Истината ни прави свободни

събота, 19 декември 2015 г.

Разговор по отвлечена философска тема: може ли с думи понятно да изразим неизразимото?



Ето какъв разговор по "абстрактна философско-езикова тема" проведохме с един млад човек снощи, мисля, че казаното може да е полезно и за други хора, та затова го копирам и го слагам и тук (а нищо чудно да го сложа и в новата, последна за тази година книжка на списание ИДЕИ, която подготвям за печат тия дни):

P. B. каза: Здравейте, г-н Грънчаров. Бих искал да отправя към Вас едно питане, щом бъдете на линия. Не ще отнемам много от времето Ви. Предварително благодаря...

Ангел Грънчаров каза: Здравейте! Питайте. Ако не съм на линия, веднага, щом вляза, ще Ви отговоря.

P. B. каза: Въпросът е езиков. Не намирам филолог, към когото да се обърна. Понеже следя вашия блог, реших да попитам Вас като философ и писател. Вече в няколко текста на различни автори срещам прилагателното „солиптичен”. Свързвам го, разбира се, с термина „солипсизъм”. Въпросът ми е: правилно ли е образувано това прилагателно? Имам известни резерви, защото: обективизъм - обективистичен; идеализъм - идеалистичен; материализъм - материалистичен и т.н. Не следва ли прилагателното на „солипсизъм” да бъде „солипсистичен”? „Солиптичен” по моему съответства като прилагателно на „солиптик”, но пък такова съществително сякаш не съществува.

Ще се радвам да споделите своето виждане за думата „солиптичен” и нейното значение. Благодаря!

Ангел Грънчаров каза: Изглежда така е за краткост: вместо "солипсистичен" е станало "солиптичен". Смятам, че би следвало по смисъл да съвпадат. Знаете, че има учени хора, които се напъват сами да си изобретяват разни думи, с оглед да изглеждат колкото се може по-учени. Та и тук може да има следи от такива напъни. Някои хора, като нямат мисъл, се опитват да компенсират недостига с издевателства (насилия) над думите и на езика. А така не бива да се прави. Има много думи, не непременно чак толкова учени, с помощта на които човек може да си изрази мисълта. Стига да я има де...

P. B. каза: Знаете ли... обичам думите, обичам езика. Макар да не учих за филолог. Постоянно се опитвам да разширявам езиковия си кръгозор, четейки интересни текстове: обичам историята, философията, психологията. Чета и блогове, които намирам за стойностни.

Позволете ми да Ви занимая с още един езиков въпрос, който ме измъчва. Ще приложа конкретен цитат. Авторът е самобитен философ от Шумен, Вие със сигурност сте общувал с него, съдейки по взаимни коментари. Не искам да навлизам в подробности, но... Нека все пак да обясня защо питам Вас, а не него. Направих опит да общувам с него в мрежата и най-учтиво го попитах за значението на думата, която е употребил, а той ме напсува и блокира. Абсолютно не преувеличавам... реакцията му беше гневна, макар, че попитах най-човешки и без злоба (още повече че с голям интерес следя неговите текстове, както и Вашите).

Та към въпроса ми: какво, според вас, означава предлогът „посади” в първото изречение? Ето пасажът:

В нямащо къде придръпване на безбрежния океан на съчувствието става така, че посади люлката на прамрака усяда личност. Изпод черната клокочеща глъб на водата, от високи към ниски, кои по-наблизо, кои по-далеч, надигат жарък тектоничен лоб хората, още: хорицата, кратунковците, крачунчовците...

Въпросният автор сподели единствено, че не става въпрос за правописна грешка. Изненада ме острата му и емоциална реакция, защото моят въпрос не изразяваше ни най-малко някаква критика, а беше чиста проба любознателност. След това направих справка по телефона с БАН, откъдето също не успяха да ми дадат значението на тази дума.

Интересно ми е Вашето становище. Авторът е пословичен с употребата на сложни и редки думички, но някак си все още отказвам пред себе си да го причисля към графата «нямащи никаква идея за споделяне».

