Истината ни прави свободни

събота, 1 февруари 2014 г.

Проблемът, така погледнат, е същностно нравствен - и дори екзистенциален

Продължавам "жизнеописанието" си, започнато тази сутрин; сега вече съм в едно кафене наблизо до училището, при мен е топло и уютно, а навън вали - браво, мила природо! - възхитително пухкав сняг, всичко е бяло, като в приказките, толкова се радва сърцето ми на тази красота! Да, нямам думи да изразя чувството си, дето ме обзема, като гледам през запотените прозорци толкова дълго мечтаната зимна и снежна идилична картина: най-хубавото време за философстване е - да повторя Хайдегер - онова време, когато снегът вали на едри парцали и скрива във феерична картина наличния свят, той също така и създава оня носталгичен уют и трепет "навсякъде да си си като у дома" (думи на Новалис), който свързваме с философията. А какво по-хубаво е от това наистина да си си у дома, да бумти печката, а пък навън снегът да пада на парцали - ех, тая картина, която свързвам с детството си, е така трепетна за мен! Е, сега съм просто в едно кафене, наоколо са непознати ми хора и аз ще опитам да се отдам не на сладостно и трепетно философстване, а на банални описания на случки от така сивото ни ежедневие - каква дисхармония е това в сравнение с чувството, с което е преизпълнена душата ми в този момент!

Няма как, налага се да продължа. Понеже ме обхвана съвсем друго чувство, ще бъда пределно кратък. Уби ми се заради тоя превъзходен сняг да пиша за разните му там мръсотийки, в които съществуваме. В които сме затънали - кой знае защо. За жалост станало е така: в душите ни е сякаш значително по-мръсно отколкото е навън, в света, в природата, даже и в зимния градски пейзаж ето в този бял момент - бял от толкова много пухкав сняг. Ний, пловдивчните, още повече се радваме на снега, тъй като сме, така да се рече, южен град. Но ето, и ний бяхме наградени със сняг - с какво ли сме го заслужили? Вероятно природата ни дава знак да опитаме да сме поне малко по-чисти, вътре, в душите си - явно е точно така. Няма начин да не е така.

Времето напредва, докато се наглася да започна, ето, минало е половината ми време: след около 30-тина минути ще трябва да се връщам пак в училището - имам още много часове. Страшно голямо насилие е това учител да има 6-7 учебни часа на ден, при положение, че, да речем, професорите имат толкова часове за цял един месец. Гавра, насилие е това над учителските души. Да, но ето, аз днес имам толкова часа, плюс един извънреден, та да станат 8 часа - щото вчера заради проверката един мой час отпадна. Да, ама ето преди малко ме известиха, че днес трябвало да си го взема - нищо че учениците имат практика. Нищо чудно да ме накарат да го взема чак в късната вечер - никога не е излишна някоя и друга административна гавричка над опак човек като мен. Както и да е. Здраве да е! Ще преживеем и това!

Та вчера минаха тия проверки и обсъждания, а пък после имах още часове, с два 11-ти класа. Единият мина чудесно, но другият... другият мина ужасно! Става дума за все оня същия 11-ти клас, който обяви бунт че не ме иска за свой учител по философия, пък после се наложи да се примири с това, щото директорката великодушно им обясни, че въпреки желанието си не могла да ме замени с друг преподавател - и то не за друго, а защото просто нямало друг философ в училището. Но също така великодушно им обеща догодина да "удовлетвори" (любима дума на Тодор Живков!) така горещото им желание и да им даде "учител по поръчка", именно някой друг, който, предполагам, да е по-сговорчив и пр. Да, но ето, изминаха две-три седмици от тази епохална родителска среща, на която и родители се нахвърлиха над мен по недопустим начин, в присъствието на своите деца (!) и в присъствието на самата директорка (!!), на тая среща, аз за това вече писах в блога, аз направих нужното да защитя не просто своята чест и достойнство, но и тази на българския учител, какъв съм, както и да е, мина значи известно време, а ето, оказва се, че "оздравителните мероприятия", която бяха проведени, не са имали почти никакъв ефект: една групичка от класа продължава с обструкциите си, пречи самоотвержено часовете по философия да започнат в една що-годе нормална обстановка, а пък същевременно същите тия ученици без капчица неудобство продължават да издигат всевъзможни претенции към преподавателя - относно това как той било следвало да преподава и пр.

