Публикацията от вчера под заглавие Нравствените терзания на един надарен с несметни богатства... "бедняк", откупил с пари свободата си, в която разказах за това как е свършило съдебното дяло срещу моята свобода на словото, предизвика доста и то твърде разноречиви коментари, които нагледно илюстрират нравствената ситуация, в която се намира нашето общество. Мнозина познати, приятели, също така и работещи в училището, в което и аз работя, също така и мои ученици, бивши и настоящи, също ми се обадиха било по телефона, било по скайпа, за да изразят подкрепата и солидарността си с мен; обадиха ми се и изказаха свои думи на съпричастност и хора, живеещи далеч, в чужбина, дори на другия край на света, в Америка, но също и хора, които са съвсем близо, ето тук до мен, с които се срещам всеки ден.
Не съм целял такъв отзвук, не такава ми е била целта, но ето, доста хора се развълнуваха, тъй като цялата тази история има и една най-значителна човешка, нравствена страна. Иска ми се по някакъв начин да изкажа своята благодарност към всички тия хора, които имаха добрината да изкажат своята съпричастност, ето, правя го тук: благодаря ви много, приятели, за това, че държите на човечността - онова, което ни прави човеци, никога не трябва да го загубваме! Страхотно съм въодушевен, че ви има, че апатията и безразличието към съдбата на другия, на ближния, на човека до нас изглежда е на път да бъде победена. Щото този нашенски недъг е наистина страшен: длъжни сме да бъдем на първо място човеци! Защото допуснем ли апатията да ни овладее, престанем ли ясно да разграничаваме добро от зло, загубим ли нравствените си ориентири, това означава, че сме се дезориентирали в най-съществения, в нравствения смисъл, това пък означава, че сме се обезчовечили. Това означава, че сме погубили човечността у себе си. Загубили сме достойнството си като свободни, суверенни и достойни човешки същества.
Сиреч, погубили сме самите себе си, своята нравствена субстанция, погубили сме всичко онова, което ни дава право да се смятаме за човеци. Не е проста работа да си човек, напротив - и трябва да се грижим за човечността си всеки ден, във всяка своя постъпка. Инак не става. Безразличието ни убива и погубва - безразличието на първо място към себе си, към човека и човешкото у себе си! Човечен е само различният човек, този, дето не се страхува да върви "против течението". Останалите, другите, "нормалните" - те пък умеят само да плуват по него. Там им е проблемът, там им е и грешката, в това се коренят основанията за тяхната гибел. За гибелта на тяхната човечност. Личност иде от раз-личност, дано сте осъзнали поне това...
За мен човечност - коренът на личностното - е тъждествено на достойнство, тия две неща съвпадат. Никога не трябва да допускаме да губим достойнството си - и за него трябва да се борим така, както се борим за своя личностен суверенитет. Тия неща у нас много-много не се ценят, имам предвид такива "излишности" като човечност, нравственост, достойнство, личност и прочие, изобщо духовните неща у нас мнозинството сякаш съвсем не ги цени, то залага на съвсем други неща, поради което и страдаме: щото сме нарушили онтологичния закон, правещ ни човеци, задължаващ ни да сме човеци - независимо от всичко. Ето, вие ми показахте, че природната аномалия, на която сме свидетели в свидното ни Отечество, не е повсеместна, не е обхванала всички, че има здрави сили, които се съпротивляват на гибелната тенденция, което поражда известен оптимизъм. По същия начин е радващо и това, че има и хора, които всеки ден протестират срещу аморалното мафиотско правителство. Може да сме малко тия, дето протестираме, но това, че ни има, показва, че има надежда за България!
Това сега ми хрумва да напиша, опитвайки се да благодаря на проявилите съпричастност с моите битки, преживелици и страдания хора. Ония пък, които искат да проследят перипетиите на това куриозно и в някакъв смисъл дори епохално съдебно дяло, могат да го сторят като разлистят книгата, в която разказвам подробно, стъпка по стъпка, за него, именно книгата със заглавие VERITAS ODIUM PARIT..., което, преведено от латински, означава: истината ражда ненавист. А угодничеството - приятели; това е продължението на тази римска поговорка.
Преди време - и с това ще завърша - една моя опонентка твърдеше, че древните римляни не били толкова мъдри, за колкото се представяли, щото, видите ли, съвсем погрешно разглеждали и схващали нещата; според нея не угодничеството раждало приятелство, а, наопаки, истината раждала приятели; и тази дама с разпенена от ярост уста се опитваше да ме убеди, че тя лично, видите ли, била по-мъдра от целокупния римски народ, от всички до един римляни, барабар с философите им.
По тия въпроси си струва да се помисли повече, аз имам такава готовност, ако някой пожелае да се изкаже, да заповяда. От човешка и философска гледна точка - а тия две неща, човешкото и философското изцяло съвпадат, те са едно и също нещо! - работите стоят значително по-сложно и дълбоко отколкото може да ги схване самонадеяният разсъдък, на който залага тази прекалено емоционална дама, която се тресеше от вълнение когато развиваше тезата си. Аз тогава не спорих с нея по същество, но ето, сега съм готов да поспоря с всеки интересуващ се от този проблем. Аристотел пък е останал с това знаменито изречение: Платон ми е приятел, но истината ми е по-скъпа, което хвърля допълнителна светлина върху проблема: даже и приятелството би следвало да бъде жертвано заради истината - как тогава истината да ражда... приятели?! Друг е въпросът, че в някакъв, и то в безусловен смисъл, от истината зависи всичко; всичко неистинно е обречено да умре, да не остави дори и прах след себе си. Истинските неща обаче са вечни и безсмъртни. Не в тоя тукашния - и в него, но най-вече в един друг, значително по-истински! - свят. В света на "истинската истина", на истинските неща, светът на платоновите идеи, на чистите същности, на красивото, на доброто, на истинното само по себе си, светът на духовните неща, на чистата човечност, другояче казано - Божият свят.
Е, безспорно добре е човек и да има приятели, и отношенията му с истината да са наред, но това той ще го постигне, предполагам, според това що за човек е той самият, щото има хора и хора, има и изродени хора, при които представите за всичко, в това число и за "истинско приятелство" са съвсем изродени - изродени поне колкото тях самите. Критерият обаче за всичко, що има смисъл и значение за човека, е истината, нашето отношение към нея. И доброто е такъв непоклатим критерий. Красотата е третият елемент от тази свещена триада на чистата духовност. Бездуховните хора си имат своеобразни, да не кажа крайно изродени представи и за истина, и за добро, и дори за красота. Ето че духът е истинското, на което следва да заложим, щото оттам, от неговия извор, изтича всичко онова, което ни прави човеци в този най-възвишен смисъл на думата.
Но да не философствам много, че тази сутрин имам да пиша по много теми, затуй трябва да съм пределно кратък и лаконичен по всяка. Хубав ден на всички! Желая ви един вдъхновяващ, импулсиращ желанието за живот уикенд! Никога не изневерявайте, не правете сделки с човешкото у себе си...
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...
Няма коментари:
Публикуване на коментар