потенциал просто не им стигат силите да проумеят що е това философия - камо ли пък да почнат да я практикуват.

Аз залагам в обучението по философия на моите ученици на ето този подход: да им предлагам най-настойчиво да участват в непосредственото правене на философия, предлагам им да почнат сами да практикуват туй странно нещо, наречено философстване. Предлагам им да се упражняват да философстват. Смятам за погрешен и за неефективен, за неотговарящ на естеството на философията външният подход: на младите да се предлага да научат нещичко ЗА философията, стоейки извън нея. Да знаят някакви външни сведения за философията и за философите не е верният път: иска се приобщаване по интимен, вътрешен начин към тайнството, наречено философия. Ако нещо не си го опитал, ако никога не си го правил, ако нямаш и желание да го правиш, ти няма как да го разбираш. Във философията се иска умение, не стига само да знаеш нещичко ЗА философията и философите. Няма лошо да знаеш такива сведения, но това не е главното. Истинското е сам да почнеш да практикуваш философията. Да правиш нещото, наречено философстване. Да опитваш, да правиш своите си опити в тази посока. А какво ще ти даде философията ли? Ето какво.

- Ще почнеш да виждаш нещата от друг ъгъл, в друга светлина; ще имаш възможност гъвкаво да сменяш ъглите, та да успееш да налучкаш онзи, който ще те изведе пряко при същината на проблема;

- Ще почнеш да проблематизираш очевидностите, т.е. ще почнеш да съзираш проблеми там, където другите виждат решения; това е едно ценно предимство в живота, което обаче повечето хора не оценяват, нещо повече, плашат се от него;

- Ще почнеш да не се задоволяваш с едноизмерния смисъл на нещата, ще започнеш да придобиваш вкус и влечение към един по-цялостен, по-пълен, по-богат, по-дълбок, по-всеобхватен техен смисъл;

- Ясно ще почнеш да разграничаваш глупостите от мъдростите (или от разумностите: мъдро и разумно съвпадат - стига да се отчете, че разумът многократно превъзхожда разсъдъка и съвсем не съвпада с него!), ще почнеш да се отвращаваш от глупостите, които преди това са ти изглеждали така съблазнителни, и ще роди в душата ти влечение към мъдростта;

- Ще придобиеш пиетет към идеите, ония духовни "атоми", които съдържат пребогат смисъл - и в боравенето с които се свеждат заниманията с философия; идея е равно на същност, на смисъл, на истина, на битие, тези неща съвпадат;

- Философстването не е просто умуване, а такава душевна активност, която успява да обедини в едно и мисълта, и чувството, и знанието, и ценността, смисъла на нещата, и творческия патос на фантазията (въображението) - и на тази основа почва да поражда именно идеи, образованията, която са способни да поберат огромен смисъл;

- Една жива, истинска философска идея, ако те овладее и ентусиазира, е способна да промени живота ти; промяна, това е ключовата дума, с която може да се обозначи цялостния ефект на философстването върху душата: промяна към по-добро, в теб самия най-напред - и в света наоколо, в "обкръжаващия свят"; ти самият вече не си същият след като те е овладяла някаква идея; човек без идеи е жалка картинка; но трябва да се схваща идеята адекватно, не примитивно; това не е просто "хрумка", а нещо значително по-различно;

- Всяко нещо си има свой "духовен двойник", това е неговата идея, неговата същина, неговата истина; ние не трябва да се примиряваме докато не се доближим до нея, докато не я засечем и уловим, въплъщавайки я, фиксирайки я в мисъл, в слово, простирайки я като убита върху хартията (думи на Шопенхауер, който оприличава себе си на "ловец на мисли", неуморен преследвач на мисли, подобно на страстния ловец, преследващ дивите животни);

- Духът на човека следва да е жив, с оглед да са пълноценни заниманията му с философия; що е това дух е голяма тема, която често се заобикаля; винаги най-съществените моменти се заобикалят от ония, които нямат пиетет към философията; иска се, разбира се, и съответната подобаваща настройка (нагласа) на духа, в противен случай заниманията с философия поначало ще бъдат неистински, мътвородени, нежизнеспособни;