Ситуацията, с две думи казано, е крайно интересна. Аз бих я уподобил с онзи известен пример: да бутнеш баба си по стълбите и след това да я питаш накъде отива - и защо така смешно се търкаля! Или, другояче казано: да бутнеш баба си по стълбите и да я питаш: къде тръгна ма? Е, ето този пример за най-грозна наглост ми иде в съзнанието в този момент, тъй като въпросните ученици се опитват да се държат с мен точно по такъв начин. Разбира се, безусловно вярно е положението, че те съвсем нямаше да се държат така ако някой не беше ги насърчил и вдъхновил да го правят, да постъпват така. Кой е този "някой" оставям на всеки сам да прецени - според морала си. Според съвестта си. Разбира се, в така и така сложилата се ситуация се налага нещо да се направи - тъй като се забелязва, че първоначалната еуфория спадна и една доста голяма част от учениците вече имат желание часовете да минават в нормална обстановка, в която да може да се занимават с изучаване на философията - стига хулиганстващата групичка ученици да не проваляше всеки един опит на преподавателя да започне нормален учебен процес.

Седя си сега в кафенето и размишлявам какво да направя, как да постъпя. Никога до този момент в дългата си кариера на преподавател по философия не ми се е случвало такова нещо. Факторите, за да се случат, за да станат възможни тия ексцесии са много, но някои от тях са, по моето виждане, решаващи: безусловно първият вдъхновяващ тия ученици фактор е поведението на администрацията, поредицата от недопустими грешки, които тази администрация така безотговорно си позволи да направи. На второ място е отношението и поведението на една малка част от родителите, които действат в удивителен синхрон с най-сърдечните копнежи на тази същата администрация да намери повод да се разправи с опърничавия преподавател по философия, сиреч, с моя милост. Защото когато същият този клас преди три години написа "жалба" срещу преподавателя, и то по време, когато аз бях в отпуск по болест, администрацията допусна съдбовна, крайно груба грешка: без изобщо да разговаря с двете страни, без изобщо да ме запита нещо, реши своеволно да отнеме този клас (заедно с още три!) и да го даде на външен лектор - изобщо игнорирайки нравствения момент в цялата тази работа. Тази крещяща проява на неколегиалност и, бих казал, на безогледен популизъм, сега дава своите отровни плодове. Разбира се, на администрацията трябва да се признае, че действа целеустремително, с оглед да постигне главната си цел: да ликвидира този преподавател с цената на всякакви средства. Да, обаче използването на ученици и на родите за постигането на подобни цели е не само аморално, то е незаконно. То е в противоречие с най-базисни принципи на морала и на правото. Нека този, който си е позволил подобни игрички, да има добрината да поеме пълната отговорност за всичките последици.

Обикновено нашата така мила директорка чистосърдечно заявява: как е възможно същият този клас, който се държи при г-н Грънчаров по такъв начин, да се държи при други преподаватели не просто най-добре, а образцово даже?! Изводът й е: явно проблемът е същият този г-н Грънчаров - тя, предполагам, обяснение друго не види. Да, но нещата не са така тривиално-прости или банални, напротив, значително по-сложни са. Тъй като различните преподаватели имат различни подходи - и съобразно това учениците пред тях показват различни лица - или различни части от лицата си, от истинското, от автентичното си лице. Ето, при мен показаха друга част от лицата си, предполагам затова, защото моя милост е привърженик на един крайно рядко срещащ се в нашенските роди условия чист либерализъм, който органически не допуска насилието на личността, напротив, стреми се да й даде всички условия за пълноценната нейна изява. Тази е алфата и омегата на моя подход - и аз, подчертавам това, неслучайно съм го възприел: защото смятам, че това е именно адекватният на времето, в което живеем, сиреч, е изцяло съвременен и при това е изключително хуманен подход. Никъде, прочее, не е доказано, че този подход изобщо не бива да бъде пренасян на българска почва - никъде също така не е доказано, че ний, българите, следва да живеем вечно в епохата на най-див и варварски, т.е. първосортен (както аз го наричам) комунизъм; щях да кажа или да напиша "най-диво средновековие" вместо "най-див и варварски комунизъм", но се сетих, че средновековието, въпреки някои свои нрави, все пак е било една доста възвишена и романтична епоха - за разлика от страшното време на комунизма.