Да, не става дума за такъв случай, че няма какво да сподели, напротив, вероятно има много какво да сподели, толкова много, че не успява да намери подходящ езиков израз - и по тази причина е възникнал един толкова оригинален и същевременно образен езиков стил. Защо е реагирал така не мога да зная, допускам, че се е нервирал може би защото е възприел такъв въпрос като "излишна педантичност" или дори като дребнавост. Много често мисълта по смисъла си е толкова обемна, че трудно може да се "излее" в подходяща и лесна за непосредствено разбиране или схващане езикова форма. Автори с такава мисъл се възприемат като автори с "труден за разбиране" стил. Тук аз съм на принципа, че авторът има право да прибягва към каквото си иска езикови средства (метафори, символи, алегории и прочие, каквото щете още) щом като се опитва да изрази едно по-богато по смисъл съдържание. Тия неща са съвсем оправдани, това е израз на творческа свобода.

А за конкретната дума в това изречение мога да кажа следното: "посади" е употребено в смисъл на "постави", щото като става дума за люлка, тя няма как да бъде посаждана, щото се сади нещо, което е живо, растение и прочие, люлката не е нещо живо. Но като е употребил думата "посади" той намеква, че възприема люлката като нещо живо, в смисъл, че набляга на живото, на живеещото, щото нали все пак в люлката се крепи животът?

P. B. каза: „ ... става така, че посади люлката на прамрака усяда личност.”

Извинете за упорството, просто никак не мога да си обясня. Ако „посади” е употребено като глагол (от „посаждам” в смисъл на „постави”), следва въпросът кой е подлогът в изречението? „усяда личност”, сиреч „личността” (подлог) усяда (сказуемо)... но „посади люлката” какво иде да рече? Кой посажда люлката метафорично речено? При внимателен анализ на изречението... нещо не ми се вързва.

Наистина ще съм благодарен много, ако ми помогнете. Може би наистина съм дребнав, но това е в стремежа ми да разбера...

Ангел Грънчаров каза: Опитайте се да го осмислите в тази посока: подобни изречения се опитват да изразят неизразимото (въпросния богат смисъл) тъй че в тях е съвсем естествена тази неопределеност и неяснота; не може със съвсем ясни и разпознаваеми езикови средства да се изразява онова, което по принцип е неизразимо. Тъй че се осланяйте не толкова на разсъдъка, а заложете повече на интуицията, тя всичко схваща и разбира. :-) Във философското изразяване ако заложите на нея, няма да имате такива кахъри.

Та значи приемете, че няма подлог, подлогът е неопределен, по тази причина и всичко в това изречение става някак си смесено и неразпознаваемо, и точно това въздействие може би е целял мислителят-автор.

Той го е целял интуитивно, интуицията в този тип изразяване-мислене е водеща. Несъзнавано го е целял...

Всяко изразяване е усилие да се роди една мисъл, то може да има разни формални несъвършенства, но тук водещото и решаващото е именно смисълът.

Разсъдъкът в тази сфера често пречи или е безсилен - затова не залагайте на него, ами го елиминирайте по възможност. :-) И тогава ще намерите спокойствие - и ще изпитвате удоволствие от потапянето в безбрежния иначе смисъл.

P. B. каза: „В нямащо къде придръпване на безбрежния океан на съчувствието става така, че посади люлката на прамрака усяда личност.”

Все-таки смятам, че иде реч за предлог, а не за глагол. Може би погрешно е изписано „посади” вместо „посаМи”. „ПосаМи” в смисъл на „върху”, „по самата люлка”. Сиреч, получава се така: личността усяда върху/на люлката на прамрака.

Тази постановка ми звучи по-завършена от граматическа и логическа гледна точка (езикът все пак е формалност, логичност).

Ангел Грънчаров каза: Да, възможно е да е и грешка при изписването, "посами" ми звучи добре, на място. Може на това основание авторът да е реагирал толкова емоционално. Случват се такива неща. Той е усетил реакцията Ви в друг смисъл, а Вие сте искал да му помогнете да отстрани грешката си.

P. B. каза: Печатните грешки у него отсъстват, наистина е удивително педантичен в това отношение - всяка запетайка, всяка точка е на мястото си, и всяка буква. Поради това сметнах, а и до сега се съмнявам, че може и да не е грешка... и си блъсках главата да разбра изречението, в случай че наистина е "посади"! :-)

Ангел Грънчаров каза: Имайте все пак предвид, че в по-сложните текстове като философските нещата не следва да се приемат разсъдъчно-буквално, че в тях е неизбежна доза неопределеност. И пълното възприемане на смисъла им е невъзможно без участие на интуицията. Аз имам теория, според която и в писането (произвеждането на философски текстове), и във възприемането им следва да участва целия потенциал на душата, т.е. всички до една душевни сили (ум, разсъдък, чувство, въображение, разум, вяра и т.н.)) - за да може първом да се роди пълноценна философска идея, е след това тя да бъде присадена в душата на читателя и то така, че да заживее там своя живот. Тук има момент на тайнство, ирационален момент, затуй недейте да търсите точни обяснения на всичко, как е станало, защо е така и пр. Обясненията тук не помагат. Разбирането обаче е пределно достатъчно, а то не става на ниво разсъдък единствено...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

неделя, 13 декември 2015 г.