- Човек не трябва да се успокоява докато не почне да се доближава до многоизмерния смисъл на нещата, смисъл, съдържащ и неговата лична позиция спрямо тях; в единство мисъл (познание) и ценност, пък и волеви импулси за промяна на нещата в една по-човечна посока, в посока на очовечаването им, ето това е същината на философията и на философстването;

- Да, философията и философстването а начин да изявиш личността си, своя душевен потенциал; хората с мизерни души и личности проста няма какво да изявяват, затуй такива по начало недолюбват философията - или съвсем откровено я мразят; е, някой просто, видите ли, я "презирали", което е начин да се самозаблудят относно душевната празнина, която зее в гърдите им;

- Философията ще ти помогне да се освободиш от разпространените предразсъдъци и догми в общността, в която живееш; да се освободиш от нейната жизнена, екзистенциална непълноценност; тя ще те освободи също така и от твоята собствена склонност да правиш глупости, ще те отърве от собствената ти глупост, което е най-главното; ний всички поначало правим и грешки, и глупости, и грехове; е, философията е начин да се възпрем отчасти от тия изначални склонности, да ги озаптим; и да впрегнем душевния си потенциал за нещо по-градивно; щото иначе пропиляваме най-ценното, което имаме: себе си;

- И още много мога да говоря и да пиша все в този дух, но какъв и смисълът след като други хора всичко това не са го постигнали по свой път?

Спирам дотук. Тия дни завършва първия срок - и ще трябва да поставям срочни оценки на учениците, на които преподавам философски предмети. От около четири-пет месеца учебно време аз на тия ученици съм преподавал само два. Много важно е как са започнали обучението си, първите стъпки винаги са решаващи. На учениците, на които преподавам, в началото на учебната година са им преподавали хора, които нямат философска квалификация; ей-така, за да има някой са сложили човек, дето има съвсем друга специалност; когато разбрах това, аз остро възразих, и то в писмена форма; този човек беше сменен; както и да е, но ето, работа се оказа изначално опорочена; аз сега обаче бера плодовете - и още доста време ще ги бера. Както и да е, каквото мога ще направя, за да помогна на учениците си да излязат с чест от нелеката ситуация, в която се намираме - и те, и аз се намираме в нелека ситуация. Но от нея може да се излезе с чест. Трябва да се излезе с чест. А не с опозоряване.

С горното искам да помогна поне малко на моите ученици, които още се лутат и съвсем не разбират защо учителят им по философия е така "странен" и "неадекватен" - и защо така е различен. Просто той има едно по-друго разбиране за това що е философия, до какво се свежда нейното истинско призвание. Вярно, образователната система у нас пречи на учители, имащи един по-новаторски и творчески подход. Тя се опитва да им върже ръцете - пък и устите, да парализира умовете им, да потъпче техния личностен и творчески потенциал. Иска да обезличи и тия, и другите, и учениците, и учителите. Иска да натъпка всички в калъп. Иска да ги превърне в типови продукти, в прости тухлички, с които да бъде градена стената. В предишни години прожектирах на своите ученици филма СТЕНАТА на Пинк Флойд. И им предлагах да разговаряме по него.

Да, знам, това е един "болезнен филм за наркомани", това е един опасен филм. Както и филма АМАРКОРД на великия Фелини е... "порнографски"; и него съм прожектирал на учениците си, както и филма му НОЩИТЕ НА КАБИРИЯ, "една проститутка", чиито живот интересува "перверзния философ Грънчаров". Прожектирал съм им и филма СОКРАТ, има такъв италиански филм. Тогава имаше кабинет по философия, с мултимедия, с лаптоп, с обстановка, подходяща за пълноценни занимания по философия. Имаше портрети на философи по стените и много техни мисли, залепени по стената; имаше дори и, представете си,... философски книги, списания и пр.

