Истината ни прави свободни

събота, 19 декември 2015 г.

Разговор по отвлечена философска тема: може ли с думи понятно да изразим неизразимото?



Ето какъв разговор по "абстрактна философско-езикова тема" проведохме с един млад човек снощи, мисля, че казаното може да е полезно и за други хора, та затова го копирам и го слагам и тук (а нищо чудно да го сложа и в новата, последна за тази година книжка на списание ИДЕИ, която подготвям за печат тия дни):

P. B. каза: Здравейте, г-н Грънчаров. Бих искал да отправя към Вас едно питане, щом бъдете на линия. Не ще отнемам много от времето Ви. Предварително благодаря...

Ангел Грънчаров каза: Здравейте! Питайте. Ако не съм на линия, веднага, щом вляза, ще Ви отговоря.

P. B. каза: Въпросът е езиков. Не намирам филолог, към когото да се обърна. Понеже следя вашия блог, реших да попитам Вас като философ и писател. Вече в няколко текста на различни автори срещам прилагателното „солиптичен”. Свързвам го, разбира се, с термина „солипсизъм”. Въпросът ми е: правилно ли е образувано това прилагателно? Имам известни резерви, защото: обективизъм - обективистичен; идеализъм - идеалистичен; материализъм - материалистичен и т.н. Не следва ли прилагателното на „солипсизъм” да бъде „солипсистичен”? „Солиптичен” по моему съответства като прилагателно на „солиптик”, но пък такова съществително сякаш не съществува.

Ще се радвам да споделите своето виждане за думата „солиптичен” и нейното значение. Благодаря!

Ангел Грънчаров каза: Изглежда така е за краткост: вместо "солипсистичен" е станало "солиптичен". Смятам, че би следвало по смисъл да съвпадат. Знаете, че има учени хора, които се напъват сами да си изобретяват разни думи, с оглед да изглеждат колкото се може по-учени. Та и тук може да има следи от такива напъни. Някои хора, като нямат мисъл, се опитват да компенсират недостига с издевателства (насилия) над думите и на езика. А така не бива да се прави. Има много думи, не непременно чак толкова учени, с помощта на които човек може да си изрази мисълта. Стига да я има де...

P. B. каза: Знаете ли... обичам думите, обичам езика. Макар да не учих за филолог. Постоянно се опитвам да разширявам езиковия си кръгозор, четейки интересни текстове: обичам историята, философията, психологията. Чета и блогове, които намирам за стойностни.

Позволете ми да Ви занимая с още един езиков въпрос, който ме измъчва. Ще приложа конкретен цитат. Авторът е самобитен философ от Шумен, Вие със сигурност сте общувал с него, съдейки по взаимни коментари. Не искам да навлизам в подробности, но... Нека все пак да обясня защо питам Вас, а не него. Направих опит да общувам с него в мрежата и най-учтиво го попитах за значението на думата, която е употребил, а той ме напсува и блокира. Абсолютно не преувеличавам... реакцията му беше гневна, макар, че попитах най-човешки и без злоба (още повече че с голям интерес следя неговите текстове, както и Вашите).

Та към въпроса ми: какво, според вас, означава предлогът „посади” в първото изречение? Ето пасажът:

В нямащо къде придръпване на безбрежния океан на съчувствието става така, че посади люлката на прамрака усяда личност. Изпод черната клокочеща глъб на водата, от високи към ниски, кои по-наблизо, кои по-далеч, надигат жарък тектоничен лоб хората, още: хорицата, кратунковците, крачунчовците...

Въпросният автор сподели единствено, че не става въпрос за правописна грешка. Изненада ме острата му и емоциална реакция, защото моят въпрос не изразяваше ни най-малко някаква критика, а беше чиста проба любознателност. След това направих справка по телефона с БАН, откъдето също не успяха да ми дадат значението на тази дума.

Интересно ми е Вашето становище. Авторът е пословичен с употребата на сложни и редки думички, но някак си все още отказвам пред себе си да го причисля към графата «нямащи никаква идея за споделяне».

Да, не става дума за такъв случай, че няма какво да сподели, напротив, вероятно има много какво да сподели, толкова много, че не успява да намери подходящ езиков израз - и по тази причина е възникнал един толкова оригинален и същевременно образен езиков стил. Защо е реагирал така не мога да зная, допускам, че се е нервирал може би защото е възприел такъв въпрос като "излишна педантичност" или дори като дребнавост. Много често мисълта по смисъла си е толкова обемна, че трудно може да се "излее" в подходяща и лесна за непосредствено разбиране или схващане езикова форма. Автори с такава мисъл се възприемат като автори с "труден за разбиране" стил. Тук аз съм на принципа, че авторът има право да прибягва към каквото си иска езикови средства (метафори, символи, алегории и прочие, каквото щете още) щом като се опитва да изрази едно по-богато по смисъл съдържание. Тия неща са съвсем оправдани, това е израз на творческа свобода.