Изкуството да се живее (Етика на достойнството), Част IV: Аз и Другите, човешката общност

Изкуството да се живее (Етика на достойнството), Част III: Аз и "Ти", другият човек

Изкуството да се живее (Етика на достойнството), Част II: Аз самият, моят живот

Изкуството да се живее (Етика на достойнството), Част I: Увод във философията на морала

събота, 12 декември 2015 г.

Голяма работа, че някоя си там луда глава си била счупила главата - важното е промяна и прогрес да има, а, какво ще кажете по този въпрос?


По вчерашната публикация със заглавие Да, оказва се, за моя изненада, че понякога има правосъдие дори и у нас: връщам се "на бял кон" в ТЕТ "Ленин"! се изказаха много хора и в блога, и във Фейсбук, поздравиха ме за съдебната победа, някои хора също така ми дадоха какви ли не съвети какво да правя в така и така създалата се крайно интересна ситуация. От всички коментари вземам няколко най-изразителни, публикувам ги тук отделно, а също така прибавям към тях и мое импровизирано разсъждение по повдигнатите важни въпроси, някои от които имат не просто значим човешки, но дори и философски смисъл:

Анонимен каза: Недей да ликуваш няма да ти позволим да се върнеш в ТЕТ ЛЕНИН. Нашият сплотен около любимата ни директорка колектив няма да позволи да пристъпиш прага на училището ни! Не признаваме това решение на безотговорните съдии на които не им пука за състоянието на образователната ни система която е съсипана от безотговорни хора като теб, от нагли некадърници като теб които се мислите за много важни и умни. Ние такова петно а именно ти, Грънчаров да се върнеш в нашето училище няма да го допуснем. Ще обявим стачка и подписка. Ако трябва в краен случай и мечка ще ти направим но ти няма да пристъпиш прага на училището ни. Наскоро преизбрахме с пълно болшинство госпожа Камелия Стоянова за лидер на синдикат "Подкрепа" така че сме в пълна бойна готовност отново да воюваме с теб и да те сразим този път мигновено. По добре сам се откажи да се връщаш. Нали парадираш с това че си бил болен и че сърцето ти трябвало да бъде щадено, ето, добро в нашето училище няма да видиш, целият наш сплотен колектив е срещу теб и стоим като един зад любимата ни директорка затова понеже сме благородни хора те съветваме изобщо да не се връщаш при нас. Размятай кръчоли докато си жив из селските училища, но при нас няма да те пуснем.

Анонимен каза: Грънчаров разумно е да се оттеглиш сам защото огромната негативна енергия която клакьорките на директорката са натрупали срещу теб ще те убие. Стой си в училището в Раковски. Какъв е смисъла да се върнеш в тета и след няколко месеца да те покоси някой инфаркт. А сега срещу теб те имат един вариант - да те ликвидират физически. Психически и административно не успяха. Остана този вариант. Аз ако съм на твое място няма да се върна. Глупаво е. Не си струва. Запази си поне живота. А няма съмнение че като (ако) се върнеш ще бъдеш подложен на такъв терор че този път организмът ти няма да издържи. Отстъпи. Пообедител в тази война няма как да бъдеш.

Анонимен каза: Браво, г-н Грънчаров! Правото възтържествува, да не повярва човек! Много е важно да се върнете в ПГЕЕ, защото иначе бихте признали победата на безхаберната директорка - ако не се върнете и не продължите борбата там, значи ви е пречупила. Но, разбира се, ако това много ще ви натовари, не си струва.

Мария Василева каза: На твое място бих се върнала. Мисля, че в училището ти си на мястото си и тези, които не са за учители, поради липса на морал, трябва да напуснат, а не ти. И отново, с риск да се повторя, ще бъдеш по-полезен във Висше учебно заведение или в елитно училище. Тук, в електротехникум, няма как да те разберат и приемат. Трите по-добри училища са математическата, руската, английската и хуманитарната. Използвам старите имена за по-ясно и лесно. Мисли в тази насока, ще се отървеш от излишни дребнави сплетни и желания за мъст. Най-добре да почнеш в Тета докато откриеш правилното място. И там да не влизаш в спорове за да си съхраниш здравето. Няма вразумяване за такива. Има, макар и рядко, такива учители - контактуват само с учениците си.