Всичко това беше разрушено поради един каприз на администрацията. Сега вече философията трябва да се преподава по типов, обезличаващ начин. Е, аз доколкото мога се съпротивлявам. Не желая да допринасям за обезличаването на моите ученици. Не, това никога няма да си го позволя. На никаква цена! В никой случай това няма да допусна! Неща да ме лаят кучетата, нека да ме хапят, нека да ме ругаят анонимните интернетни мерзавци. Аз от принципите си няма да отстъпя. На учениците си няма да вредя. Независимо кой ми нарежда да правя това. Никога!

Хубав ден на всички! Вярвайте в себе си - и никога не се отказвайте да бъдете себе си! Няма да сбъркате ако постигнете поне това. То е най-главното, предпоставката за всичко останало. То означава че си станал свободна и достойна личност. Ето такива хора трябват на България. Те ще я спасят...

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Безразличието ни убива и погубва - безразличието на първо място към себе си, към човека и човешкото у себе си!

Публикацията от вчера под заглавие Нравствените терзания на един надарен с несметни богатства... "бедняк", откупил с пари свободата си, в която разказах за това как е свършило съдебното дяло срещу моята свобода на словото, предизвика доста и то твърде разноречиви коментари, които нагледно илюстрират нравствената ситуация, в която се намира нашето общество. Мнозина познати, приятели, също така и работещи в училището, в което и аз работя, също така и мои ученици, бивши и настоящи, също ми се обадиха било по телефона, било по скайпа, за да изразят подкрепата и солидарността си с мен; обадиха ми се и изказаха свои думи на съпричастност и хора, живеещи далеч, в чужбина, дори на другия край на света, в Америка, но също и хора, които са съвсем близо, ето тук до мен, с които се срещам всеки ден.

Не съм целял такъв отзвук, не такава ми е била целта, но ето, доста хора се развълнуваха, тъй като цялата тази история има и една най-значителна човешка, нравствена страна. Иска ми се по някакъв начин да изкажа своята благодарност към всички тия хора, които имаха добрината да изкажат своята съпричастност, ето, правя го тук: благодаря ви много, приятели, за това, че държите на човечността - онова, което ни прави човеци, никога не трябва да го загубваме! Страхотно съм въодушевен, че ви има, че апатията и безразличието към съдбата на другия, на ближния, на човека до нас изглежда е на път да бъде победена. Щото този нашенски недъг е наистина страшен: длъжни сме да бъдем на първо място човеци! Защото допуснем ли апатията да ни овладее, престанем ли ясно да разграничаваме добро от зло, загубим ли нравствените си ориентири, това означава, че сме се дезориентирали в най-съществения, в нравствения смисъл, това пък означава, че сме се обезчовечили. Това означава, че сме погубили човечността у себе си. Загубили сме достойнството си като свободни, суверенни и достойни човешки същества.

Сиреч, погубили сме самите себе си, своята нравствена субстанция, погубили сме всичко онова, което ни дава право да се смятаме за човеци. Не е проста работа да си човек, напротив - и трябва да се грижим за човечността си всеки ден, във всяка своя постъпка. Инак не става. Безразличието ни убива и погубва - безразличието на първо място към себе си, към човека и човешкото у себе си! Човечен е само различният човек, този, дето не се страхува да върви "против течението". Останалите, другите, "нормалните" - те пък умеят само да плуват по него. Там им е проблемът, там им е и грешката, в това се коренят основанията за тяхната гибел. За гибелта на тяхната човечност. Личност иде от раз-личност, дано сте осъзнали поне това...