А за конкретната дума в това изречение мога да кажа следното: "посади" е употребено в смисъл на "постави", щото като става дума за люлка, тя няма как да бъде посаждана, щото се сади нещо, което е живо, растение и прочие, люлката не е нещо живо. Но като е употребил думата "посади" той намеква, че възприема люлката като нещо живо, в смисъл, че набляга на живото, на живеещото, щото нали все пак в люлката се крепи животът?

P. B. каза: „ ... става така, че посади люлката на прамрака усяда личност.”

Извинете за упорството, просто никак не мога да си обясня. Ако „посади” е употребено като глагол (от „посаждам” в смисъл на „постави”), следва въпросът кой е подлогът в изречението? „усяда личност”, сиреч „личността” (подлог) усяда (сказуемо)... но „посади люлката” какво иде да рече? Кой посажда люлката метафорично речено? При внимателен анализ на изречението... нещо не ми се вързва.

Наистина ще съм благодарен много, ако ми помогнете. Може би наистина съм дребнав, но това е в стремежа ми да разбера...

Ангел Грънчаров каза: Опитайте се да го осмислите в тази посока: подобни изречения се опитват да изразят неизразимото (въпросния богат смисъл) тъй че в тях е съвсем естествена тази неопределеност и неяснота; не може със съвсем ясни и разпознаваеми езикови средства да се изразява онова, което по принцип е неизразимо. Тъй че се осланяйте не толкова на разсъдъка, а заложете повече на интуицията, тя всичко схваща и разбира. :-) Във философското изразяване ако заложите на нея, няма да имате такива кахъри.

Та значи приемете, че няма подлог, подлогът е неопределен, по тази причина и всичко в това изречение става някак си смесено и неразпознаваемо, и точно това въздействие може би е целял мислителят-автор.

Той го е целял интуитивно, интуицията в този тип изразяване-мислене е водеща. Несъзнавано го е целял...

Всяко изразяване е усилие да се роди една мисъл, то може да има разни формални несъвършенства, но тук водещото и решаващото е именно смисълът.

Разсъдъкът в тази сфера често пречи или е безсилен - затова не залагайте на него, ами го елиминирайте по възможност. :-) И тогава ще намерите спокойствие - и ще изпитвате удоволствие от потапянето в безбрежния иначе смисъл.

P. B. каза: „В нямащо къде придръпване на безбрежния океан на съчувствието става така, че посади люлката на прамрака усяда личност.”

Все-таки смятам, че иде реч за предлог, а не за глагол. Може би погрешно е изписано „посади” вместо „посаМи”. „ПосаМи” в смисъл на „върху”, „по самата люлка”. Сиреч, получава се така: личността усяда върху/на люлката на прамрака.

Тази постановка ми звучи по-завършена от граматическа и логическа гледна точка (езикът все пак е формалност, логичност).

Ангел Грънчаров каза: Да, възможно е да е и грешка при изписването, "посами" ми звучи добре, на място. Може на това основание авторът да е реагирал толкова емоционално. Случват се такива неща. Той е усетил реакцията Ви в друг смисъл, а Вие сте искал да му помогнете да отстрани грешката си.

P. B. каза: Печатните грешки у него отсъстват, наистина е удивително педантичен в това отношение - всяка запетайка, всяка точка е на мястото си, и всяка буква. Поради това сметнах, а и до сега се съмнявам, че може и да не е грешка... и си блъсках главата да разбра изречението, в случай че наистина е "посади"! :-)

Ангел Грънчаров каза: Имайте все пак предвид, че в по-сложните текстове като философските нещата не следва да се приемат разсъдъчно-буквално, че в тях е неизбежна доза неопределеност. И пълното възприемане на смисъла им е невъзможно без участие на интуицията. Аз имам теория, според която и в писането (произвеждането на философски текстове), и във възприемането им следва да участва целия потенциал на душата, т.е. всички до една душевни сили (ум, разсъдък, чувство, въображение, разум, вяра и т.н.)) - за да може първом да се роди пълноценна философска идея, е след това тя да бъде присадена в душата на читателя и то така, че да заживее там своя живот. Тук има момент на тайнство, ирационален момент, затуй недейте да търсите точни обяснения на всичко, как е станало, защо е така и пр. Обясненията тук не помагат. Разбирането обаче е пределно достатъчно, а то не става на ниво разсъдък единствено...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