Отвърнах на тия мнения ето какво:

Благодаря за на всички, за мен вашите реакции и подкрепа са много важни, дават ми сила и насърчение да продължа!

Госпожо Василева, права си, длъжен съм да се върна на работа (като примерен гражданин, уважаващ законите, ще изпълня постановлението на съда!) и аз ще го сторя, няма да дезертирам от отговорността си. Права си и за това каква линия на поведение следва да възприема по-нататък. Аз всъщност винаги съм искал само едно нещо: да си върша спокойно работата като учител по философия, нищо друго не ме занимава. Е, бидейки човек, философ и гражданин, се вълнувам много от ситуацията в образователната система и според силите си се боря за промяната й към добро. Оказа се, че тази битка за непосредствена промяна в българското образование за момента е обречена, налице е пълна хегемония и диктат на бюрократите, чиято власт се крепи на огромното малодушно, страхливо и безразлично, покорно мнозинство (и сред учителите, и сред учениците, и сред родителите), това мнозинство, на което се крепи и цялото отчайващо статукво в страната ни. Във всички сфери на живота ни е все същото мъртвило.

Аз значи в такава една ситуация съм изправен пред избора: дали да продължа открито оная тежка и неравна борба за ново и съвременно образование, която водих фактически през целия си живот, или, с оглед да се самосъхраня, да приема стратегията, която ми препоръчваш: да си върша работата, да контактувам само с учениците, да прекратя предизвикателствата си спрямо "властимеющите", да се "кротна", с оглед все пак да оцелея донякъде (според това доколко Бог ми е отредил живот, време и сили). Всички мои най-близки хора (съпруга, син и пр.) и ония, които ме ценят и уважават, ме съветват да правя това, което и ти тук ме съветваш. Да прекратя неравната и тежка борба, защото иначе наистина няма да издържа и от огромното напрежение ще рухна физически, ще загина (казано съвсем буквално). А, очевидно, е глупаво човек да се жертва, да изгори и да умре за такива безнадеждни борби, които по принцип няма как да спечели без нужната подкрепа от страна на общността. А общността у нас, знаем, е търпелива, кротка, понася всички гаври, пълно е у нас с сеирджии и с треперковци - бива ли човек заради такива да си слага главата в торбата?

Ето го тежкият избор, който трябва да направя всъщност. Да изменя на себе си и на делото на живота си, с оглед да поживея поне още малко, според отреденото ми от милостивия Бог. Ами ако в замислите на самия Бог влиза това да си изпълня мисията, щото всеки човек на тази земя, така или иначе, си има някаква мисия? Какво ще стане ако аз, в името на своето спокойствие, изменя и предам мисията си? И се опозоря и орезиля, тъй да се рече, на стари години? Щото има и такива примери, когато на моята възраст дадени хора правят неща, с които омърсяват и опошляват това, което са правили преди.

Другият вариант е да остана верен на себе си и на задачата си. Пък да става каквото ще. Един приятел вчера ми каза отново нещо, което ми е казвал и преди, още по времето на епичните борби в тета, които доведоха до изритването ми оттам; ето неговите думи:

- Абе, човече, помисли малко: та ти не си нито Левски, нито си Ботев, да ни си превъртял да се мислиш че си нещо като тях?! За "апостол на свободата" ли се мислиш бе, безумецо?! Да изгориш ли искаш?! Ще те смачкат без капчица жал, цяло чудо е че оцеля даже дотук, но е време да спреш и да се вразумиш! Мълчи си, трай си, гледай си работата - и тогава и ще спрат да те гонят, тормозят и мачкат. Ще те потърпят до пенсия, ако ти е писано изобщо да доживееш до пенсия. Но ти си дръж езика зад зъбите, не пиши нищо, мълчи си, отдай се на чистата философия, пиши си по разни абстрактни философски теми, но от обществени борби за промяна, от вятърничавите си идеи за "коренна промяна в образованието" (пък и в страната като цяло!) се откажи, щото това твоето, прощавай, наистина прилича на лудост. Ти не си този, който ще промени света, светът няма да успееш да го промениш, затова гледай поне себе си да съхраниш. И с чиста философия да се занимаваш, да си пишеш философски книжки има смисъл, и то много по-голям от тия твои безперспективни борби, в които ти вложи толкова енергия, че ако я беше вложил тази същата енергия в работа в сферата на философията, щеше да постигнеш нещо наистина сериозно и голямо. А ти си проигра шансовете да напишеш нещо свястно във философията, е, написа някои неща де, но можеше да направиш нещо наистина голямо. Бог ти е дал талантец, а ти не го ползваш по предназначение. И си пропиля няколко от най-добрите години в тия безполезни битки. Запомни от мен, света ти няма да го промениш, а само ще си счупиш главата. Ако има капка разум в главата ти, ще ме послушаш. Ако не - бори се и си счупи главата. Изборът е само твой.