За мен човечност - коренът на личностното - е тъждествено на достойнство, тия две неща съвпадат. Никога не трябва да допускаме да губим достойнството си - и за него трябва да се борим така, както се борим за своя личностен суверенитет. Тия неща у нас много-много не се ценят, имам предвид такива "излишности" като човечност, нравственост, достойнство, личност и прочие, изобщо духовните неща у нас мнозинството сякаш съвсем не ги цени, то залага на съвсем други неща, поради което и страдаме: щото сме нарушили онтологичния закон, правещ ни човеци, задължаващ ни да сме човеци - независимо от всичко. Ето, вие ми показахте, че природната аномалия, на която сме свидетели в свидното ни Отечество, не е повсеместна, не е обхванала всички, че има здрави сили, които се съпротивляват на гибелната тенденция, което поражда известен оптимизъм. По същия начин е радващо и това, че има и хора, които всеки ден протестират срещу аморалното мафиотско правителство. Може да сме малко тия, дето протестираме, но това, че ни има, показва, че има надежда за България!

Това сега ми хрумва да напиша, опитвайки се да благодаря на проявилите съпричастност с моите битки, преживелици и страдания хора. Ония пък, които искат да проследят перипетиите на това куриозно и в някакъв смисъл дори епохално съдебно дяло, могат да го сторят като разлистят книгата, в която разказвам подробно, стъпка по стъпка, за него, именно книгата със заглавие VERITAS ODIUM PARIT..., което, преведено от латински, означава: истината ражда ненавист. А угодничеството - приятели; това е продължението на тази римска поговорка.

Преди време - и с това ще завърша - една моя опонентка твърдеше, че древните римляни не били толкова мъдри, за колкото се представяли, щото, видите ли, съвсем погрешно разглеждали и схващали нещата; според нея не угодничеството раждало приятелство, а, наопаки, истината раждала приятели; и тази дама с разпенена от ярост уста се опитваше да ме убеди, че тя лично, видите ли, била по-мъдра от целокупния римски народ, от всички до един римляни, барабар с философите им.

По тия въпроси си струва да се помисли повече, аз имам такава готовност, ако някой пожелае да се изкаже, да заповяда. От човешка и философска гледна точка - а тия две неща, човешкото и философското изцяло съвпадат, те са едно и също нещо! - работите стоят значително по-сложно и дълбоко отколкото може да ги схване самонадеяният разсъдък, на който залага тази прекалено емоционална дама, която се тресеше от вълнение когато развиваше тезата си. Аз тогава не спорих с нея по същество, но ето, сега съм готов да поспоря с всеки интересуващ се от този проблем. Аристотел пък е останал с това знаменито изречение: Платон ми е приятел, но истината ми е по-скъпа, което хвърля допълнителна светлина върху проблема: даже и приятелството би следвало да бъде жертвано заради истината - как тогава истината да ражда... приятели?! Друг е въпросът, че в някакъв, и то в безусловен смисъл, от истината зависи всичко; всичко неистинно е обречено да умре, да не остави дори и прах след себе си. Истинските неща обаче са вечни и безсмъртни. Не в тоя тукашния - и в него, но най-вече в един друг, значително по-истински! - свят. В света на "истинската истина", на истинските неща, светът на платоновите идеи, на чистите същности, на красивото, на доброто, на истинното само по себе си, светът на духовните неща, на чистата човечност, другояче казано - Божият свят.

Е, безспорно добре е човек и да има приятели, и отношенията му с истината да са наред, но това той ще го постигне, предполагам, според това що за човек е той самият, щото има хора и хора, има и изродени хора, при които представите за всичко, в това число и за "истинско приятелство" са съвсем изродени - изродени поне колкото тях самите. Критерият обаче за всичко, що има смисъл и значение за човека, е истината, нашето отношение към нея. И доброто е такъв непоклатим критерий. Красотата е третият елемент от тази свещена триада на чистата духовност. Бездуховните хора си имат своеобразни, да не кажа крайно изродени представи и за истина, и за добро, и дори за красота. Ето че духът е истинското, на което следва да заложим, щото оттам, от неговия извор, изтича всичко онова, което ни прави човеци в този най-възвишен смисъл на думата.