Който винаги си е бил дивашки, варварски, първобитен, зъл и прочие. Та ето че теорията на моята така мила и великодушна работодателка се оказва, че не издържа и най-лека проверка: проблемът не бива да се елементаризира, а в него следва да се навлезе в дълбочина. Проблемът, така погледнат, е нравствен - и дори екзистенциален, тъй като опира до това как една част от нашите ученици възприемат свободата; разбира се, и тук действа максимата: "Дай на българина свобода, пък след това стой и се дръж да гледаш резилищата, които той е способен да ти устрои". Да, някои хора, дето съвсем не разбират дълбокото екзистенциално тайнство на свободата (и живота), се ползват от нея крайно наивно, бих казал "първосигнално": даваш им свобода и те вече са способни да се орезилят колкото могат и дори малко повече от това, т.е. показват цялата простотия, на която са способни. Това е една нашенска и родна прелест на общия ни български живот, аз тук пиша по принцип, в качеството си на философ. Който възприеме моите думи прекалено лично, нека да има добрината да признае, че проблемът си е изцяло негов.

Та да привърша, щото времето ми свършва - трябва да бягам за час. Налага се в така и така възникналата сложна и необичайна ситуация - такива ситуации обаче са същински благодат за самоотвержени изследователи на нравите като мен! - да предприема нещо. Така нещата не могат да продължават. Главната причина, която ме задължава да търся изход, е тази: интересът, да, същностният интерес на учениците. Всичко друго трябва да отстъпи пред този водещ интерес, в това число и самолюбието на някои администратори. Нищо друго не може да се поставя над този интерес: качественото образование на младите. Е, в името на тази цел аз съм готов на всичко. Ето по тази причина ми се налага като начало оттук-нататък да направя няколко неща:

- Да направя нужното да предизвикам широка обществена дискусия по проблема; моите всекидневни публикации в блога ми са моето всекидневно усилие в тази посока; обществената, публичната дискусия е възможност всяка от страните да защити по един достоен начин позицията си; бягството от такава една дискусия, мълчанието, е признание за недостойнство;

- Следва да напиша, колкото и да не ми се пишат такива неща - нов доклад до Директорката, в който да я запозная с актуалната ситуация в класа и да я призова за сетен път да изпълни своя дълг, като надмогне призивите и копнежите на своето многострадално сърце;

- Трето, тъй като осъзнах, че най-важният проблем в живота на нашата училищна общност има нравствено естество, ще ми се наложи в близките дни - иде междусрочна ваканция от няколко дни - да напиша специално Обръщение до цялата училищна общност, което да го адресирам както до Педагогическия съвет, така и до всички отговорни висшестоящи институции; в този разгърнат доклад ще анализирам цялостната нравствена ситуация в нашата общност, ще опитам да покажа защо и как се стигна до нея, ще пробвам да изтъква главните грешки, които си позволихме да допуснем, за да се стигне до един такъв плачевен резултат; ще опитам, на едно по-строго философско ниво, да покажа, че занемарената възпитателна компонента на образованието, загубата на неговия изначално съществен личностно-формиращ характер е главен дефект на господстващата в страната дидактична и педагогическа Система; че тъкмо тук следва да се насочат усилията, щото висшата цел на образованието, разбира се, съвсем не е прословутото "трупане на знания" или "многознайството", напротив, е придобиването на онова, което е съвсем занемарено, спрямо което си позволихме такова престъпно безхаберие: формирането на ония дълбоко душевни и личностни характеристики (умения, качества, навици и пр.) на пълноценно живеещия човек, които са истинската първа цел на образователния процес, който иска да е на едно съвременно ниво или почва;

- Четвърто, трябва да направя нещо, че експериментът, който провеждам от години, и който е насочен все в тази посока, да получи подобаваща гласност на Първата национална среща за свободно развитие на образованието, която ще се проведе съвсем скоро в София - и в която ще участвам най-активно.

Това е засега. Налага се да спра тук. Всичко добро!

Размисли около дълбокото екзистенциално тайнство на свободата и причудливите идиотщини на нашия всекидневен живот

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