Каза ми този мой стар приятел тия неща, а аз мълчах и нищо не можах да му отвърна. Защото е прав. От тази гледна точка наистина е много глупаво да продължа битките си за промяна в образователната сфера. Това са обречени битки. Не са безполезни, но понеже липсват прословутите условия и най-вече настроенията, духовете на хората не са в тяхна полза, затова и още доста време нищо няма да се промени. Или ще се промени, ама след като аз вече съм загинал в безперспективните и отчаяни борби. А може би пък жертвата ми все пак няма да бъде съвсем напразна, а?

Ето го тежкият избор пред мен. Аз много добре чувствам, че писането по философски теми също е важно занимание, а и наред с това зная, че вече комай нямам сили да се боря, дето се казва, със стени. С глава да чупя стени, е, благодаря, опитвах го много време, удрях си главата здравата, пострадах яката, едва оцелях; и то в пределно буквалния смисъл, наложи се да ми правят операция на главата, щото главата ми, колкото и да е твърда, все пак не издържа това бясно шибане в стени. А какви са тия стени всеки знае, който не знае, може да се опита да разбере като разлисти поне книгата ми със заглавие НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (Есета за освобождаващото образование), там съм описал за коя стена става дума. Впрочем, малкият бутиков тираж на тази, пък и на останалите ми книги за образованието (в които вложих душата си, идеите си, даже живота си, пък дори и парите си до последната стотинка!) си стоят непипнати от ръка на читател и непродадени! От тази гледна точка какъв е смисълът човек и да пише, а, какво ще кажете по този пък прелюбопитен въпрос?

Спирам дотук. Извинявам се, че ви занимавам с тия мои "пределно лични проблеми". Голям досадник съм, знам добре това. Нормалните хора не правят като мен. Е, аз съм ненормалник, затова така се държа. Хубав ден на всички! Бъдете здрави! И на благоразумните, и на другите, доколкото такива има сред нас, желая това. Ако всички, прочее, сме толкова благоразумни, то докъде ли ще ни доведе това наше прекалено благоразумие? Не са ли ни все пак нужни и някои "луди глави", та да има и някаква надежда за промяна и прогрес? Голяма работа, че някоя си там луда глава си била счупила главата - важното е промяна и прогрес да има, а, какво ще кажете по този въпрос? Докога ще пазим тия свои глави, дето ги държим предимно като украшение, в други епохи разни луди глави са си чупили без жал главите; е, техните имена поне ги знаем, почитаме ги, разказваме на учениците с благоговение за тях, щото те са допринесли нещичко за прогреса, а кой ли ти знае и помни имената на ония, прекалено благоразумните?! Дали това обаче е достатъчна утеха за ония, дето са си счупили главите, а, това, че потомците им знаят имената, има ли смисъл за тях лично?

Знам ли? Не съм питал душите на такива че да знам. Един ден обаче и това ще разбера. Ще го узная когато душата ми се пресели в другия, в по-хубавия свят, където няма не само стени, но няма, предполагам, и глави. И тогава там, в компанията на душите на Сократ, на Платон, на разните други личности, дето също са си счупили главите по какви ли не начини, ще разбера, да се надяваме, отговорите на всички ония въпроси, които тук по понятни причини не можем да знаем. И затова сме толкова неуверени.

Спирам, да, спирам, че да не вземе някой да даде ново документално прошение до... психиатрията, че тоя там индивид А.Г. пак е взел да превъртява...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров Преследване на времето: Изкуството на свободата, . изд A & G, 2003 г., разм. 21,5 / 14,5 см, мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр, 8.00 лв... Книгата говори за "нещо", което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда "добре познато", съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се "съобразяваме", но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време? почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга "поглежда" в скритото "зад" мълчанието ни - за Времето, живота, свободата.

Абонамент за списание ИДЕИ