Но да не философствам много, че тази сутрин имам да пиша по много теми, затуй трябва да съм пределно кратък и лаконичен по всяка. Хубав ден на всички! Желая ви един вдъхновяващ, импулсиращ желанието за живот уикенд! Никога не изневерявайте, не правете сделки с човешкото у себе си...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Ние родното, българското, да не говорим пък за по-стойностното от него изобщо не го ценим, напротив, правим нужното да го задушим и убием!

Получих следното съобщение, отпечатвам го тъй като и някои други хора може би се вълнуват от същия проблем, а пък моят отговор може да им помогне да се ориентират в ситуацията; ето какво ми пише една моя читателка и ето как аз й отговорих:

Здравейте, уважаеми г-н Грънчаров,

Пише Ви една Ваша читателка от "глухата провинция", от едно малко градче, именно от... От доста време чета Вашия блог, преди няколко години също Ви писах, не зная дали си спомняте. Работата е там, че аз искам да притежавам всяка Ваша новоизлязла книга, правила съм много опити да намеря някоя от книгите Ви, но за жалост те вече не се предлагат дори и от интернет-книжарниците. Търсила съм Ваши книги и в големите вериги книжарници когато съм била в София, уви, нищичко не мога да намеря. Преди години успявах да намеря търсени от мен Ваши книги, но в последните години това вече е съвсем невъзможно. Аз искам обаче да притежавам всяка Ваша книга в хартиено издание. Аз съм по професия учителка и особено много ме интересуват последните Ви книги за образованието, средно и университетско. Затова Ви моля, ако е възможно, да ми кажете как мога да си набавя Вашите последни книги, именно книгите със заглавие "Ние не сме тухли в стената!", "Там горе под звездите", "Поривът за свобода" (есета за преживяното през комунизма), "Истинският университет", "Философско учение за човека и формите на духа", "Идеи за една нова философия и стратегия на образованието в България", "Болничен дневник". Също ме интересува и книгата Ви VERITAS ODIUM PARIT..., не зная дали тя вече има хартиено издание, но бих държала да я имам ако вече е излязла. Също, накрая, желая да попълня сбирката си от философското издание ИДЕИ, липсват ми всичките книжки от 2013 година, а доколкото разбирам от блога, през 2013 г. са излезли общо 5 книжки (две от международното издание, то изобщо разпространява ли се в България?). Ще Ви бъда благодарна ако можете да ме ориентирате как да си набавя всички тия книги, понеже желая да притежавам всичко, написано и издадено от Вас.

Простете за безпокойството! Желая Ви здраве, по-малко тревоги и най-вече нови творчески успехи!

С уважение: Г.Д.

Здравейте, уважаема госпожо Д.,

Благодаря Ви за писмото, с него поставяте един важен проблем, който и аз самият не зная как може да бъде решен, в голямо затруднение съм. Наистина, след като предишните мои книги, издадени от издателство ИЗТОК-ЗАПАД в сравнително големи тиражи, търговците на дребно, книжарите, отказаха да ги разпространяват (книгите ми, понеже са по-сериозни и философски, били "крайно непазарни") и по този начин купища мои книги останаха недокоснати от ръка на читател, един вид арестувани в книжните борси и в складовете за книги, сиреч, останаха в разположение само на... мишките. Защо стана така аз тук не ща да обсъждам, въпреки че това е интересен въпрос. Все пак вземете предвид, че аз съм философ и си позволявам да пиша според истината, а пък тия неща явно изобщо не се пласират у нас, в свидното ни отечество. Други неща тук се пласират и се оценяват като "пазарни", сиреч, като изгодни, като престижни и прочие, в това число и от книжарите. Чиято лакомия за печалби, предполагам, също не е малка. Както и да е.

Та с оглед на тази ситуация аз се принудих да предприема една друга издателска политика: вече издавам книгите си в малки, т.н. "бутикови" тиражи, вярно, това оскъпява производството на един екземпляр, но пък книгите ми все пак излизат и могат да достигат поне до библиотеките (налага ми се да дарявам почти целите тиражи на библиотеките). И също така да могат да достигат до читатели, които си ги поръчат вече лично от мен. За съжаление нямам средства за да инвестирам в издаването на по-големи тиражи, които да оставя на книжните борси, та оттам книгите ми, евентуално, да опитат да стигнат ако не до обикновените книжарници, то поне до интернет-книжарниците. Разбира се, излишно е да казвам, че нито един голям издател на книги до този момент не се е поинтересувал от моите книги и да ми е предложил да издаде някоя моя книга, това, разбира се, си и в реда на нещата, щото големите издатели на книги у нас са заети с това да бълват в огромни тиражи... боклуците на световната "престижна" литература, отговаряща на т.н. масови вкусове.

Такова, за жалост, е положението у нас. Ние родното, българското, да не говорим пък за по-стойностното от него, изобщо не го ценим, напротив, правим нужното то да бъде задушено и убито, а се прекланяме пред чуждото, "вносното", пък било то и пълни боклуци! Това важи и за книгоиздаването - по моята преценка. Аз лично в книжарниците срещам все по-често книги, които не бих желал да притежавам дори и да ми ги дават даром, без пари. В същото време все по-рядко мога да намеря книга, която би ме заинтересувало - разбира се, моят критерий за стойностна книга, която желая да притежавам, е значително по-различен.

Та с оглед на казаното мога да Ви кажа, че единствената възможност да притежавате последните мои издадени книги е да си ги поръчате директно при мен, от мен. И аз, както навремето е правил Паисий със своите дисаги, обикаляйки селата, където предимно са го лаели недружелюбни кучета, и откъдето са гонели страшния, рошав и нахален монах "трезвомислещите" селяни, разпространявам книгите си сам, със своите ръце, които преди това са ги написали, после пък са изработили парите, с които книгите ми да бъдат издадени, накрая, виждате сама, ми се налага и да си ги разпространявам съвсем сам, без никаква подкрепа отникъде. Случаят ми е типично нашенски, български, тъй че от нищо не се учудвам - и от нищо не се оплаквам. Напротив, това, че точно така се случва с мен, е доста ласкав атестат. Ако издателите се надпреварваха да издават моите книги, ако книжарите се биеха за това кой да ги разпространява, аз щях да се чувствам значително по-нещастен, а сега съм съвсем спокоен. Сега всичко си е на мястото, съвсем по същия начин, както си е било винаги у нас. Това ме кара да чувствам, че делото ми е значително - щом ще бъде оценено, вероятно, едва дълго време след като съм умрял (то и това не е сигурно де, но нищо чудно и да стане точно така!).

Извинявайте, че се отклоних толкова, но проблемът, който поставихте, живо ме интересува, така да се каже, бръкнахте в болното ми място, в раната ми, та затова се отплеснах толкова. Дано не съм ви досадил. Та ако искате да получите тия мои последни книги, просто ми пратете адрес, на който да Ви ги изпратя. Ще ме извините, но сега, отговаряйки на Вашето писмо, се сещам, че е възможно и други хора като Вас да са срещнали такава трудност да си набавят моя книга, та затова ми хрумва да публикувам своя отговор до Вас в блога си, разбира се, ще Ви съхраня анонимността, щото нямам предварителното Ви съгласие.

Всичко добро Ви желая! Нека новата година да бъде благодатна за Вас - и за най-близките, за най-скъпите Ви хора!

С уважение: Ангел Грънчаров

П.П.Пропуснах да отговоря на въпроса Ви за списанието. То се разпространява само в няколко университетски книжарници (в СУ, НБУ, ВТУ, ПУ, в университета в Благоевград), а който иска да си го поръча чрез интернет, може да се обърне само към мен - или към някой друг от редколегията; международното издание у нас също може да бъде поръчано само по заявка.

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

С пожелание за пълноценни и плодотворни разисквания и изследвания по толкова благодатния евристичен казус!

До Педагогическият съвет на ПГЕЕ-Пловдив

До Етичната комисия към ПС на ПГЕЕ-Пловдив

Копие: До Началника на РИО-Пловдив

Копие: До Председателя на Регионалната организация на Синдикат ОБРАЗОВАНИЕ към КТ „Подкрепа”

ЖАЛБА

От Ангел Иванов Грънчаров, преподавател по философия и гражданско образование в ПГЕЕ-Пловдив

Уважаеми дами и господа, колеги,

На 6 януари 2014 г. се явих на ТЕЛК за продължаване на срока на инвалидизирането ми - от известно верме съм инвалид с 60% инвалидност, с право на работа. Сред изискващите се документи беше и една производствена характеристика, която в предишни случаи ми беше връчвана на ръка от секретарката на Директора, а този път ми беше връчена в запечатан и подпечатан плик. Оказа се, че многоуважаемата г-жа Директорка на ПГЕЕ-Пловдив е имала добрината да ми напише характеристика със следното многозначително съдържание:

Господин Грънчаров работи с ученици на възраст от 16-19 години. Това са хора с формиращи се и неизградени характери. Поради много често възникващите конфликтни ситуации между него и учениците, които той не може да овладее по време на учебните занятия и извън тях, изпада в нервно-психически разстройства, което е предпоставка много често да се влошава здравословното му състояние.

Поради честите отсъствия по болест не е в състояние да изпълнява задължителната си годишна минимална преподавателска норма и задължителната си като учител длъжностна характеристика, въпреки че е освободен от класно ръководство като трудоустроен.

Ръководител: Стоянка Анастасова

Това пише в характеристиката ми. В нея нищо, както забелязвате, не пише за моята квалификация, а аз съм учител, който от 20 години вече има най-висшата квалификационна степен, именно I клас квалификация, имам доста постижения в работата си и пр., а вниманието е съсредоточено към тема, която изобщо не е от компетентността на училищния мениджър. Държа да уведомя уважаемите членове на Педагогическия съвет и на Етичната комисия към него, че до този момент аз не съм имал някакви оплаквания за моето психично здраве, не съм посещавал никога, слава Богу, психиатър, за да диря помощ или изцеление, а заболяванията ми, заради които съм инвалидизиран, са:

- болно сърце, ритъмни и проводни нарушения, тахикардия, неритмичен и ускорен пулс; това мое заболяване е от почти 20 години, непрекъснато пия лекарства за да се регулира що-годе ритъма на сърцето ми;

- Заболяване на щитовидната жлеза, дисфункция в дейността й, доколкото разбрах, тя е била увредена от многогодишното приемане на един медикамент за сърцето (лекарството КОРДАРОН), което имало такъв страничен ефект;

- задух или астма.

През м. април бях опериран (след падане и удряне на главата, което е причинило обилен кръвоизлив) за изваждане на хематом в черепа, слава Богу, тази тежка операция беше успешна, въпреки късното диагнозиране на проблема; последва 8-месечен отпуск по болест за възстановяване от операцията, след което аз отново започнах работа. Въпросното явяване на ТЕЛК беше както за продължаване на срока на инвалидизацията ми, така и за преизчисляване на процента на инвалидност предвид понесената операция.

След като лекарите от този състав на ТЕЛК, в който се явих, прочетоха толкова любезната характеристика на моята работодателка - която, изглежда, има самочувствието на самоук лекар-психиатър, та си позволява да дава такива решителни диагнози за здравето на ръководения от нея персонал - та значи след като лекарите прочетоха тази характеристика, освен че се хванаха всички в един миг за главите, изглежда за да си устроят шега и да се посмеят, ме пренасочиха именно към оня състав на ТЕЛК, който се занимава с психичните (психиатричните) заболявания; аз така възприех реакцията им. Както и да е, тия дни направих проверка в ТЕЛК и с удивление установих, че наистина съм бил пренасочен към въпросния състав на ТЕЛК. Където ми предстои да се явя скоро. Но да оставим медицинската страна на въпроса, а да се съсредоточим върху неговата нравствена страна.

На мен ми е много интересно как уважаемите членове на Педагогическия съвет и на неговата Етична комисия ще оценят толкова любопитното поведение на нашата многоуважаема ръководителка, която, както забелязваме, вероятно има някакви езотерични познания в областта на медицината, щото, доколкото ми е известно, тя няма квалификацията на дипломиран лекар-психиатър, имащ законното право да поставя диагнози. Пък и да имаше такова право да поставя диагнози, ми се струва неуместно да произвежда такива, тъй като това не влиза в преките й задължения на ръководител на едно образователно и възпитателно заведение, каквото е нашето училище.

На трето място много ме вълнува и следният въпрос: как членовете на Съвета и на неговата Етична комисия възприемат и оценяват деянието на многоуважаемата ни г-жа Директорка, доколко все пак това даден човек да бъде обявяван за болен от заболяване, от което никога не е имал оплаквания, е израз на колегиалност, на уважение към достойнството и правата на другата личност и пр. Аз лично имам чувството, че тук са нарушени базисни принципи на морала, които трябва да бъдат защитени, щото в противен случай възниква коварен прецедент, на който, ако не се реагира адекватно, възниква опасността в училището ни да настъпи ужасен хаос: защото тогава всеки ще се чувства в правото си да дава каквито си иска „медицински диагнози” на другите хора, на заобикалящите го! А още великият Кант е писал, че нравствено е единствено онова деяние, което може да послужи за основание за дефинирането на един всеобщ морален закон; ако постъпката, която сега разглеждаме, не бъде поне порицана, то това ще означава, че тя е била оценена за „нравствена”, а пък това ще насърчи всеобщия упадък на нравите, на който сме свидетели в нашето свидно Отечество напоследък. Да бъде допускано такова нещо в едно по същество възпитателно учреждение, каквото е нашето училище, е измяна на неговата основна функция – и даване на един много лош пример пред нашите възпитаници.

Аз бих желал да разбера окончателното становище по повдигнатия казус на органите, които си позволявам да алармирам с настоящата си жалба. Смятам, че основателното разнищване на казуса е добър повод да се опитаме до постигнем истината за реалната ситуация в сферата на личностно-нравственото развитие, в което всички ние така или иначе участваме. Поставяйки на вниманието на Съвета и на Етичната комисия към него на този любопитен казус, аз същевременно смятам, че изпълнявам своя дълг на преподавател, специализирал се по проблемите на същата тази сфера, именно философия, в това число и етика, а също така и психология.

Не смея да питам за това какви мерки за взискание относно поведението на многоуважаемата наша ръководителка ще предпишат и предприемат двата органа, тъй като очевидно се касае за едно крайно грубо нарушение на основни, бих си позволил да кажа дори фатално важни морални норми и принципи. И също така на цяла поредица от правила, формулирани в Моралния кодекс на учителите в нашето училище. Но ако имате добрината да ми ги съобщите в една по-ясна дефинитивна и дискурсивна форма, ще Ви бъда много благодарен.

Благодаря за вниманието!

Желая на всички пълноценни и плодотворни разисквания и изследвания по толкова благодатния и евристичен казус!

18 януари 2014 г.

Пловдив С УВАЖЕНИЕ:

П.П. Надявам се и висшестоящите органи на Министерството и на моя синдикат, няма да останат безразлични към сигнала, който неслучайно отправям и към тях, независимо от моралната му същина; щото, надявам се, те ще оценят, че казусът има и своя чисто правна страна. Аз, разбира се, съм решен да защитя по законовия ред своите човешки и конституционни права и своето достойнство, накърнени по такъв един недопустимо екстравагантен и дори арогантен начин, но все пак ми се ще преди това да видя и да разбера как ще реагират по случая по-висшестоящите административни органи, както и ръководството на синдиката, който би следвало да бди за моите права.

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд.   Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.